По Камино - интерлюдия 2 (ден 18)

25 март, Леон

Обикалям в търговски център – пълно е със служители, които искат да ти помогнат, поне на етажа със спортните стоки, на другите вероятно ни различават какви сме и не ни закачат. Странно е... Висшия израз на консуматорство – отвсякъде те заливат звуци, виждаш различни модели техника, обувки, дрехи и прочие. Разглеждам какво има на промоция докато Алин разпитва един от служителите за обувките, които предлагат. Да гледаш неща на промоция е все едно да си бик и да ти развеят нещо пред очите – самото движение те кара да атакуваш. За момент мисля какво бих си взел отвъд чорапите, които наистина са ми нужни, но се осъзнавам, че съм на Камино. Тук няма да взимаш излишни неща, тук оставяш неща...

Няколко часа по-рано, все още в леглото, раздвижвам глезена си и го усещам подут. Тихо псувам Сиджей, която ме бутна на пешеходната в пияното си въодушевление. Времето навън не е предразполагащо – вали, а дори и когато спира светлината е сива, лишена от емоция. Явно когато ще имам почивка в даден град ще съм контузен или времето ще е гадно. Реджина, Ханес и Алин спят, а аз пиша в дневника си. Опитвам се да не загубя нищо от предната вечер – поведението на Алин, как Шалом, вече постриган, не прилича на Мойсей, а да кажем на Йосиф. Внезапно ме наляга паник атака – ами ако утре сутринта не се чувствам добре, не мога да ходя или нещо друго? Усещам мислите, които напират, за да ги блокирам отварям картите и мисля върху маршрута си. Планирам инвазията си на океана и самата представа ми носи удовлетворение...
Ден без ходене и сме се превърнали в типично семейство, в което аз съм най-малкия. Отиваме до кафенето от другата страна на улицата. Алин иска какаова напитка и чурос, защото умира за тях. Останалите имаме тостове с масло и конфитюр, чай и кафета. Ханес хвали мястото, а жената зад бара е подобно на чародейка, която омайва клиентите си с напевен глас, влиза и излиза, сервира, отсервира, говори на висок глас и прави мястото живо. Тук идват местните хора, свикнали ли са да виждат чужденци, а ние говорим за приключенията, които ни предстоят. Разделяме се – Ханес и Реджина ще пообиколят, а ние с Алин се спускаме до аптеката и по магазините в търсене на обувки. Докато обикаляме си говорим за разходите, за нейната работа като физиотерапевт и за Камино. Тя е живяла в Сантияго като момиче и винаги се чудела какви са тези хора с раници, които пристигат, а чак като се върнала у дома разбрала. Искала да тръгне от по-далеч, от Сен Жан, но не можела да си вземе отпуска толкова време, а и искала да отиде до Лисабон за рождения си ден, който е на 11 април, но също иска да стигне океана преди това. В търговския център тя не си харесва нищо, аз излизам с два чифта чорапи и нова карта памет за фотоапарата. По пътя купуваме от пекарна типични за района закуски, а аз се оставям на Алин да превежда, защото това ми спестява ментални усилия. Отиваме до магазина за пилигрими, междувременно Дарта ми казва, че днес ще останат в Мансийа, което значи, че ще ни делят едни 19 километра и ако не се зоря с ходенето, ще се настигнем преди Сантияго. Виждам и датчаните, момичето от баския, корейците, които бяха за мен – те обикалят из Леон сякаш винаги са били тук, част от пейзажа както саксиите с увисналите цветя.

Свършваме с покупките и се връщаме към албергията където е друг мъж, а не този от вчера. Има чакащи пилигрими, които искат да се настанят, а някои от лицата са познати. Разбирам, че всички останали албергии са пълни, а тук има само двайсет легла на разположение. С Алин пестим сили от натоварване на краката си, навън отново завалява и аз пия второто си хапче волтарен за деня. Движа глезена и си мисля за границите на личното пространство.
-Алин, мога ли да те помоля да погледнеш крака ми и да ми кажеш какво е положението? - вече сме говорили за това, но досега съм избягвал възможността. Къде заради чувствителността ми от допир до друг човек, собствената резервираност, къде заради страх, че ще ми кажат нещо, което ще ме срути. Като онези хора, които са в перфектно здраве, ме а вътрешно умират, не го знаят, и внезапно една новина отключва всичко негативно, те се стопяват и изчезват. Както и други причини.
-Да, няма проблем. - тя си слага кинетичната лента, която изглежда още по-синя върху бледобялата й кожа.
Сваляме матрака от моето легло на земята, аз лягам по леко скъсани боксерки, защото са единствени чисти, които са ми останали, а Алин вади един крем, който да ползва за кожата. Пита ме кой крак ме боли, аз казвам, че е повече десният и тя ми казва да се обърна по гръб. Слага ръце върху прасеца ми, плъзга ги внимателно надолу и ми казва, че трябва да се отпусна, че съм твърде стегнат. Отвръщам, че обикновено съм така, все едно винаги имам вдигнат гард, че съм имал проблем с масажите като дете и това да позволя някой да ме докосва. Не споделям, че тя е първата жена, която ме е докосвала от много време, а докато тя раздвижва крака ме обзема лека възбуда, както от усещането за допир, така и от спомени, които ме връщат към щастливи, но безвъзвратно отминали мигове. В съзнанието ми Алин се слива с онази жена, но все пак ги различавам достатъчно, така че да не изпълня поривите, които настъпват. Наслаждавам се и се опитвам да попия усещането. Тя работи с целия крак, прехвърля се на другия и аз изключвам да мисля. Тогава тя ме кара да се обърна, а аз леко засрамено слагам ръце отпред, така че случайно моето състояние да не е съвсем видимо. Внезапно нахлува чистачка, но смутено излиза навън. Алин ми обяснява как подвижността на глезените ми е нарушена, че едва наполовина на нормалното, която човек има. Прави ми релаксиращ масаж, а аз чувствам успокоение от факта, че няма нищо сериозно.

