По Камино - ден 14

21 март, Телариос де лос Темплариос

-Защо вървиш Камино? - мъжът ме гледа ведро иззад очилата си, а лицето му излъчва някаква благост. Гледа ме без да има осъждане или нещо друго, наистина иска да знае и аз се чувствам поласкан, чувствам се специален. Чудя се как точно да му отговоря, но в крайна сметка просто искам да излея всичко. Мъжът се казва Антонио, идва от Холандия и както Реджина ми го представя е минал 4000 км от всички варианти на Камино за три години и половина...

Сутринта е ударна – чуват се аларми, аз отдавна съм буден, опитвам се да усетя тялото си. В главата ми е пътят, който предстои – около 15 километра без спирка, а днес времето трябва да се развали. Тъкмо решавам, че ще ставам и получавам съобщение от Ханес, който не иска да ме буди, но ще тръгват с Реджина, защото искат да избегнат дъжда. Аз ставам, става ми смешно и помъквам цялата си раница към кухнята. Вътре е лудница, Ханес тъкмо нарамва раницата и му казвам, че ще се видим в Телариос, което е крайната ни цел за деня. Аз трябва да вървя с мое темпо, а и искам да хапна преди да потегля, защото от опит знам, че не съм същия когато вървя гладен. Виждам Джери, който едва едва се приготвя, няма защо да бърза – на възглавничките на стъпалата има огромни мехури и уговорката с останалите е да се срещнат в Леон. Той ще вземе автобус до там, спестявайки си четири дни път с надеждата да се възстанови. Излизам, тръгвам по жълтите стрелки и докато вървя срещам Пол, Сиджей и Джери, а междувременно се изгубвам по една лъжлива диря. Тя води до албергията на монахините, решавам, че мога да продължа сам и се лутам в градчето. Най-сетне откривам пътя, срещам и купонджийките, които са екзалтирани от новия ден. Шуиън е по-активната от двете, защото е ходила да тича след вчерашния ден на ходене. Аз решавам да изпадна в своята нирвана, която е смес от болка и музика, нарамвам кръста си и просто се тътря. За мое успокоение виждам пред себе си южнокорейци. Минавам край табели за останки от римско време, но мен ме зове Пътят или просто не искам да се разсейвам. Чудя се какво ли изпускам, но имам цел, ограничено време и неограничена болка. Чувствам крака си по-добре, някак успявам да стъпвам, но съм съставил и план за действие.

Днес пътят е просто една права, която се събира в безкрая. Небето над него е оловно сиво, предвещава дъжд, а пилигримите се различават единствено по покривалата на раниците си. Скоро вече съм сигурен кой южнокореец е пред мен, но спирам на едно място за закуска. Появява се Алин, която отново има нови мазоли и се чуди дали да не мине отново на чехли, защото тогава няма да има какво да й опира по раните. Ядем и почти не говорим, а аз я наблюдавам – дали заради разговора от преди два дни, това че ми прилича на някой, който пътува мислено с мен, или нещо друго, но ми е интересна. Аз се мажа с волтарена и тръгвам, а тя решава да остане още малко.
Подминавам корейците, пожелаваме си „Буен Камино“, а на мен всеки ми казва „Hola!”, защото явно всички мислят, че съм испанец. Пътят минава край две ниви и, гледайки ги, ме наляга идеята за живота – от едната страна е поникнала растителност, а другата е разорана, почвата е изпръхнала и очаква да даде „плод“. Пръст при пръстта... Вдигащ прах от пътя се появява и един трактор, който изглежда неестествено на цялата пасторалност, но е точно където трябва да бъде.
Приближавам първата възможна спирка, а там са някои от познатите лица. Ханес е щастлив да ме види, но вече се готвя да потегля, Реджина пуфти и казва „Краката ми...“, но младият мъж е непоколебим в желанието си да върви. Появява се Алин, китайците, които нагъват здраво и се оказва, че учат в Щутгард. Работещите в албергията и бара не са особено приветливи, защото ние сме просто портфейли. Едрата французойка, Кейти, ме пита как е кракът ми, а аз казвам, че се държи. Не се давам лесно... Херминия идва и се чуди как не ни е настигнала. Поръчва си кафе и внезапно собственикът на мястото, висок и едър испанец с очила и дебел ланец, се приближава и я заговаря. Пита я колко пъти е минавала Каминото, защото му е позната и е убеден, че са разговаряли. Тя отрича, но се сеща, че и сестра й е минавала пътя, тя е спирала тук, показва му нейна снимка и той е кима радостно. Двамата се смеят, говорят бързо на испански и правят си обща снимка, която пращат на сестра й. Тя е радостна от случая, казва, че обича Камино точно заради такива случаи, а аз си мисля за следващия път когато ще съм на пътя (защото знам, че ще има такъв) дали ще имам подобни случки. Докато си пия чая отвън един от корейците пуши цигара, а цялото му положение в пространството е като за обложка на диск. Осъзнавам безсмислеността на това да снимам, защото това са фрагменти без смисъл за другите, вероятно в един момент без смисъл и за мен. А в главата ми всичко е кадри...

