По Камино - ден 15

22 март Калзадийа

Огънят в камината грее и с червената му топлина сякаш несгодите на деня отминават. Албергията е първата на дарения, в която оставам. Тук сме с „немското ми семейство“ и едва двойка, англичанин и австралийка – Питър и Алиса. Обстановката е пропита с религиозна хипарщина – картини, нарисувани от хоспиталиерите или пилигримите, които представят пътя в някаква особена светлина, има уредба с музика, а на стената, на полски, има написана „Отче наш“, която разчитам с умиление. Разтривам краката си, които ме болят много, опитвайки се да се сгрея, а усещането да съм тук, сред тези стени е приятно. Дава смисъл след прехода в ужасяващото време, което ни връхлетя и ми показа недостатъците на екипировката ми...

Сутринта в Телариос е студена. Облаците са надвиснали и предвещават още дъжд, много вървене, но поне ще избягаме от сендите. С Ханес сме говорили да отидем към Калзадийа, което е по-кратката дистанция, и ще сме на 2 дни от Леон, където тялото ми планира да почива пак. В тези дни вървя по-малко, защото дори и да следвам плана на Ханес, който отбелязва всеки ден в тефтера си колко е изминал, на кой етап се намира, ще имам време да стигна Финистера, края на света и на моето Камино...
Приготвям се, излизам навън и веднага осъзнавам колко духа, времето е неприятно и навличам ветровката, а пръстите ми мръзнат. Заради гадното време, тялото ми има вътрешния инстинк да бърза, да не спира, хем да се стопли, хем знаейки, че Ханес и Реджина са пред мен, а пък Алин е някъде назад, но знае къде сме се устремили. Виждам как постепенно „немското ми семейство“ се отдалечава, опитвам се да поддържам нормална скорост, краката ме болят от това и все пак, осъзнавайки колко се бавя и че вероятно времето ще се скапе още, решавам да вървя без почивка. Едни 13 километра, около два часа ходене със сегашното ми куцащо темпо. За щастие съм сложил леките обувки, така че да не натоварвам краката си.
Подминавам първата албергия по пътя, всъщност хотел, и виждам вътре Сиър, който прилича на моряк спрял да пие едно кафе. Вдясно пък са подобните на хобитски къщи изби за съхранение на храна. Започва да вали, прибирам фотоапарата, и продължавам напред. Вятърът е пронизващ, аз подмятам щеките си от ръка в ръка до момента, в който не ми писва и навлизайки в следващото селище, решавам да ги събера. Голяма грешка! При опита ми с първата, механизмът й за затягане се разпада и аз се оказвам с една щека по-малко след едва 380 километра. Решавам да не експериментирам повече, геройски загиналата я оставям върху една кофа, подминавайки една църква, като за опело на моята екипировка, а другата я мятам на рамо и в такт с музиката продължавам напред.
Някъде там, на излизане от селището, срещам Аника. Поздравяваме се и продължаваме заедно към Сахагун. Тя се оказва германка, която работи като учителка по история, но й е писнало всяко лято да е безработна и използва сегашния момент и върви по Каминото. Да проясни главата си. Тръгнала е заедно с Ханес и Реджина от Сен Жан, заедно и с други хора, които вече съм задминал, те са ме задминали и вероятно пак ще се срещнем. Нейната точка за деня е Ел Бурго дел Ранеро, но пътят ни е общ до Сахагун, който е центърът на Каминото. Този ден трябва да измина границата от 400 километра, малко под половината път. С Аника говорим за работата с деца, колко е изискващо, каква е отговорност, а съзнанието ми се хвърля към реалността след 27 дни когато трябва да развеждам групи из етажите на Музейко. Какъв ли ще е животът ми тогава?

