По Камино - ден 16

23 март, Релиегос, някъде по обяд

NO

PAIN NO GLORY!
Надписът е огромен върху така или иначе изписаната синя фасада. Виждам имена на хора, дълги истории на различни езици. Барът на Торре. Гледам надписът, мръсните маси отвън и обстановката на пустото селище. Групата ми отново се е разкъсала, осъзнавам, че болката е част от Камино и се усмихвам на тази мисъл за болката. Влизам вътре, там са Реджина и Ханес, Кати и Исан, заедно с още пилигрими. Мъжът зад бара, вероятно Торе, носи лекьосан анцуг, има големи мустаци и мургава кожа, а му помага и жена, която гледа малко уплашено или поне на мен така ми се струва. Мястото, както и предполагам е абсолютна дупка, но плътно изписаните стени, знамената и тениските, които висят, дори мръсотията е уютна и въпреки, че Ханес е отвратен от липсата на хигиена, аз се отпускам след 18 километра без нормално място за почивка и си поръчвам чай...

Събуждам се и навън е още тъмно, някъде около пет и половина. Другите спят, а камината е изгаснала. Няма цепеници и излизам леко треперещ, по боксерки, да взема няколко малки парчета дърво, разравям въглените и те се разбуждат от летаргията си, припламват и скоро отново имаме малко огън, който да прогони сутрешния хлад. Скоро всички стават, закусваме, почистваме след себе си и аз загасям огъня.
Навън слънцето се е вдигнало, озарявайки статуята на Христос, снимам Питър и Алиса, всички тръгваме, но аз и Алин сме куци коне. Разкъсваме се, емпатията ми ме кара да страдам с Алин, как тя едва стъпва, а краката й са в рани, обувките ги притискат и всяка крачка е пълно мъчение. Моят ляв крак се е оправил, но за сметка на това десният глезен е разглобен и едва го сгъвам, чувствам болката, която е като кинжали, но студения въздух успокоява. Едва километър по-късно Алин вече сваля обувките, слага чехлите и продължава да върви. Двамата знаем, че е по-болезнено да говорим и да вървим с еднакво темпо, казваме си, че ще се видим после и се разкъсваме. Аз куцам, използвам щеката за опора, а тялото ми започва да се поти. Пътят е отново като една права, която се вие в пространството, събира се в далечината и по това колко далече са Ханес и Реджина осъзнавам колко съм бавен. Теренът е равен, има зеленина, а на места все още има сняг от вчера, който се гуши в сянката на храстите. Един хоризонт на синева, суха трева и ниски борчета на места. Опитвам се да не мисля за болката, а музиката, както обикновено, вади спомени. Тялото ми опитва да се излъже и да върви стремглаво, а аз се сещам за баща ми, който ми казваше „Защо бързаш толкова?“ когато излизахме на разходка. Така и не можех да му кажа за вътрешното си неспокойствие, за онзи бяс, който и той имаше, а аз бях поел в себе си...

След около два часа ходене не издържам, болката се е натрупала като таван, който тече, а мазилката изведнъж се срутва. Опъвам покривалото на раницата и сядам върху земята, правейки си завет с раницата. Вятърът ме брули, а слънцето също сякаш щипе. До мен има от дървените греди, които маркират Каминото и чета надписа върху нея. „Forgive me if I wander off, forgive me more if I just stay” оградено със сърце. Слушам музика, започва Брус Спрингстийн с тайната му градина, а аз си мисля кога за последно съм бил щастлив сам със себе си. Ето ме тук, когато ходя, въпреки болката, се чувствам добре, имам смисъл, имам цел, която мога да постигна единствено със собствени усилия. Тези размисли се въртят през целия ден и осъзнавам, че всеки ден съм по-близо до целта си, а дали ще стигна накрая зависи само от мен, от силите и волята ми... 

Продължавайки да вървя минавам покрай старите части на Пътя, които са оградени, а табела ми дава информация за това как е бил построен, с мисъл за поклонниците. Минавам и край една жп линия, влакове минават, а един голям тир смущава моето ходене, предизвиквайки ме да нагазя в дълбоката кал, която внимателно остъргвам след това. Вървейки покрай стария път си мисля за пилигримите, за това как наистина са били като на магистрала, от време на време спирам и се опитвам да разтегна глезена си, който ми създава проблеми, дарявайки ме с моменти на необуздан гняв към собственото ми тяло и тъпота. Минавам край крави, които като нимфи се крият между дърветата, а облаците се сгъстяват и крият слънцето.И мечтая за чай...
Виждам табелата за албергията в Религиос, още 800 метра до спирката и мястото, в което ще мога да се стопля и да пия така жадувания чай...

...Разглеждам всички надписи по стените, търся късчетата мъдрост или следите от българи. Виждам обаче надпис на датски „Не съм мислила, че съм лесбийка!“, който ме кара да се заливам от смях. А българския надпис, освен знамето, което виждам е „Прасчо беше тук“ с нарисувано прасешко лице.

