Баир будали или опити за преходи...

Няколко месеца по-рано

-Това е много яко, и съм навит да се включа поне за няколко дни! - Кирил жестикулираше по онзи маниер, който напомняше на Ангела Меркел, докато казваше изречението.
Бяхме на по бира, коментирайки едно пътуване до Осоговската планина, а аз споделях последния си план за идващата година, а именно да мина българската част на Е-4. От известно време в главата ми се въртеше представата как вървя отново от място на място, мозъкът ми се изпразва от ежедневните глупости, от тревогите, от интернет и всичко. Освен това спомените от пътуването до „края на света“, макар и запечатани дълбоко, след всяко отваряне заприличваха на някакъв далечен миг, на нещо, което сякаш не се е случило. И затова сега си представях планини и места през които не бях минавал или ако да, то сега щеше да е в друга светлина – не на обикновен турист, а на човек, който се предизвиква, който иска да почувства отново това откъсване, защото единакът си остава единак независимо от всичко...
Седмиците започнаха да се изнизват, а аз се хванах да планирам нещата по-добре, питайки за съвети по-опитните от мен хора, преценявайки каква екипировка ми трябва с надеждата, че този път няма да ми трябват шестнайсет килограма. Кирил също се вдъхнови и започна да прави свой план, да се опитва да влиза във форма, а постепенно, с наближаването на датата, 23-ти юни, усещахме как и двамата сме „прегорели“ от ежедневието. Междувременно се оказа, че и Алин, с която се запознах на Камино, ще дойде с две приятелки в България, включвайки се в нашето приключение. Така, дни преди заминаването при прогноза за непрестанен дъжд, аз вече сънувах крачките, стъпките и гледките, а хората около мен ме предупреждаваха за мечки, питаха неща къде от любопитство, къде от чист етикет за нормален разговор. В този момент аз вече бях в състоянието си на отшелник, чакайки момента, в който ще изчезна от радара на социалните мрежи. Междувременно се оказа, че няма да имам достатъчно време и планът ми включваше да стигна връх Вихрен, който да изкача, да пия едно за стареца там, а после да се прибера към София...

23 юни, кв. Хладилника

Вали, а с Кирил чакаме автобус 66. Витоша ни гледа през една сивкава пелена, докато аз си мисля колко ми е неудобно с зимното яке, което съм взел заради очаквания сняг на Черни връх. Моят спътник се беше претоварил в своята подготовка, мъкнейки 16 килограма заради палатката, дрехите за студено време, примуса и други принадлежности. Стоим, подминава ни един автобус, може би директно за гараж, а някои традиционни лица идват и ни питат дали е минал 98, после отпрашват, а ние ядем мазна баничка и чакаме следващия. Радвам се, че времето не е отказало Кирил, защото аз, както преди всяко пътуване, изпитвам онзи мързел, който е може би генетично вроден, една умора от света, сякаш нищо няма значение. А и е друго да тръгнеш в хубаво време, а не в очакване за неспирен дъжд. Все пак той е свил плана, има програма минимум и програма максимум. Минимум да стигнем до хижа Скакавица и програма максимум до хижа Рибни езера. Аз лично съм решил да стигна Рибни езера и там да преценя плана си спрямо състоянието си.
Автобусът идва и ние се вдигаме нагоре, а смяната на надморската височина ме успива леко. Освен нас няма много хора, които да искат да постоят в планината, чувам как едно момиче обяснява на приятелите си, че след обяд ще спре да вали, може би и по-рано, а аз стискам палци да е права, защото поне времето да е читаво за онова проклето спускане от южната страна, в посока Ярлово и Клисура.