Сахагун

Докато вървим вятърът ни брули, вали и дрехите ми подгизват, но аз не обръщам внимание. Почти не спираме, а малко преди Сахагун, подобно на някакво фентъзи, минаваме край две статуи, които гледат пътя отстрани и ние може би трябва да се поклоним от уважение. Вместо това тя снима, аз също я снимам, но лично за себе си използвам телефона си, колкото за някакъв спомен. Някъде там виждаме насреща ни пилигрим – възрастен, брадясал мъж, чиято раница е нещо като огромен найлонов плик. Той ни спира и говори на испански с Аника, която свободно си общува с него. Обяснява ни как е минал Каминото и сега върви наобратно, защото ще става хоспиталиеро и ни моли за пари. Давам му няколко евро, които имам – може би е искрен, може би не, но това няма значение.
Сахагун ни посреща с вятър и затворени заведения, а ние търсим центъра на града, да седнем да пием по нещо, а аз съм зверски гладен, но имам и храна, която мъкна. Влизаме в една албергия, а малко след нас се появява една италианка, която засичаме често вече и Аника споделя, че все ги мислят за майка и дъщеря. Пием чай, а аз се преобличам с други дрехи. Навън се откриват късчета синьо небе. Звучи приятна музика, а в дъното гори камина. Излизам да снимам табелата, че сме на средата на Камино и виждам познатите цветове – Реджина, чиито дъждобран я прави да изглежда като платно на кораб и Ханес със своето жълто яке. Те също влизат да пият чай, Аника си тръгва, а аз давам почивка на крака си. Настига ни и Алин, която е минала отново на чехлите, защото обувките я унищожават. Решила е в Леон да си купи нови обувки – решение колкото практично, толкова и коварно...
Появява се и Деспина, която страда от времето, защото няма никаква подготовка за случая и е подгизнала от дъжда...

Използваме хубавото време и напускаме Сахагун без да разгледаме красотите му. Малко по немски съм привърженик на крайната дестинация, а не на гледките. Вероятно е тъжно, но нямам лукса да напрягам крака си допълнително. Пътят от Сахагун към Калзадийа ще ни отведе по стар римски път, покрай ниви и дървета. Това са още два часа ходене грубо и нямам нищо против. Изваждам камерата, но нямам желание да снимам толкова. Междувременно се боря със сърбежа да разбера какво се случва в другия ми живот, онзи дигиталния, който е свързан със стария, константния...

При последното селце преди Калзадийа започва да вали и бързо обръща в слаба градушка или суграшица. Аз се превивам, всичко това бичува лицето ми и мисля само за следващата крачка, за това колко ли съм глупав щом го правя и не чакам да утихне бурята. Не знам дали ще утихне, това е истината, а и няма значение – Камино може да е болка, може и да е радост, всичко от живота и нищо от него... Тази внезапна промяна на времето ми напомня за Логумклостер, за онзи мартенски ден, в който с Матиас обикаляхме от врата на врата да събираме дарения, а ту ни грееше слънце, валеше дъжд, сняг и единствената константа бе вятъра. Усмихвам се, защото тогава бяхме зеленокосия норвежец и източнославянския Джийзъс, спомнях си как тропахме по вратите, а хората се криеха все едно ще ги обираме. Тук никой не се крие, тук е тишина, която е нарушавана от впиващите се парченца лед и от внезапното охлаждане мехурът ми ще се пръсне. Въпреки всичко заставам на едно възвишение и облекчавам нуждите си, без да се интересувам дали някой ще ме види. Дръпнал съм на Ханес и останалите. Чувствам се добре, болката в краката е особена, някак изравнена, и левият не ме боли толкова – студът си казва думата и аз съм все още позитивно настроен. Но от всичко това пътят, който е една огромна разорана пръст, сплескана от минаващите трактори, отново оживява, омеква, и започва да лепне по подметките на маратонките. 

Междувременно откривам, че с една щека се ходи по-лесно, имам по-добър ритъм и няма шанс да ритна нещо. Опитвам се да чистя калта, но тя сякаш ме погръща, обгръща обувките ми и изведнъж вървя с няколко килограма допълнително тегло. Остават ми едва четири километра до крайната точка, но всяка стъпка е изпитание, носещо усещането за малки зверове, които късат жилите ми. Започвам да рева, опитвам се да спра, да раздвижа по различен начин глезените си, да отпусна напрежението, но после отново става трудно, нетърпимо. Дъждът спира, грейва слънце, но това не помага, просто ми дава възможност да погледна надалеч и виждам наближаващия Ханес, а в далечината има двойка, която достигам постепенно. Там някъде са и първите сгради от Калзадийа де лос Херманийос, моето спасение и заедно с изтощението на тялото ми, гадната кал, усещам, че това е последният напън за деня. Трудността се усилва, а виждам и Педро, който е твърде далеч да ме чуе, виждам го как се завърта из града и продължава да върви. Часът е около три и нещо и следващото място е на още десет километра или повече.
Стигам асфалта като обетована земя, готов вътрешно да се разплача от радост, но просто си казвам тихо „Да!“, на себе си, защото съм го извървял. Селото е мълчаливо и това ме притеснява, спомняйки си Сан Бол и неработещата албергия. Тук има две, първата е точно пред мен и има табела, че ще отвори след две седмици. Другата е общинската, която работи на дарения. Спирам да си почина, чакам Ханес, Реджина и останалите. Събираме се група, отиваме към центъра и откриваме, че мястото е затворено въпреки табелката, че работи. Звънним на телефон, вдига някаква жена и ни казва, че ключът е в къщата отсреща. Питър влиза и го взима, отключваме и сме спасени. Мястото е хладно, но има кухня, еднообемно помещение с камина, а другата част е разделена на килийки с двуетажни легла. Намираме и два пакета чипс, които не са отворени. Аз не си чувствам крака, разтривам го, а междувременно си мислим как да запалим камината. Ханес отива до магазина, който са казали, че има, заедно с Питър, а останалите почистваме мястото. За наше успокоение водата е топла и макар банята да не е супер идеалната, не можем да искаме повече. 