Херминия и собственика говорят със сестра й

Навън завалява и прибирам камерата, телефона слагам в задния си джоб, намъквам покривалото и потеглям. Дъждът ме освежава, сякаш ме свързва със света, а да нямаш камера в ръката, позволява да наблюдаваш всичко. Музиката ме обхваща, заливат ме спомени с всяка песен, а когато започва Babe I’m gonna leave you си спомням какво ми разказваше татко за онази си голяма любов, която бе загубил. Аз мисля за любовта като цяло, дъждът усилва и започвам да се дера с пълно гърло без да ми пука за останалите пилигрими, пък те са и твърде далеч. Преминавам през едно селце, а сградите се вият като лабиринт с кирпичените стени. 

Попадам на Ян, който е върви с леко накуцване и носи кроксовете си, а обувките са вързани върху раницата му. Усмихваме се един на друг, а когато го настигам, вече не вали му викам, защото виждам как тръгва по друга пътека, а стрелката сочи направо... Той сваля слушалките, аз му соча стрелката и поемаме двамата заедно. И той има проблем със сухожилията и аз му казвам, че ще му услужа с волтарена. Говорим си за живота – Ян прави инсталации, поне в момента, странствал е, живеейки в Канада, в Щатите, а сега се опитва да живее природосъобразно. Изпратил е вече част от багажа си, защото му тежи много и има стара травма на гърба, спукани прешлени или нещо подобно. Извинявам му се ако съм го засегнал онази вечер в разговора ни, а той ми казва, че няма проблем. Ние сме на различна възраст, той е по-стар, не с много, но с достатъчно. Заговаря ме се за любовта, а той ме усеща, че не съм сам и казва, че преди пет години е тръгнал на Камино като мен, влюбен, а един човек му е казал, че трябва да дойде пак тук, да върви и този път да не мисли толкова много. „Значи и ти трябва да се върнеш...“ ми казва с неговата типично френска усмивка. „Вероятно си прав...“ Казва ми, че няма да ходи до океана, бил е там тогава, а този път иска да стигне Сантияго, трябва да го направи до определена дата, защото после е на курс по пчеларство. Слушайки го ми напомня за някои мои приятели, които се смесват в неговата натура, едновременно интелектуалци и простаци, грабещи от живота, уверени в себе си, много неща, които аз не съм.
Междувременно пътят става кален, широк и аз не виждам стрелка или друг знак. Явно сме се отклонили, спираме и проверяваме в картата ми. Трябва да се върнем обратно, обувките ни полепват с размекнатата пръст и ни носят допълнителна тежест. Излизаме обратно на мястото, където се настигнахме и виждам новата стрелка. Скоро успешно стигаме в Телариос, а улиците се спускат надолу, натоварвайки и без това уморените ни крака.

Настаняваме се, Ян се опитва да омае хоспиталиерките, говорейки испански, в нашата стая се появяват още Алин и Деспина, която се оказва от Гърция, по-точно Солун. Тя открито флиртува с Ян, а на мен ми се струва, че Алин ревнува, защото в нейно присъствие е мълчалива. Ханес и Реджина са също тук, но в друго отделение на сградата, решаваме, че ще ядем заедно. 

Ян и Херминия

Ян ни развежда из Телариос, уж като гид, но всъщност се шегува с всичко. Докосвам с ръце кирпичените стени, защото усещането е приятно, заземяващо. Небето се прояснява поне частично и има надежда да се затопли малко.
Събираме се много хора на масата – тук е Сиър, а Чад е продължил още малко, защото иска да е сигурен, че ще стигне Джери след четири дни. Харесва ми този хаваец, с цялата си земност. Може би всеки на Камино става малко по-земен, не се превзема, просто е това, което е...

