По Камино - ден 25

1 април, О Себрейро

Навън не вали, влажно е, а докато отивам до тоалетната минавам край разпънатата във фоайето палатка на Денис и от там се чува тихо хъркане и леко скимтене. Слагам тежките обувки, които са сравнително сухи, приготвям раницата и не се чувствам гладен. Ханес, Реджина и Алин искат да отидат да закусят преди да тръгнат, но аз знам, че след вчерашната ситуация в същия ресторант ще ме гледат лошо. Навън облаците облизват хълмистите планини, слънцето тепърва се надига някъде и в далечината проблясва. Приготвям се за ветровито време, нарамвам раницата и тръгвам...

Искам да снимам магичността на пейзажа, така че съм поел риска да не скрия камерата в раницата. Отвън албергията се разминавам с момче и момиче, подминавам възрастния французин, който срещнах вчера, а наоколо всичко ми носи хармония. Чувствам се уморен, но това е без значение. На една табела виждам надпис “Chad’s rule the world” и се чудя дали е същия каубой, синът на Джери. Човекът, който се е запознал с жена си докато тя му е държала ръката, той е бил гол и ранен, но е намерил сили и чувство за хумор да каже „Щом ме видя гол, значи трябва да се оженим...“. Той е някъде напред, вероятно поне два дни напред, а аз сега се надявам слънцето да пробие. Вместо това започва да препръсква, дъждът засилва в един момент и на фона на заревото в далечината мен ме брули скреж или ситен сняг – не мога да преценя, усещането е да ти минават лицето с шкурка, заслепява ме на моменти, а аз се опитвам да крия камерата под раницата. 

Самотен пилигрим пред буря

Подминавам някакъв комплекс от сгради, може би кооперация, а машините изглеждат тъжни и самотни в дъжда. Панталонът ми подгизва, а статуята на пилигрим, която гледа към пътя напред, към Сантияго, ме кара да се замисля за вярващите някога – как са се движели в дрехите си, брулени от вятъра, в желанието си да забравят или да бъдат забравени делата и греховете им. Или са гонели онова опрощение, което идва само от вътре. Наслаждаването на гледките пък се прекъсва от завръщането на дъжда и неговото засилване. Преминавам край стари зидове, сякаш празни от битие къщи, а постепенно ми става студено и гладно. Навлизам в Хоспитал, а там тъкмо отваря едно кафене – собственичката си говори с друга жена, а мъж ме гледа любопитно. Влизам вътре, поръчвам си чай и тост, после жадно поглъщам топлите напитки и се опитвам да се сгрея малко. Появяват се местните, които си поръчват кафе, разговарят на висок глас, смеят се, а аз се чудя какво ли си приказват. Появява се възрастният французин, който задминах по-рано. И той като мен закусва, а внезапно се появяват Щефан и Дарта, така че и без това усещам, че не бързам и си поръчвам едно кофе кон лече. Разбирам, че на вън пак вали силно, има и вятър, така че не ми се борят стихиите сам. Щефан обаче решава да продължи по-бързо, а Дарта е в новата си философия да се наслаждава на пътя. Говорим си различни неща, тя ми казва, че Сам е в Понферада, защото е болен и може би утре ще вземе влак за Сария, така че там може да се срещнем там, в последното място от което да стартираш Каминото си.

Излизаме навън, моята камера е в раницата и мога да се наслаждавам на гледките, ако имаше такива. Вятърът и дъждът са се засилили, панталонът и обувките ми са вече много мокри, студът се набива в кожата ми и и треперя леко, но поне се движим с добро темпо, така че се държа. Замислям се, че откривам недостатъците на екипировката си и отбелязвам какво бих променил за следващия такъв преход. Дарта държи чадър, който не оцелява особено успешно, а минавайки през Алто де Пойо виждаме двама велосипедисти, които се крият под стряхата на едно кафене и ни приканят да влезем, защото там е топло, има камина и си заслужава. Ние продължаваме, а не след дълго те, явно приели, че няма да спре скоро да вали, се спускат с псувни и викове през дъждовната пелена. Мен ми става смешно, а наблюдавам и отново зачестилите табели за разстоянието. Намираме се в Галисия, виждам знака и метрите след десетичната запетая. Чудно е когато отново виждаш точно колко си минал – няма онзи елемент на изненадата, можеш да засичаш колко бързо се движиш и дали това ще ти е достатъчно...