Слизаме, все още ръми слабо, тръгваме по обходния път край Голи връх, а на горната лифтена станция се преобличаме за дъждовните условия. После бавно и методично, с почивки, така че Кирил да свикне с раницата си, как тя натоварва рамената му, стигаме чайната горе. Разминаваме се с хора, чуват се недоволства от калната пътека, една стара планинарка ни сочи откъде да минем, но аз следвам моята идея. София не се вижда, тя е под юргана на дъжда, на вятъра и неприятното време, а тук, на 2290 метра височина, е ветровито, но спокойно и в далечината се издига Рила, в която ще навлезем чак понеделник. Чайната е празна като изключим няколко ентусиаста и група приятели, които не са се виждали от много време. Те си разказват истории за български футболисти от малко по-далечното минало, какви голове са вкарвали, как са искали да играят в чужбина, някои се опитвали да избягат, но не са могли.
Правим добра почивка, аз се наслаждавам на шкембето си и чая с ром. Кирил усеща, че не е във форма, но чувства ефекта от теглото. Разказвам му, че най-тежкият ден за мен е вторият в един такъв преход. Тогава тялото ти е вече уморено и ти трябва да го насилиш с ясното съзнание, че това не е краят, но все пак и до степен да не се контузиш. Този разговор ме връща назад и пътите, в които е трябвало да влезна в ритъм.
Тръгваме отново, а времето се е успокоило, облаците са се поразкъсали, вече са едни слоесто-перести. Движим се с добро темпо в по-полегатите части на планината, а в нашата част засичаме двама души, единият отиващ за Ярлово. С него се движим общо взето заедно, а по време на едната от почивките ни го гледам как се е качил върху един от върховете, наблюдавайки какво се задава напред. В този момент ми прилича на някой капитан, който ей сега ще изкрещи „Задава се буря, момчета! Свийте платната!“. А отпред се задават едни сиви облаци, но оставяйки лицето си на вятъра, преценявам, че за нас с Кирил няма опасност и ще ни подмине. Продължаваме и се потим, очаквайки гадното спускане, което ни е до болка познато от преходите до Дрен. Говорим си за куриозните случки от тях – пияните ловци през втората година, как ни бяха посрещнали с ракия и чифтета, как Рударски всеки път ни размотава из Верила като един гид, желаещ да си заслужим боба и домашната питка. Аз се сещам за Сергей преди две години, който носеше две бутилки червено вино и пет литра вода, приемайки абсолютно буквално всичко, което му казах. Като всяка традиция и тази носи спомени от много години – гледам напред и сякаш вече знам къде ще стъпим, ще завием, ще спрем за почивка. За разлика от другите преходи, сега е юни и всичко е зелено, някак по-приятно за гледане, ново. 

Във въздуха се носи песента на птици, виждаме сокол, а слизането надолу започва. И тогава точно до мен изскача една птица, която пляска толкова рязко с крила, че сърцето ми се качва в гърлото. Докато успокоявам дишането си, виждам, че точно до крака ми се движат малките й пиленца, които уплашено пискат, търкалят се надолу, за да се скрият в ниските хвойни и треви. Едното е точно до обувката ми и само излитането на майката е спасило малкото от това да бъда настъпен. Изчакваме мъниците да се махнат от пътеката, аз хващам щеките и бавно се спускам надолу, гледайки в краката си. От близките храсти излитат още птици, а пиукането е явно предупреждение, че ние, големите и тромави хора, сме тук. Едно друго пиле пък лети над нас, все едно е дрон и ни оглушава с пискането си...
Слънцето вече напича когато сме се спуснали, а аз съм изгорял без да усетя. Лежим на пейките, давайки почивка на колената, говорейки за хората, за отношенията между тях и какво да правим когато не сме щастливи. Понеже говорим за амбиции и цели, Кирил казва как неговите в момента са първични, прости, така няма поле, в което да страда. Кой знае, може би моите желания са една от причините да имам тези залитания в настроенията – лесното отегчаване и разочароване от поведението, неспособността ми да чакам спокойно нещо как става. Година по-късно се боря с моята емпатия и неспособността да заявя ясно когато имам нужда от помощ. Усмихвам се на един цитат от книга, която заех на приятелка „че някой трябва да се грижи за добрите хора“. А дали съм добър?...
Продължавайки да вървим се радвам на това да съм в движение – тогава мислите са като река, вливат се в мен, отминават, оформят брегове, заливи, езера от разсъждения. Вече усещам детоксикацията, а не след дълго стигаме заслон Смильо, който според книгата ми ще е мястото за днес, но ние ще отидем до традиционния си заслон, на Петрус. На кръстопътя виждаме един колоездач, който се отказва от състезанието – днес е първият ден от Витоша 100, за велосипедистите. От заслона изскача един мъж, а момчето казва, че спирачките са му отказали, изтъркал ги е от спускания. Спираме на заслона, а после с мъжа си говорим за състезанието – той се надява времето да е по-добро, да не откаже скороходците, които започват в полунощ. После си говорим за питейна вода, той обяснява за хвощохранилищата във Вакарел и как водата там е заразена от отпадъците. Предлага ни да ни налее вода, но ние имаме достатъчно.
Продължаваме и скоро стигаме заслон Петрус – чува се музика и откриваме един джип с трима мъже, явно различни поколения. Двамата, по-млади, ни гледат накриво, отговарят на поздравите с половин уста. Мятаме багажа, Кирил се изпъва да спи, а в сянката на дърветата гледам как младите се борят, показвайки си колко са яки. Дядото пък се смее, седнал на пейката. Не след дълго си тръгват, аз се качвам на скалите, от които имам гледка към Рила и се наслаждавам на слънцето. Тогава се появява втора кола – джип на Националната агенция по Горите, от който излизат двама души, гледащи ни изпитателно. Поздравявам ги, а те ме гледат подозрително, явно мислейки, че сме бракониери. 

