По Камино - ден 20

27 март, около 6:30

Отварям очите си, навън е тъмно, но се чувствам готов да вървя. Обичам тези сутрини когато тялото ми е жадно за движение, пък и съм зареден с болкоуспокояващи и кремове за две седмици напред. Латвийската двойка спи и аз бавно и възможно най-безшумно изнасям нещата си в общото помещение, където е Ханес. Приготвяме се и излизаме в сутрешния мрак, пътят ни е осветяван само от няколко улични лампи с златистата светлина на волфрамовите жички.
Сградите са студени и затворени, тук там някой прозорец просветва, а докато излизаме от Хоспитал с Ханес, той сякаш се отваря и разказва как точно сега ние сме като истинските пилигрими в старите времена. Как те са тръгвали рано сутрин или са пристигали късно вечер, всичко за тях е било тъмно, а светлината от прозорците и била покана да се присъединят, да се подслонят от неблагоприятността на света, защото зад негостоприемните стени се криела топлина. И те вървели така, ден след ден, от зори до мрак, отбивайки се. Чудя се колко от тези хора са били подслонени от чиста хуманност и християнска благост и колко от това да дадат някой друг грош за светлата вяра. Защото индулгенциите се заплащат...

Постепенно светлината се преборва с мрака, ние сме избрали път, който да е далеч от сендите, а чакълът не е проблем. И двамата не сме закусвали, Ханес търси своето място за кофе кон лече, гранде кофе кон лече. Но да вървиш с него значи да си постоянен – не спирате, не се захласвате колко е красиво или не по начина, който Реджина казва „Дас ис шон“. Наближаваме Сантибанес, небето се прояснява, но е все още студено, и двамата с моя „баща“ знаем, че тук ще намерим търсената закуска. И ето, че зад един от ъглите се появява една малка алберга, чиито бар е отворен и ние влизаме да се сгреем. Жената е усмихната, чевръсто прави кафетата, а аз гледам дървените стволове, които са вградени в стената отсреща. Цялото помещение е изпълнено с дребни ръчни изделия. На една от стените има надпис „Пилигриме, можеш да останеш тук колкото искаш, но не смущавай почивката на останалите!“ Ханес поддържа връзка с Реджина, аз знам, че и Дарта е била в Мазарете. Ще се срещнем в Асторга и той проверява в коя алберга иска да остане Реджина.
Междувременно слънцето се надига с пълни сили, готово да изсуши асфалта и земята от вчерашните дъждове. Излизаме доволни и едно момиче от албергията снощи ни среща, Лара, която се усмихва приветливо и обяснява как е тръгнала по сендата, но шумът я побъркал. Ханес, с неговия английски ми казва после : „I sleep with her!”, след това осъзнава как е прозвучало и продължава “Not with her, she was in my room, you know!”. Прави ми впечатление, че когато говори на английски много често завършва изреченията си с “you know” и как всички около него взимаме тази привичка, добавяме тези думи за общо облекчение. Знам, че му е трудно да говори на английски, защото не го практикува, а и понякога ме пита за някоя дума от немски, пък аз просто свивам рамена.

Пътят ни е черен, всъщност кафеникаво-червен, като онзи към Калзадийа и аз се притеснявам, че отново ще имам много кал по обувките, но все пак положението не е толкова зле. Минаваме край ниви, слънцето е срещу нас и сякаш вървим към надеждата, към спасението. Минаваме покрай купчини камъни, някои изписани, други подредени като стрелка и боядисани частично в жълто, имаме си дори и емотикон. Ханес прави снимка на един камък, който е написан за друга Реджина – просто крием фамилията, пък над нея върху боядисано в жълто парче скала е моето име... Всеки път се чудя как започва всяко едно от тези струпвания на камъни – някой решава да хвърли един и се започва от всички? На един завой, наред с кръст и фигурки, ни наблюдава едно плашило, което трябва да е пилигрим, зловещо и някак постапокалиптично на фона на зеленеещите ниви и дървета.
Вървим от час и аз съм решил да почивам, знаейки, че някъде напред, около шест километра преди Асторга има кантина. Няма точна локация, но и нямам представа какво ще ни чака. В ляво от нас пък е пътят със сендата и дори на разстояние се чуват някои от по-големите автомобили и камионите...