Паметник на пилигрима...

Пътят ни отвежда до нова албергия с кафене, влизаме и не бързаме. Мъжът, който е зад рецепцията и сервитьор, ни отвежда към голямата кръгла маса, включва климатика и аз заставам по начин, че да изсъхна по-бързо. Решавам да не се преобувам, защото в противен случай няма да имам дълги панталони. Пием чайове, а Дарта ми разказва как иска да пътува с яхта. Това ме подсеща за баща ми, за един наш разговор какво бихме правили в случай, че уцелим шестицата от тотото и неговата идея да си купи яхта, с която да обиколи Средиземно море. Влизат и други познати, а нас вече не ни свърта, искаме да се движим, нямаме за къде да бързаме, но и двамата си мечтаем за топъл душ...

Излизаме, в дъжда започвам да мръзна повече, но съм направил следната хитрина, а именно да се покрия с пончото, така че да изолирам тялото си максимално от дъжда. Стискам зъби, защото ни остава около час и нещо пеша, ще останем в Триакастела, защото ако продължи да вали така ще изстинем на следващия ден. Внезапно дъждът спира, слънцето се подава и аз подскачам като обезумял от радост. Започва и едно спускане надолу, което е стръмно и внимаваме с хлъзгавия път. На завоите настигаме Ян, който си говори с друг пилигрим, но виждам как се извил, подпирайки се на щеката си заради болезненото му накуцване. Носи кроксовете, ядосва се на времето и също му е студено. В хубаво време може да понесеш куцането, но в такова като днес, бързаш, правиш болезнени крачки само си влошаваш положението. Въпреки всичко, той не е лошо настроение, шегуваме се, но ни споделя, че Триакастела ще е крайната му точка.

Самото селище ни посреща спокойно, а ние с Дарта се чудим къде да отседнем – дали в общинската албергия или някъде другаде. На картата има избор, някои имат кухня, което би ни спестило малко пари, а и ни доставя удоволствие да готвим. Ян иска да е място с кухня, докато се маем се появява и Алин. Общинската албергия е красива сграда, която е край реката, но от Хорхе, настанил се там, разбираме, че няма кухня, няма и интернет, а той отива към магазина за бира и храна. Четиримата решаваме да изхарчим още малко за настаняване, но пък да си направим обща вечеря. Отиваме до първата албергия по пътя, на входа се появява собственичката, разпитва ни дали търсим места, а Ян иска да влезне и да разгледа кухнята. Тя не го пуска и му казва, че никъде другаде няма места, даже леко се подхилва когато ние не й вярваме и днес е денят на лъжата, така че може би ни подхлъзва. Ян обяснява, че не е харесал отношението й, усетил някаква високомерност, така че ние тръгваме към следващата албергия. Тя се оказва пълна за наша изненада. Следващата също. Третата, която е пълна, вече ни отчайва, че може би жената е била права – мъжът зад рецепцията ни обяснява, че е пристигнала група от 180 ученика, някакво католическо училище, което прави част от Камино, всяка година по стотина километра. С подвити опашки се връщаме към първата албергия, но местата са вече заети, казва ни жената, а ние не й вярваме, но нямаме избор. Отиваме към общинската албергия, там русолявата жена ни се усмихва, а Ян по типично френски маниер флиртува, говорейки на испански с нея, разказвайки за нашите преживелици. Слушайки го се сещам за усещането да вървим под дъжда с Дарта, за това, че искам да споделям пътуванията си с други хора, а не да вървя сам. Вероятно това сплотява пилигримите – общите препятствия, болежки, сходни съдби и търсения. Така че, сега, въпреки дъжда и брулещия вятър съм щастлив, че съм тук, че съм с тези хора, че вървя тези километри и правя това нещо за себе си, дори и да е самото вървене...