Говоря си с единият от тях за прехода, той ме гледа насмешливо, а аз ги чакам да ми искат документи. В крайна сметка се появява и Кирил, така че на тях им става ясно, че не ни е страх. Разпитваме ги за мечките в района, казвайки как сме забелязали отпечатъци. Питаме и за вълци. Те си отиват, а ние пием по кафе, Кирил разпъва раницата, после готвим на примуса, изразходваме неговите резерви, така че да му олекне раницата. Той казва, че е започнал да отпушва. Аз вадя плоската с алкохол, опитваме се да запалим някакъв малък огън, но всички дърва са твърде влажни и нищо не се случва.
Аз спя в заслона, опитвайки се да се наместя удобно, а отвъд паянтовата дървена конструкция чувам щъкащите животни. Става студено и сънят не ме лови добре, а в мислите ми са различни хора.

24.06

Будя се с първите лъчи светлина, небето е сивкаво-синьо и аз се протягам за термоклина, нахлузвам го и лежа още малко в чувала. Чувам реч и предполагам, че това са скороходците, които са тръгнали преди шест часа. Излизам навън и гледам изгрева, слушам глъчта идваща отвъд дърветата и чакам Кирил да се събуди. Надявам се да имам още много изгреви и залези по пътя, а облаците в далечината са обещаващи.

Закусваме, пием кафе, слушаме откъслечните звуци, а когато тръгваме се натъкваме на малка група скороходци. Не знам защо, но в моите представи те са винаги тичащи, а ето тук групички от двама или трима души, които си говорят, една от тях се оплаква колко кафе е изпила, че сърцето й ще избухне, а друга ни казва, че са променили пътя, удължили са го, защото така е по-близо до 100 километра. Вървим с тях, някои от скороходците мислят, че сме от състезанието, а ние се смеем. Едно момиче ми казва как е било нейното Е4, единия път без грам дъжд, другият пък бил само валежи. Засичаме и мъж, който ни казва за къща за гости в Клисура, приятно място за никакви пари. Междувременно ни подминава джип на ПСС, които возят отказали се скороходци. Стигаме Букапреслап и нагазваме в калта на Верила. За планина, чието име значи безводна, се изправяме пред разкаляни от коли черни пътища. Сблъскваме се с група, която ще върви по същия път, Е4, което кара Кирил да се обади на баща си и да запази място в къщата за гости. Вървим с добро темпо, но постоянно заобикаляме калните участъци, стараейки се да напреднем бързо. Аз се осланям на спомените си за дренския преход, не толкова на описанието в пътеводителя, чакайки да стигнем онази част, в която свиваме за Дрен, а след това да продължа напред. По пътя намираме още следи от мечки, които изглеждат много свежи, така че си мисля какъв е шансът да срещнем диви животни. Пускаме музика за темпо, така че да не се уморяваме твърде много от липсата на гледки.