Кантината на Давид

И малко след това откривам Давид...
Виждаме нещо като бивак, изграден около останките от една къща, с малки дървени конструкции, покрити с одеала и килими, места за отдих, а срещу нас е сергия на която пише, че е на самообслужване. Приближавайки се, виждаме мъж с дебело яке и бейзболна шапка, с къса брада, който се суети около малката печка, слагайки дърва вътре. Поздравява ни и ни подканва да си вземем кафе, чай или нещо друго – всичко е безплатно, само срещу дарение. Аз имам нужда да си почина и казвам на Ханес, че ще спра за едно кафе или един чай. По лицето му виждам, че немската му дисциплина е пред рухване, той не е сигурен дали трябва да пие водата тук, колко пресни са нещата, а пък аз съм готов да рискувам. Взима си банан, аз си правя кафе и приемаме поканата на мъжа да седнем около печката. Тя излъчва приятна топлина, а аз гледам стените на килийката, които са изписани на безброй езици.
-Откъде сте? - пита ни, а гласът му е благ.
-Ханес от Германия и Стефан от България.
-Аз съм Давид или Дейвид, както ви е по-удобно...
Гледам го и откривам, че сякаш този човек няма грижи, стои лек в тази пустош.
-Ти живееш тук? - Ханес иска да знае повече, да събере информация.
-Да, аз съм тук вече близо осем години...

Разказва ни как е направил Камино през 2004 година. Върнал се в Барселона, но така и не се почувствал на място, не се чувствал цял, светът го товарел с всичко. Тогава напуснал семейството си. Оказва се, че има две деца, едното е виждал веднъж за този период от време, а другото не е виждал. Замислял се да се върне, но явно тук всичко е по-силно от семейството. Говорейки за това нещо лицето му не се променя. За него ежедневната среща с пилигрими е благословия, споделянето на кафето и всичко друго с тях е благословия. Казва това докато чисти едно манго. Аз го гледам с възхищение и потрес, искам да го разбера, да включа емпатията си и да вляза в обувките му.
-Но защо? - в главата ми е образът на жената, която е изоставил, жената, дала живот на децата му. Нима това няма значение?
-Тук, край пътя, нищо няма значение. Хората си слагаме етикети, описваме се с тях, погребваме се дори, а тук аз съм просто Давид, аз съм себе си и главата ми е чиста.
-Тук си като отшелник... като вид пилигрим, защото си край пътя.
-Ето, ти ме виждаш като отшелник, като пилигрим, но аз съм такъв само в твоите очи. Аз знам кой съм, аз съм Давид. Ето, - посочвайки Ханес, - гледайки твоите очила бих решил, че си от Холандия, моделът им е типичен за там, но реших да попитам откъде си. Тук хората споделят историите си, разказват ми ги, но пак са облечени с етикетите. Тук аз съм никой и всичко...
Опитвам се да запомня думите му, но по-късно, в Асторга, те вече са се размили, получили са етикетите на моето съзнание, но остават фрагментите в главата ми...

Давид ме пита дали познавам една българка, която е минала оттук, защото е от София, но естествено, че не я познавам. Ханес става нетърпелив, иска да продължи, притеснявайки се, че ще завали, но Давид го успокоява, че щом планините се виждат, то няма страшно. Аз пък се чувствам като в Дивия запад – обикалям кантината му, виждам къде спи, къде държи водата, с която мие съдовете си, насадените дървета и малките отделения за пилигримите, които решат да отморят тук. Живее аскетично, но щастливо. Чудя се дали е в хармония с решението си да изостави семейството си.
Оставяме пари, аз имам само десет лева, пускам ги в касичката и казвам да Давид, че съм оставил български пари – просто трябва да ги обмени, така че да осигурим трапезата на следващите пилигрими.
-Аз не се занимавам с това. Ако някой ми остави пари от неговата страна, след това когато се появи друг човек от същата страна, му ги давам, така че да може да направи нещо добро с тях. Искам енергията да се движи – ако правиш добро, ще получиш добро. Вярвам в това.
Искам позволение да го снимам, Ханес също го снима, защото очите му, искрящо зелени, напомнят на тези на жена му.