Триакастела

Настаняваме се в една стая, Алин и Дарта взимат вторите етажи, а Ян трябва да намери аптека, защото вече и на него му трябват хапчета, с гела не става. Той не иска да пие хапчета, а аз му казвам, че на мен са ми помогнали, а и вече пия само по две, даже от утре смятам да започна само сутрин по едно и да си прочиствам организма. Самите стаи обаче ми напомнят за Дивия Запад – вратите са на летящи панти, удрят се с трясък една в друга, което предвещава трудно спане. Подобно нещо би ме притеснила обикновено, но тук си имаме доверие. 

Навън започва пак да вали, въпреки поразкъсалите се облаци ни очаква ежедневието на пилигрима - ние трябва да отидем да пазаруваме, да теглим пари, влизаме в един магазин, там жените ни гледат странно, но Ян ги омайва докато избираме нещата за вечеря с порядъчно бутилки вино. Касиерките, вероятно млади момичета, които нямат какво друго да работят тук, се смеят свенливо, благодарят ни, а ние се връщаме към албергията. Там пък се отдаваме на почивка и изведнъж чуваме някой да си тананика Франк Синатра, след това типичния американски акцент и на нашата врата цъфва Шон – разпознал е обувките на Дарта. Очертава се забавна вечер.

Тя започва рано – още слънцето грее, а ние режем част от храната, отваряме едното вино и аз използвам телефона си за радио. С Ян си говорим за това как той познава касиерките в градчето, където живее, че си говори с тях, нормални разговори, а не просто „Добър ден!“ и „Довиждане!“. Надявам се утре да не вали, защото е демотивиращо, напомняйки ми, че не съм си взел панталон за дъжд...

Към нас се присъединява Боти – унгарец, който всеки ден изминава около 40 километра, защото планира до отиде и да се върне от океана пеша. Той не пие с нас, въпреки това остава, чуди се как ще вървим утре след като приключим трите бутилки вино. Постепенно се стъмва, храната привършва, виното не, а ние се лигавим. С Шон си припяваме неща на Синатра, музиката от радиото е убиец, но настроението ни не спира. Играем игри от типа „Кой съм аз?“ или истината или се осмеляваш. Разбирам и, че викалият снощи е бил Ян. Бил сънувал, че изпуска портокала си, който бива прегазен.

Постепенно се напиваме, виното свършва и в желанието си за още алкохол правим план – хоспиталиерката я няма, но остава само половин час докато заключат албергията. Затова ще притворим вратата, сякаш е заключена и предвид, че всички други са си легнали няма кой да ни заключи. За всеки случай оставяме една химикалка в улея на прозореца, така че да имаме алтернатива. Спускаме се към бара в центъра, а наоколо е все така пълно с тийнове, които шумят без да спират. В заведението ни гледат странно, сервират ни вино, бира, уиски, който каквото иска, а аз купувам фиш от лотарията, защото решавам да си опитам късмета. Времето минава бързо, Алин поруменява още, леко се напива и сякаш сваля част от себе си. Аз пък наблюдавам Дарта и Шон и все повече си мисля, че между тях има химия. Музиката е разнообразен рок, постепенно заведението опустява, затваря, а ние се плъзгаме по тъмните улици на Триакастела към топлите легла, а над нас са звездите. Смеем се, стигаме вратата и я откриваме заключена. За щастие прозорецът там е все така отворен, Шон се промъква през него и отваря дверите на нашите покои. Стараем се да сме тихи, а аз си тананикам основно The way you look tonight докато Шон припява също тихо...

Заспиваме, а виното обещава махмурлук в утрешния ден, защото не сме пили вода. И въпреки това се радвам на тази пиянска вечер, заспивам с поглед към прозореца, сгушил се удобно в чувала си...