По Камино - ден 17

24 март, някъде

Седя на някаква ограда. Пред мен е магистралата към Леон, а самият град е само на пет километра пред мен. Проблемът е, че аз не мога да направя и една крачка. Тялото ми се е предало и си мисля „Това беше!“. Всички познати са вече пред мен, а едва двойка, която за пръв път съм видял днес, ме подминава и жената ме пита дали съм добре. Казвам, че глезенът ме боли, но просто си почивам. Имам нужда да остана сам. Не плача. Пресъхнал съм за сълзи, а и не плача от болка. Яд ме е, ако за мен Камино приключи на 415 километра от океана... Яд ме е на себе си, ня тялото ми. Макар външно да се държа на ниво, да се усмихвам, вътре е хаос, вали. Мисля си дали ще ми се наложи да се върна...

Ставаме сутринта, пием чай и закусваме. Говорим си с Реджина и Ханес и за това, че Камино е свързано с малки чудеса. По телевизията дават кадри от атентата в Лондон, как се развива разследването, колко хора са замесени. Изведнъж Реджина казва, че може би аз съм „тяхното малко чудо“, познанството си с мен. Може би е сега, но ме докосва, онази струна, която е важна за мен, която е била в мен цял живот – нуждата да съм важен за някой, да мога да обсипя хората с любов, която да е искрена и чиста, да не ме е страх да показвам тази любов, да съм открит и честен, да вря и кипя в живота, да имам своето „чудо“, но осъзнавам, че както сладко, което бълбука, за да се сгъсти, имам много болка в себе си, която трябва да изври, че имам нужда от прегръдка и от човешко докосване. От откритост...
Чувствам се пълен с енергия и въпреки лошото време си мисля, че ме чакат само три-четири часа ходене и после ден и почивка в Леон. Вървя с добро темпо, кракът ми, въпреки болката се държи добре, балансирам с музиката в ушите си, може би и окрилен от думите за чудото. Наоколо е сиво и кафяво, не е привлекателно, а заради препръскването камерата е вътре в раницата, не снимам, а наблюдавам. Срещам познати лица – купонджийките, Майк, оказвам се по-бърз от тях, оставил съм болката да се разстила по тялото ми, както факирите, които лежат върху пирони и не ги боли. Главата ми е хаос, неосъзнавайки как мисля за другата болка, за онази в душата, която започва да прелива от тъмните ъгълчета.

Вървя около час и нещо, нямам нужда да спирам особено, но постепенно енергията ми намалява, кракът се превръща в олово и съм като в онези филми когато пътят сякаш се отдалечава, а аз реално вървя назад. Опитвам се да се откъсна, но напротив, връщам се още по-назад, сядам, мажа се, Реджина и Ханес ме подминават, аз седя със смъкнат чорап на тротоара и сградите около мен ме депресират...
Времето губи значението си, няма секунди, има крачки, пронизване, продължаване, виждам магистралата и всяко малко възвишение, което предвещава спускане, е Голгота. Тук упоритостта да вървя, наследен от семейството ми не помага. Опитвам се да мисля за любов, за това, което ми дава крила, да ме олекоти, току виж ще е по-добре. Естествено мисля за нея, това носи смесени емоции, но това е как се чувствам, не мога да го променя, мога само да вървя...
За магистралата трябва да се премине един метален мост, който сякаш изсмуква всичко с метала си, колите фучат отдолу и аз се потя и вия тихо, сам на себе си като ранено животно, което трябва да се отбранява. Вървя, а следва само нанадолнище и волята ми се пука, търся място да седна, защото не мога да направя и една шибана крачка...

Раницата е до мен, ръми, мисля си за продължаването или това е края, а колите фучат по магистралата. Мъжът и жената, които ме попитаха как съм, са вече в далечината, две черни точки по пътя. Пия вода, мажа се с всичко, което имам – волтарен, тетрациклин, свалил съм и двете обувки, а възстановяващият се по мое мнение ляв глезен е покрит с карта от пръснали се кръвоносни съдове, но се движи. Чудя се дали да не пробвам на автостоп до Леон – това са само пет километра, на фона на останалите, които ще извървя е само малко прегрешение, малка лъжа. Няма хора наоколо, така че решавам да се освободя и просто крещя веднъж на висок глас. Нахлузвам обувките, нова болка, изправям се, нова болка, нарамвам раницата, нова болка. Първа крачка, зверска болка, втора крачка и така продължавам... Движа се от една фантазия, която е изтъкана от любов...
Навлизам в предградията на Леон, двойката от преди малко е пред мен, може би се лутат, влизат един информационен център, който прилича на църква, а и аз трябва да разбера къде да спя. Спомням си къде Ханес и Реджина ще отседнат, така че питам за Св. Николай човека, който работи в бюрото. По облеклото му предполагам, че е по-скоро доброволец, но той ми чертае на една карта откъде да мина. Излизам и първият човек, който ме заговаря е брадат мъж, искаш две евро за кафе, но аз му отказвам. Вървя покрай сградите, на ръба на силите си и единственото в главата ми е „продължи“. Виждам интересно облечени хора, които са някъде по Пътя, но неясно къде, стари хипита и прочие. Ориентирайки се по картата, вървя съсредоточено, докато изведнъж Исан ме вика. Обръщам се и виждам в кафенето срещу мен Ханес, Реджина, Алин, Исан, Кати, част от корейците, които пият портокалов сок. Куцукам вътре, радостно и изтощено се отпускам на стола и си поръчвам сок...
Нанасяме се в албергията, която е изключително луксозна, имаме стая за нас четиримата, особеното ни семейство, собствена баня и прочие. Навън пак започва да вали, всички лягаме да спим, аз имам нужда просто да лежа и да мисля.
С Дарта си пишем кой къде е, а пътят е любов, всичко е любов, макар и често да е нещастна. Пътят е изпъстрен със сърца, с истории за нея, а гледайки Ханес и Реджина, които има на кой да се обадят и да споделят за преживяването си, се чувствам малко тъжен. Алин ми напомня за последните ми връзки и докато лежа се отдавам на спомените си. Сега нямам какво да направя – не смятам да се връщам, а и последните дни, между Бургос и Леон ме дариха с множество истории, които иначе не бих открил. Решавам, че ще трябва да взема по-сериозни мерки за възстановянето си, надявам се болката да отшуми и затова се насилвам да лежа. Имам нужда от тази увереност в себе си, че мога да стана камъка в реката, че ще бъда промяна когато се върна...
Ханес се притеснява за нас, грижи се за мен и Алин като наш баща. Той наистина може да ни е баща, но осъзнавам, че ще бъде прекрасен дядо. Той излиза да се разходи, ние с Алин отиваме да разгледаме един магазин, в който продават екипировка. Шалом се появява, подстриган и казва, че всички са тук – Чад, Сиър, Джери, Вероника, Майк, Сиджей и Пол и че ще ходят на китайски ресторант. Разбираме се за определен час.
Обикаляме Леон с Алин, аз й отварям вратата, а тя не е свикнала на кавалерство, но я успокоявам, че едва ли ще е толкова дълго време, че да я разглезя. Ползваме асансьора, а не стълбите и контузени се движим до магазина. Докато тя пробва обувки, говорейки си на испански с човека, аз гледам екипировка, най-вече чорапи. Тя си харесва няколко чифта по-леки модели, но иска да премисли, защото в близкия мол има намаление и може да има нещо по-евтино. Виждаме Джери, който стои пред една врата. Питаме го как е и той казва, че утре ще започне да ходи. Краката му не са се оправили и ние решаваме, че ни е казал как ще опита да ходи, но той просто заявява „I’m walking tomorrow!”. 