Сбогуваме се с Давид, с неговия Див запад, в който всеки може да е никой и всичко, а Асторга е на един час разстояние пред нас. Разговаряме с Ханес за Давид и той просто казва, че вероятно това е труден живот, че не може да си се представи там. Аз му казвам, че съм имал подобни мисли като малък. Но не споделям, че гледайки Давид, виждах една версия на баща си, един усмихнат Вихрен, който не усеща оковите на собствените си желания, оставил ги е и бесът го е напуснал. Или, че всъщност в Давид видях себе си, онази представа, че ако не се справям в света около мен, то просто ще стана хижар, ще събирам истории и ще съм сам. Познавайки и други хора като него, съм се сещал за това, за това да избягам, да потъна в дън земя, и никой да не ме познава. Но да изоставя семейството си? Мога ли да направя нещо подобно? И за пръв път тази представа, тази възможна пътека в моя живот, носи повече страх, отколкото нещо друго, но пък да си всичко и нищо, да си ти, просто име без етикети, е нещо примамливо... Та нима всички не искаме да избягаме в един момент – поне в моя род е така...

Вървим към Асторга, а облаците просто облизват планините със заснежените им върхове. Някъде там, след ден или два, е мястото на камъка, но просто удоволствието да съм в присъствието на скалистите гиганти е успокоително, опияняващо. Виждаме пилигрим в далечината, който настигаме при един от кръстовете. Това е Пол, който е вървял по традиционния път, дишайки изпаренията на колите, но ето ти всички тук – пред нас, в долината лежи Асторга, предстои ни спускане, а мен кракът вече ме наболява, отзад са планините и сивкаво-сините облаци, а слънцето си пробива бавно път. Поздравяваме се с Пол, а пък встрани седи друг познат от Камино – Денис, американецът, който едва разпознавам от дебелите дрехи. Той се изненадва, че сме на едно място, мислел, че съм вече далеч. Но това е Пътят – в един момент си бърз, друг си бавен. Ханес ме пита кой е този мъж и аз си мисля, че е нервен, защото познавам хора, които той не познава. Може би това е разковничето на желанието му да върви толкова много. Или пък мисли, че говоря твърде много, защото аз плувам в спомени докато вървя и въпреки, че той не е най-добрият слушател, понякога имам нужда да говоря...
Започваме да се спускаме към града, който се слави с архитектурата и атмосферата си, питаме се дали е време за една cerveza, sin alcohol за него, normal за мен. Докато навлизаме в града, усещам едно състезание у спътника ми, защото той иска да стигнем преди Пол, а на естакадата за пешеходци, разделяща два региона в Испания, ми дава зор. Немците трябва да са по-добри от американците. 