Стигаме отклонението за Дрен и продължаваме напред. Тук вече се оглеждам за насоки, защото като цяло маркировката не е много ясна и на често. Пред нас се издига Голям Дебелец и се сещам за прехода преди две години и какво дърво се оказа. Когато стигаме подножието на върха се чудя точно къде да свия според описанието, но другата група ни настига и един от тях решава да качи първенеца на Верила. Ние продължаваме, защото ни чакат още десет километра. Говорим си за бъдещи преходи, а реално сега пуфтим и се потим.
Верила се оказва сякаш безкрайна – пътят се върти ли върти, а краят не се вижда. Вървя напред, като изведнъж виждам сръндак или сърна, чешеща единствения си рог в близкото дърво. Вадя тихо телефона за да снимам „еднорога“, но в този момент Кирил, изоставащ ме вика, митичното създание се изправя и изчезва в шубраците. Малко по-долу се натъкваме на крави и техните пазители, полегнали като хищници в тревата. Виждаме и следи от стъпки, които напомнят на вълк, а аз се опитвам да се сетя каква беше класификацията за срещи с извънземни, кой вид с какво се свързваше. Кирил започва да издиша, ефектът на безкрайността и само мисълта за бира ни държи в състояние. Започвам да се съмнявам в пътеводителя и неговата коректност по отношение на разстоянията. В поляна виждаме щъркел, който гордо крачи в търсене на храна, подминаваме фургони, а някъде звучат автомобилни гуми – явно сме близо до пътя, но все още високо. Чувствам, че съм изнервен, искам да стигна по-бързо и да сваля раницата. Забързвам крачка, после се успокоявам и в далечината виждам първия покрив. Скоро влизаме в селото, кучетата лаят, а жителите ни гледат зад завесите, от двора и все едно сме под наблюдение на КГБ.
На центъра, влизаме в пивницата, питаме за къщата за гости, взимаме бира, а ханджийката чупи една чаша от припряност. Казва ни, че къщата е на километър от центъра, да подминем църквата, после и останалите сгради и ще я стигнем. Пием бира, взимаме едно шише ракия за попълване на плоската и за вечерта, очаквайки, че ще се съберем с другата група. Нарамваме раниците и предположението, че ще е ей тук, зад ъгъла се оказва адски погрешно – наистина се оказва далеч. В един от дворовете една жена ни заговаря и разказва, че август месец минават послушниците, които за три – четири дни стигат Рилския манастир за поклонение, как една година със съпруга й се включили, но осъзнали, че не могат да смогнат на темпото. Аз отивам напред, а Кирил изостава заради болки в крака. Къщата е последната, а до нея има дървено бунгало. Излиза жена, която чисти, вика мъжа си, отговарящ за сметките и плащанията, а ние се нанасяме. С Кирил си говорим колко е яко за начало на преходи и за почивка, а хладилникът се оказва пълен с алкохол от рождения ден, който се е състоял предната вечер. Не слизаме до пивницата за храна, а докато Кирил релаксира аз съм на верандата и гледам как възрастната двойка се суети, очаквайки другата компания, а внукът им подскача нагоре надолу, преследвайки стадо овце. После детето взима някакъв албум с лепенки, а дядото му помага да го попълни правилно. Говорят си леко диалектно, но старият е като старейшина, обличайки с любов мъника. Понеже съм забелязал татуировките по ръката му, едната с дата 1964, започвам да анализирам и предполагам, че е годината, в която е срещнал жена си или може би се е родило първото му дете. Но докато ги гледам се сещам за дядо ми, който четеше старогръцките легенди и ме учеше да играя шах. Кирил не се чувства добре и аз готвя за двама ни – не става много добре, но омитам всичко, чувствам се уморен и лягам на дивана, заспивайки мълниеностно. Последното, което ми се върти е изчезналата нужда да влизам в интернет, да се чувам с хора, да си пиша, а удоволствието да вървя с цел е добро, успокояващо. А утре ще видя Алин и се чудя как ли ще е година след Камино...
25.06