Антонио си задава въпроса и ме гледа благо. Аз се чудя как точно да му отговоря, защото осъзнавам, че за мен това е сложно нещо, буквално пътуване напред и назад във времето, в съжаленията и надеждите, в хаоса на собствения ми ум.
-И аз не съм сигурен. Реших да го направя преди пет години, поставих си го за цел, защото в противен случай просто щях да си го говоря. И светът се завъртя, оказах се в края на тези пет години, а дори и аз не мислех, че ще тръгна в крайна сметка. Казах си, че трябва да го направя тази година, без да си търся извинения, защото иначе никога няма да го направя. И в началото си мислех, че ще е хубав начин да открия страната, пътувайки през нея. После нещата се промениха, отказах се от идеята да го вървя с друг човек, защото трябва да го извървиш сам. А когато взех решението да тръгна, нещо важно в живота ми се обърка и сега май се опитвам да подредя главата си...
Той се усмихна.
-Това е добре. Много млади хора тръгват без някаква идея, а Пътят не е това, той не е просто километрите, които вървиш, а нещо друго. Човек без дух не трябва да го минава, поне аз така мисля.. - Усмихва се все така. Сякаш дори и като казва това не съди хората, които тръгват просто заради ходенето.
-А мога ли да попитам защо сте минали толкова много километри? Какво Ви тласна?
-Да, да, няма проблем. - Усмихна се.
-С покойната ми жена пътувахме много. Бяхме решили и ние, щом се освободим от работата, да минем пътя заедно. Но тя се разболя и не се оправяше, пътуванията ни бяха кратки, а когато я приеха в болницата вече беше ясно, че няма да се оправи. Лекарите й дадоха минимум няколко месеца, а аз седях всеки ден до леглото й. Тогава тя ми каза, че трябва да мина Каминото, поне една част, защото така ще съм го минал и за нея, а после, когато се върна ще й разкажа какво съм преживял. Не ми се искаше, но тръгнах, и минах около триста километра до Сантияго. Запознах се с много хора, усетих магията на Пътя и когато се върнах й разказах всичко. После останах с нея до кончината й... Знаеш ли филма „Пътят“?
-Да, много добре.
-Бяхме гледали филма и той ме вдъхнови. Говорих с децата ни, ние не сме дълбоко религиозни и им казах идеята си. Да кремираме майка им, а аз да измина пътя и да разпръсна праха й. Те я познаваха добре и се съгласиха. Направихме го и аз тръгнах от Люксембург, през Франция и по пътя оставях малко от праха й. И знаеш ли, не само не бях сам, а тя беше с мен, но и моите приятели от предното ми Камино също следяха докъде съм стигнал и ме подкрепяха. Даже един от тях, японец, също бе гледал филма и ми се обади развълнувано „Антонио, филмът не свършва в Сантияго! Трябва да продължиш до Мушия, до океана! Там и бащата стигна и финално се сбогува със сина си!“ И това ме зареждаше, правеше ме жив, живеехме двамата с нея... И затова всяка година вървя по пътя, това ме зарежда, а и съм късметлия, че мога да оставя работата в ръцете на дъщеря ми, да си вземам голяма отпуска и да се отдавам на Камино.
Докато го слушах бях изпаднал в ступор. Та това бе важен филм за мен, който преоткри Каминото в сърцето ми, а и отношенията между героите в него напомняха на моите с баща ми. И тук седях и гледах този човек, който се е свързал по-силно с жена си, любовта им е минала сякаш на друго ниво. Защото осъзнавах, че за мен Камино ще е любов, ще е истории за нея, а може би накрая щеше да е и моя история. Сега Антонио вървеше наобратно, съм Сен Жан. Събирайки всички тези истории се чувствах привилигирован да вървя с тези хора, да слушам историите им, а моите обувки, които стояха до техните, покрити с прах, бяха като ордени, посвещение в рицарство.
Междувременно пием вино, смехът се лее отвсякъде, маси се обединяват и аз мисля с колко от тези хора ще се срещам още по пътя. Сам и Дарта са на два дни път от мен, може би ще се срещнем отново още преди Сантияго. А с останалите? С кои от тях ще съм в Сантияго, във Финистера?

Вероника пък ни разсмива, защото обяснява, че вървейки сама си е казала, че би трябвало да й идват важните въпроси в главата. Онези, които да ни изградят като по-силни хора. А единственото, което й е в главата е как ще успее да си събере сама спалния чувал обратно, защото е някакъв гаден. Това я ужасява и наистина притеснява. Подобно на нея не знам дали идват големи мисли в главата ми. Чувствам я някак по-ясна, макар натежала от „малките въпроси“ и хората в сърцето ми, приемам, че вървейки ще се подреди някак. Вероника обаче говори за малкото си чудо на Камино – как, мислейки за майка си и музиката, която тя обича, денят й е започнал с една от песните, които Вероника записала за нея, и нашата пилигримка почти се разплакала от щастие. Пол става все по-контактен, Сиджей е уморена, а аз си мисля как утре навлизам в третата седмица от пътешествието си и всеки казва, че тогава започва да става трудно на повечето поклонници... Може би тогава започва тяхното откровение, кой знае...