Усещам болка в крака и въпреки, че е ветровито съм щастлив като сядаме отвън един ресторант за по бира. Развързвам обувките, тихо пулсиране отеква по краката и се радвам на пресекулките слънце. Часът е само единайсет, предстои ни цял ден в Асторга, даже не бързаме да се настаним, защото искаме да разберем къде ще отседнат Алин и Реджина. Може би Ханес има трудности да се разделя с компанията си, затова и му е трудно да продължи спокойно по Камино. Гледам хората, които преминават по площада – изглеждат спокойни и щастливи. Пол пристига, поръчва си една малка бира, но мисли след нея да продължи и с бавно темпо да измине още десетина километра. Знаейки как се движи, предполагам, че едва ли ще го видя повече...
Пол тръгва, Ханес получава съобщение за Сан Хавиер, тръгваме натам, а по пътя се появява един пилигрим, който е очевидно не съвсем наред – говори на всички, сякаш бълнува, а дрехите и екипировката му е като на скитник. Спътникът ми иска да се отдръпнем, а пък аз наблюдавам двореца, който Гауди е направил, единствената сграда извън Барселона, и единствената, която ненавиждал заради резултата и вмешателството в работата му. Из сградите се вижда елементът на сецесион, на използване стила на Гауди, а и множеството графити. Наближаваме албергията, но лудият е преди нас, влиза и Ханес иска да се завъртим, току виж да не ни сложат с него в една стая или съседни легла. Не след дълго човекът излиза, пеняви се и по това, което разбирам от езика, са му отказали легло. Настаняваме се, аз пиша на Дарта къде сме, после си взимам душ, а с Ханес отиваме да хапнем нещо и да разгледаме катедралата.

Касиерката чете книгата на Коелю за пилигрима – все пак той е вдъхновил нов живот на Камино след като е решил да го мине през 80-те, издавайки след това дневника си. Катедралата е пищна отвътре – олтарът е изпълнен с фигури, чиито телесен цвят е толкова особен, че ми напомня малко на прясно месо, за това как светците са дали от собствената си плът. Това ме връща към Яаков и ангела, мисъл, която ме гони от известно време насам. Разглеждаме и традиционните дрехи на свещениците, изработените от сребро кръстове, орнаменти и всичко, което е намерено в района. 

Прибираме се обратно в албергията – там е французойката Кати, която утре се връща към родината, защото няма повече време в момента. Пита ме дали ми трябват туристически щеки, защото няма смисъл да ги носи, може да ги дари на някой. Все пак е изминала огромно разстояние от Париж до тук, а й остават още десетина дни път. Надява се скоро да довърши Каминото си. Исан също ще тръгне с нея, а виждайки го в супермаркета, се сещам за историите му...
Дарта също се появява, аз седя край камината и пиша, когато се отваря вратата и влиза Валерия, която не съм виждат от над две седмици. Викам я, а тя е изненадана, че съм тук. Казвам й накратко, че не съм се товарил толкова последната седмица и съм имал дни почивка, а тя ми казва, че вече не съм Una perro loco, на което аз се смея. Италианците са шумни, а Ханес се притеснява за Алин и Реджина, защото още ги няма. После разбира, че те са в друга албергия, а той не е прочел съобщението като хората. Разбираме се да вечеряме заедно към 19 часа.
С Дарта се разхождаме, тя ми казва какво е станало със Сам и Алекс и на мен и е тъпа, чувствайки се като лош пророк. Купуваме си допълнителни неща за влизането в планините – ръкавици и шалове от един магазин, който го държат немски хипита, а на входа вместо пилигрим стои Гандалф...
Вечеряме с Алин, Реджина, Сюин, една от южнокорейките, Щефан, датчанин от Орхус, Алиса и Питър. Сюин обяснява как е решила да си угоди с наемането на стая в спахотелът тук, че първо направила две неща – метнала всички дрехи във ваната, съблякла се гола и се проснала върху леглото. Дарта пък казва, че си мечтае за вана, южнокорейката се шегува, че срещу пет евро ще я пусне да си вземе душ, но спалнята й е твърде голяма, че се чувства самотна и има нужда от някой мъж. Ханес се обръща изненадан от откровеността й, тя се смее и казва, че той е твърде стар за нея. Не знам дали ми се струва, но гледа към мен, всички се смеем. Аз упражнявам датски с Щефан, който е учител и си е пуснал отпуска, тръгвайки от Леон. Все повече се изненадвам колко датчани има по пътя. С Алин си говорим за Давид, те са останали дълго там, разговаряйки с него, а тя е впечатлена от него, от животът му, колко ли трудно е било да остави децата си. Аз се замислям как ми остават около шестнайсет дни и после се връщам в реалността. Дали ще се загробя отново в старите си навици...