Събираме се за вечерята, голяма компания сме, а Сиджей е леко почерпена. С нас са и китайците, но не й Пол, който има треска и ще остане в стаята. Затова и Сиджей е почерпена, това е като почивка за нея, тъй като тя има отговорност към момчето, но сама казва, че няма какво да стори повече за него.
Китайският ресторант е хаотичен, не са подготвени за толкова хора, а американците искат да поемат инициативата при поръчката. Чад се е обръснал и младее. Обяснява ни плана си – до 8ми да е в Сантияго, после във Финистера до 12-ти, как е наел албергия, която гледа към океана, а след това обратно в Сантияго до 14-ти. Кани ни да гостуваме. Разказва й историята за това какво всъщност е средният пръст. Че един герой трябвало да се бори с най-силния човек от друг народ. Другият се намазал с олио и когато героят се опитвал да го вдигне, другият само се хлъзгал. Докато се борили, героят вкарал средния си пръст в ануса на другия, тъй като били голи, намерил опора и вдигнал противника си, печелейки. После от радост сочил знака, който за нас е обида...
Храната ни се сервира и ние ядем като обезумели, а Сиджей има люта супа за изтрезняване, но не й помага – главата й се вие и тя се притеснява, че е така. Гледа ме и казва, че никога досега не сме били заедно на пътя, а аз казвам, че не е вярно. Тя иска да си говорим, разпитва ме дали има нещо между мен и Алин, търсейки клюки, а после споделя, че в Бургос се разплакала когато облякла нормални дрехи в пробната. Разпитва ме, иска да знае много неща за мен, а аз отговарям накратко. Тогава тя обяснява, че ме свързва с една тениска, която за нея е символ за щастие. Една с триъгълници и аз осъзнавам, че е тази на Музейко. Че видяла хора в Бургос, които я носили, изглеждали щастливи, усмихнати, а на следващия ден, когато тя била изтощена и изморена, ме видяла на пътя с нея, изглеждал съм щастлив и тя съжалявала, че не е успяла да си намери такава тениска. Аз пък си спомням деня със запознанството ни със Сиър, с броденето ми сам, Пърл Джем и сълзите за баща ми. Тя ми пита наистина ли няма откъде да си купи такава тениска в Испания, а аз мисля, че тя има нужда от късче лично щастие поне на Камино. А тази тениска е това щастие.
Вероника пък иска да да измине 33 километра на следващия ден, не смята да пие много. Аз ще почивам, тя ми казва да си взема и хапчета волтарен, че тя пие всеки ден по едно сутрин, така не я боли много. Завиждам й за издръжливостта. Шалом и Майк обясняват за някакъв вегански ресторант или бар, който е супер готин – те имат проблем с храната и това ще е пиршество за тях.
Сиджей иска да продължим, тръгваме заедно с част от компанията за още една чаша вино, а на светофара, тя ме бута и аз изпитвам такава болка, че искам да я ударя, но се овладявам. Леон е оживен в петък вечерта, намираме място в една енотека, аз пия бира, Ханес вино, продължаваме да си говорим. Докато Алин я няма, „младият мъж“ ми споделя, че му се плаче като гледа краката й и раните, които има. Аз не искам да му казвам, че познавайки и други жени като нея, тя ще успее, ще мине всичко и ще покаже от какво е направена. Връщаме се обратно към албергията, Сиджей залита, Пол още има треска, а аз й давам медикаменти за него. Тя седи на стълбището, отпуснала се твърде много, а Вероника се опитва да я изправи.
Прибираме се в стаята, аз вдигам крака си върху таблата на леглото и се надявам това стъпване накриво да не ме застраши допълнително...