Мъжете се връщат, носейки провизии – риба и хляб, разказвайки колко китно е магазинчето, или по-скоро, че е малко. Появава се човек, от общината – паркира с кола пред албергията, проверява всичко, за да сме спокойни, и идва да ни запали камината, убивайки удоволствието ми от това да го направя сам. Все пак нося кибритени клечки в приспособлението, което имам за подарък от човек, който не познавам лично, но причината да се появи един важен човек в живота ми.
Решаваме да сготвим паста с доматен сос и няколко души отиваме на пазар, спускайки се по малките улички. Магазинчето е схлупено, а собственикът е възрастен мъж, много нисък и с големи очи, които го карат да прилича на някое хитро, любопитно, джудже. Ние разглеждаме какво има, искаме продуктите, а той шава между тезгаха и рафтовете, превръщайки мястото в малко скривалище на съкровища. Алин ни помага с превода, а аз съм впечатлен, че знае четири езика. Собственикът се усмихва, купуваме и две бутилки вино, защото пилигримска вечеря без вино е нищо, а накрая оставяме около трийсетина евро. Мъжът е толкова щастлив, че ни слага в една торба зелени маслини, подарява ни ги, в знак на благодарност. Осъзнавам колко такива селища разчитат на Камино за изхранването. Накупили каквото ни трябва се прибираме и се отдаваме на почивка за момент.
Аз се изтягам пред камината, грижейки се за огъня, давайки покой на краката си, а Алин влиза да се къпе. Чувам падащата вода и си спомням за неща, които ми се струват като една вечност назад – интимности, жажда за единение с друго същество, защото това ти дава смисъл и пълнота, спомням си ръце, които да ме прегърнали преди финала. Осъзнавам, че тази мълчалива и борбена жена ми напомня на друга, отприщвайки някакъв глад, който няма как да задоволя, не и тук, не и на Камино... Емоциите се развиват с пътя, но не е сигурно, че ще оцелеят след него. Опитвайки се да се справя с този глад, трябва да си повтарям колко всъщност получавам от това пътешествие, да търся вътрешния мир.
Дарта ми пише съобщение да ги изчакам в Леон, да почивам още един ден допълнително, но аз не мога да си го позволя, спомняйки си демоните и Бургос. Движението проветрява главата от тежките мисли. Намирам нормално това разделение по пътя – хората се разкъсват, разстилат се по извивките на пътя, сред селищата, които са се образували около него подобно на фиданки, поникнали около старото дърво...
Реджина и Алиса започват да готвят, говоря си с Алин, преценявам пътя напред, вперил поглед в пътеводителя ми, който нося от Пол. Усещам, че може би Финистера ме зове. Питър пък казва, че е бил в България, във Варна, че харесва виното ни, че е минавал и през Видин.
Пускаме музика от уредбата, дори и флашката на която има музика влиза в употреба и докато се сдрачава слушаме Доорс, а после Каро Емералд.
Питър разказва, че Алиса е искала да тръгнат от Сен Жан, но той й отвърнал, че защо да потеглят от средата на пътя. И един ден просто излезли от входната си врата в Лондон. Така в рамките на няколко години минали Каминото от Лондон, през Франция и това е финалната права – от Сен Жан към Сантияго. Разказва какви трудности са имали с откриването на легла, но аз го гледам как си налива вино, а Алиса му гледа чашата. Тя е юрист и май го държи изкъсо. Когато съпругата му казва, че си ляга, той й отвръща, че ей сега идва, а си налива още малко вино. Чувствам се уютно в това място, мятам още няколко цепеници в камината, така че да не изгасне твърде рано. Естествено сред книгите откривам и датска, нещо като мой сигнал, че съм на прав път... Заспиваме по леглата, а аз сънувам душове...