Ханес и Реджина мислят да ядат навън, но с Алин сме твърде банкрутирали и аз мисля да си напазарувам и да ям сандвичи. Внезапно телефонът извибрирва и виждам съобщение от Дарта - „Ще се наложи да ни резервираш легла, защото в крайна сметка идваме към теб!“. Това съобщение е като сигналът за спринт – спускам се към рецепцията, готов да платя леглата за Дарта, Сам и тяхната спътничка, Алекс. Там има някой друг пилигрим, а две момчета се опитват да си запазят легла за себе си без да са от вървящите. Идва моят ред и аз съм превъзбуден.
-Ола!
-Ола!
-Но абло еспаньол! - това изречение винаги го казвам твърде отчетливо.
-Ме нада! - или нещо друго, което обаче разбирам, че е „И аз също!“, последвано от смях. Добро начало, си мисля, минавайки на английски.
-Имам нужда да резервирам 3 легла, за мои приятели, които идват към Леон и ще пристигнат след 2 часа.... - виждам объркания поглед и започвам да повтарям по-бавно, но бивам прекъснат.
-Но компренде! - „Чудесно!“, а нямам време да помоля и Алин да дойде, защото леглата може и да свършат.
-Каммас?
-Си!
-Нон резервато? - неразбиращ поглед. - „Окупато?“
-Имаш нужда от легло? - ясно разбирам въпроса на испански, но само до там.
-Но, ми амичи. Еста дес трес каммас? Нон-окупато? - усещам абсурдността на разговора и съм се препотил три пъти. - Йо резервато пер ми амигос! - вкарвам каквито латински езици знам, забелязвам някакъв блясък отсреща.
-Си, си, но проблемо! Трес каммас?
-Си, си.
Успявам да платя, разговорът е всъщност по-дълъг, но адреналинът изтрива почти всичко от съзнанието ми. Появява се Микел.
-Дарта и Сам идват.
-Знам. И ти ли питаш за същото?
-Не, вече резервирах легла за тях и Алекс...
-Аааа, аз искам да питам дали има лекар, който може да се посети по това време. Алекс има проблеми.
Усещам как вече съчувствам на човека, който дори не съм виждал. Пилигримско споделяне на болката, но пък е радващо как се организираме да помагаме. Връщам се като победител в стаята, а историята става анекдот на деня. Излизам отново навън, пазарувам малко и чакам моите приятели...

Когато те пристигат се разминаваме по етажите, а когато се срещаме, просто се усмихваме и прегръщаме. Дарта казва, че й се струва, че не сме се разделяли, а всъщост имаме чувството за изминала вечност. Сядаме и пием по чаша топло какао, говорим си за всичко, което се случило. Сам разказва за това какво се е случило след като съм тръгнал. Кати, германката, се оказала мрънкаща, недоволна от всичко и всички, така че Сам продължил сам. Те имат нужда от малко почивка, а Алекс се оказва с подуто коляно. Алин я поглежда, казва й да си почива, а аз й давам от хапчетата и кремът да се намаже, да не губи време. Оставям Ханес, Реджина и Алин да бъдат сами тази вечер и със Сам и Дарта отиваме за китайско, което да споделим с Алекс, която ще остане в хотела да си почива. Дали защото съм с тях или нещо друго, но не пазя крака си и се движа бързо, леко и щастливо. Това е среща обединение... Пътьом си говорим за всичко, което ни се е случило – Дарта казва, че е открила малките моменти на удоволствие по Камино, че вече не бърза да ходи от рано, а и прави дълги почивки когато си иска. Говорим си за снега през последните дни, тях ги е заварил по сендите. Смеят ми се за избора на алберги, защото и те са били в Казалдийа, но не са имали същото преживяване, а своенравен италианец, с който Алекс спорила как се разпалва печка...
Взимаме храната, връщаме се обратно и в столовата, която няма чинии или каквито и да е прибори разделяме храната си. Там седи един мъж, с дълга коса, който бях подминал преди няколко дни. Той ме слуша и гледа внимателно.
-Сега се сетих откъде си ми познат! - казва внезапно. - От интернет!
-А, какво? - чудя се какво точно се случва.
-Ами ти пееше някаква песен... Видях видеото от това!
Това ме успокоява. Мъжът се казва Лаурел, спътник на Чад и компания, но изостанал заради контузии. След като стопля яденето си изчезва, а Дарта ми се смее, че съм станал знаменитост тук.
Сам се връща и се окзва, че Алекс я няма, излязла е с Микел, а уж щеше да ни чака за храна. Тримата седим и си говорим за Камино, а Сам говори за Алекс. Запознали са се на пътя, разговорите много им вървят, той я харесва, а мисли, че и тя също. Затова е решил да използва част от парите си, да запази приятен хотел и да види какво ще стане. Аз имам моите съмнения, особено, че тя е с Микел, а не тук, но кой съм аз да коментирам жените, щом не мога да разбера и тези, които са важни за мен, а най-важната е пълна мистерия. Става късно и се разделяме по стаите. Мен ме чакат утре 22 километра ходене, а Дарта казва, че вероятно също ще продължи, за да не свети на Сам и Алекс. Аз стискам палци за младия романтик, както стискам и за себе си. Все пак Камино е любов...