Будя се преди шест, а тялото ми е изтръпнало, но някак възстановено. Лежа, защото има време, но не ме свърта заради светлината отвън. Започвам бавно да се приготвям, събуждам Кирил, правим си кафета, а той се чувства отпочинал и готов да стигне Скакавица. Приготвяме раниците, подреждаме, а той се шегува, че има два вида хора – такива, които използват малко тоалетна хартия и други, които използват много и как той е от вторите. Коста ми се обажда, че е близо, ние излизаме и тръгваме към центъра на Клисура, а ето и първият проблем – Кирил усеща болката в крака и осъзнава, че не може да продължи. Спускам се надолу и виждам Алин и нейните приятелки Марайке и Кристина, а Коста е дошъл с алфата. Кирил идва, усмихва се, запознава се, но просто ми дава примуса, заедно с храната, сбогуваме се, аз хапвам един енергиен бар и потеглям с германките. 

Пътят отново е разкалян и ту ръми, ту спира, аз съм нахлузил дрехите за дъжд, спарявам се, но водя напред и си говоря с Алин. Говорим си какво се е случило с всеки от нас за изминалото време, как се чувстваме след Камино – разговори, които ще продължат в моментите когато сме само двамата през следващите дни. С Кристина и Марайке се познават от различни семинари по йога. Първата е акушерка, която учи за психотерапевт, а втората е физиотерапевт, подобно на Алин. Впускаме се в Лакатишка Рила, пътят е черен, облаците се разчистват, и високите части на планината са все по-близо. Маркировката не е толкова на често и понякога отивам напред, а момичетата остават да си почиват. Зад един завой пътят се разделя и докато се чудя накъде да поема отдавна чуваният шум се материализира в трактор с трима момци вътре, които питат накъде е за хижа Ловна. Те се чудят, дават ми накъде е за Сепарево, което е достатъчно за мен и потегляме. Те ни следват, а Кристина се шегува, че се тревожат за нас и единият ми сочи накъде е Говедарци, аз му махам и скоро те изчезват, превръщайки се в шум. Влизаме в ниски гори, после отново поляни и аз не мога да настроя своя вътрешен часовник за време и разстояние, притеснявам се повече и сякаш съм една част гид, а не приключенец. Това ми вкарва напрежение, чувствам се някак отговорен. Вървим и пътят подминава постройки на овчари, не след дълго срещаме един, който е заедно със сина си , старото куче и няколко любвеобилни палета. Малките се впускат да ни лижат и да си играят, едновременно любопитни и уплашени, а старата майка гледа с тъжни очи. Овчарят ни насочва, казва ни накъде да вървим и продължаваме. Германките ме питат защо ушите са толкова изрязани, а аз не съм сигурен какво да им кажа, защото самият не го приемам. Кучетата ме подсещат за Рокса, мисля си колко ли ще се радва да тича из тези поляни, но какъв проблем ще е да съм по планините, защото хижарите не пускат обикновено домашни питомци.
Навлизаме отново в ниското, от там намираме едно отклонение, което да ни заведе директно до Пионерска и започваме да се движим по един друг черен път. Допълнителното тегло в раницата ми се опъва, усещам първите сигнали на умората, чудя се защо съм толкова дръпнат, може би спомняйки си за латвийската група, която ме принуди да превеждам в хижа Рай. Или работата ме е направила още по-тотален ръб в последно време...
Стигаме до Пионерска, сядаме на обяд, а за наше щастие е спряло да ръми за момент. Хижарят ми казва как да стигна по-лесно и бързо до Скакавица, минавайки под лифта. Кристина ме пита за това дали българите пият кафето чисто, без мляко, а аз й казвам, че подобно на другите държави и тук е хубаво да кажеш, че искаш мляко в него. Смеем се, часът е около три без нещо и тръгваме към Скакавица. 