 Реджина е уморена, петите й са подбити и тя мисли да си купи нови стелки в Леон, но въпреки това говори гордо, споменавайки “No pain, no glory”, надигайки чашата си с те верде, демек зелен чай. Исан и Кати си говорят на френски, а това ме подсеща за дядо ми, за франкофонията му. Говоря за него и споменавайки как от цялото ми желание да науча френски сега най-дългото, което мога да кажа е „Вуле ву акуше а вет моа!“, Кати ми отвръща на английски, „А, не, твърде си млад за мен!“ и всички дружно се заливаме от смях. Двете ни маси се обединяват въпреки разстоянието и Исан, човекът, отказал да бъде благословен от монахините преди няколко дни, ни разказва как е бил на почивка в Турция и от туроператора го сложили в група с немци по някаква странна логика. Те били в дискотека, а един пиян немец, след цял ден, в който неговорещия немски Исан мълчал, дошъл до него и му заявил, че говори френски и издекламирал „Вуле ву акуше а вет моа!“. Исан разбрал, че трябва да си ходи в този момент. Казва ни, че е лесно да го запомним, от колите Нисан, само без Н-то. Мъжът с мустаците и лекьосания анцуг сервира яйца на Исан, а Ханес мърмори, че не би ял тук, защото не знае какво ще пипне. Аз пък съм се намазал с волтарен, опънал съм крак и чакам да подейства. Намирам надписи, които са типични за камино, като това, че не ти определяш пътя, а той теб. Мисля за Дания, за връзките, говоря за това кога приключват те, а Реджина ме слуша, Ханес не чак толкова. Усещам как на моменти просто мисля за това да не се връщам, да остана в света на Камино и да се грижа за пилигримите, да търся смисъл в това, но това ще е по-голямо бягство...

Отново се чувствам супермен, тръгваме към Мансийа, крайната ни дистанция за деня, а с Алин комуникираме чрез съобщения, така че да знае къде да ни намери. Започва да пръска леко, а волтаренът е подействал и отново съм куцащия Супермен, вървя с щеката на раменете, боря се с болката, разглеждам кръстовете покрай които минавам, а в края на Религиос едно куче се спуска, за да си играе с мен, подсещайки ме за Рокса и Роки. Сещам се и за Сондер, как тези животни са толкова важни, а това тук е сякаш без дом, пълно с любов, но без да има на кой да го даде. Нямам храна за него, галя го, а то скача и маха с опашка. Не искам да ме следва, защото не искам да се загуби, но то самото се отдръпва и аз продължавам по стрелките си, толкова видими за физическото проявление, а не толкова за духовното...

В Мансийа стигаме албергията в близост до центъра, казваме, че ни трябват четири легла, нищо, че Алин е още далеч, но искаме да сме сигурни, че сме й подсигурили място. Жената не е усмихната, а навън започва да вали сняг, който постепенно усилва.
Леглата са много, а помещението, с високия си таван и липсващи или неработещи печки, е студено. Има достатъчно одеала. Тук са Питър и Алиса, семейството от Канарските острови, които са се завили и спят след прехода си. Алин пристига, изтощена от болката и студа, оставя си нещата и заспива. Аз гледам как вали, Ханес се къпе и поне водата е топла. Появява се още един немец, Алекс от Дрезден, който е едър, стегнат, като бойна машина. Той връхлита и се ядосва колко е студено, опитвайки да запали газовата печка и най-накрая успява, нагласяйки я по средата.
Снеговалежът спира, аз излизам да разгледам част от Мансийа, защото не ме свърта, минавайки по стария пилигримски път, през арки и стени, куцайки и купувайки си още един волтарен. Усещам как тялото ми е изтощено и знам, че утре имам само 18 километра до Леон, а там ще трябва да направя ден почивка, да не вървя дори и двайсет километра. Мислено пресмятам, че ме чакат още 410 километра след Леон до океана и ако всичко е наред, най-късно на 12-ти ще съм там, а това значи и че ще успея да се прибера за Великден... Виждам Родни и Катрин, които са още с дъждобраните си, преживели снега и търсейки мястото за спане. На една от улиците пък две момичета се гонят, носейки раниците си на гърба, другаде пък тийнове ме гледат подозрително с камерата. Мансийа е пълна с балкони, които са затворени в неблагоприятното време, а аз се хиля на една месарница „Хесус“ - може би рибите и хляба ще бъдат заменени от пържоли и наденички...

Събираме се на масата, поредната обща вечеря, в която двойката от Канарите обяснява за техните преживелици вчера, как Сузана е плакала от студа, защото всичките им топли дрехи били в Бурго дел Ранеро, в раниците, а те вървяли по сендата без да имат възможност да се скрият. Питат ме къде е Херминия, а аз не знам, сам се чудя, защото вече два дни не сме били заедно. Алекс пък обяснява как прави Камино от чисто спортна гледна точка, минавайки по 40 километра на ден, но за това се е готвил една година – пилатес, тичане, йога. За него Каминото е сякаш лишено от духовната част, той обяснява как ръцете му са измръзнали и лицето го боляло от суграшицата вчера и едва виждал пред себе си. 

Семейството от Канарските острови

Междувременно под масата аз въртя глезена си, отдавайки се на болката. Пием вино, смеем се, а междувременно се появяват местни хора, които пият бири и гледат новините. Там за мой ужас дават новините за атаката в Лондон, кадрите се запечатват в съзнанието ми и си мисля за приятелите и познатите си там. Питър също гледа, вероятно е разбрал още вчера, но нищо не е казал. Ханес мисли, че хората трябва да минат Камино, да осъзнаят собствената си незначителност и колко е ценен човешкият живот. Аз се чувствам откъснат от света, за мен това е друга реалност, не е реалността на убийствата, безсмисленото насилие, агресия и страх... Влизам за пръв път от много време в интернет, защото искам да проверя дали хората, които познавам са добре в Лондон, отключвайки отново борбата с дигиталния си живот и желания. Затварям бързо и се връщам към реалността на масата... Алиса, повечето хора отиват да спят, а Питър отново казва, че ей сега ще дойде, но Алекс му налива нова чаша вино и той остава. Дрезденчанинът е сякаш магьосник, а аз си мисля дали все пак не е самотен на Камино, бързайки да го завърши като за рекорд...