Не ми се върви под лифта, затова свивам по старата маркировка и започва едно славно изкачване по камениста пътека. После преминаваме в гората, прескачайки поточета, които пълнят обувките ми с вода, дразнещо усещане, но иначе е тихо и приятно. Слизаме надолу, към местността и след един завой пътеката излиза на открито, а там е хижата. Преминаваме калната, пълна с вода, поляна и виждам група хора – три момчета и един възрастен мъж, които са седнали пред малката сграда. Поздравявам ги, а те отвръщат на английски и казват, че хижата е затворена. Отговарям, че това не е възможно, та нали съм направил резервация, отивам до вратата и прочитам, че хижата няма да работи от 25.06 до 27.06, но са отворили малката стая за подслон. Ядосвам се, но умората надделява. Опитвайки да се свържа с хотел Рилски езера, момчетата ми поднасят чай. Връзката е лоша, а аз нямам желание да се движа повече. Питам все пак какво искат момичетата, те нямат нищо против да останат тук и да спим в чувалите си. Всички тънем в една нерешителност, но накрая въпросът се поставя пред мен от Кристина и аз казвам, че предпочитам да остана тук, защото атмосферата ми харесва повече, а и винаги съм искал да видя водопада. Пием чайове, а отнякъде се появява още една група. И двете са от Израел, но докато бащата и момчетата са усмихнати и приветливи, другите гледат сърдито. Момчетата не говорят добре английски и се притесняват, а бащата превежда. Казва се Кхеми, учител и английският му е много добър. Чудя се как ли тези хора от Израел ще приемат факта, че имаме германци наоколо, дали няма да изскочи една стара вражда. Момчетата и Кхеми се организират да нацепят дърва за печката отвън, момичетата се преобличат, а аз възстановявам силите си. Скоро огънят грее, Рой, едното от момчетата се суши на огъня, а аз съм с все така влажните обувки, но като съм забравил сандалите не мога да ги сваля за остатъка от вечерта. Кристина има план – в съседното помещение има плоскости за изолация, които да наредим, да сложим одеала отгоре, после нашите матраци, спални чували и отгоре отново по одеало, така че да не измръзнем. Аз вече знам, че матракът, който имам от Кирил няма да е най-удобният, но нямам особен избор. Междувременно Кхеми и момчетата отиват до водопада, а ние оставаме с киселите младежи, които са се покрили някъде. Ние стоим на печката, а когато по-късно другите се връщат запалваме отново огъня и тръгваме към водопада. Сякаш почивката ми е дала крила и без раницата летя по пътеките с паднали иглички, а другите са далеч зад мен. Кристина и Марайке се отказват при една гледна на водопада, а ние с Алин се приближаваме повече. Понеже на Марайке й е студено съм й дал моето зимно яке, поне да има полза от него, а на връщане засичаме две момичета с жълти дъждобрани, които ми напомнят на сцена от „То“, но тук няма откъснати ръце и клоуни. Стигаме обратно до хижата, киселите са се нанесли около печката, а аз си мисля дали не са разбили някоя стая, но решавам да не гадая. Вечеряме, след последния дъжд е приятна температура и аз си мисля дали ще видя звезди. Говорим си с Кхеми, а той казва как две от четирите му деца, вече възрастни, не са служили в казарма, а сега си носят клеймото. Че има начини, ако не искаш да служиш да се отпишеш, но си има цена. В един момент споменава и думата „окупация“ между две глътки чай и аз се замислям, че най-вероятно този благ, усмихнат и спокоен човек е отворен за света, не иска война, страдание и болка, а една мекост и топлота в света. Може би вдъхновени от него и момчетата се държат по този начин. Техният план за утрешния ден е да станат рано и да отидат до хижа Вазов, докато моят е при хубаво време да кача Мальовица и да отида до хижата. Предчувствам, че утре е решаващият ден за моето пътуване и докъде ще стигна, вече в главата ми се въртят алтернативни планове, но пък утрото е по-мъдро. Небето сивее над нас, когато лягаме в днешния ни дом. Матракът ми вече е изпуснал, така че почти цяла нощ се въртя, спя на пресекулки и слушам дивите звуци отвън.
26.06
Утрото ни посреща със синьо небе. Или поне мен, другите спят още, а и отново е преди шест. Светлината бавно нахлува, аз се обличам и излизам отвън, на въздух. Кхеми и момчетата стават рано, закусват, приготвят се и тръгват когато и момичетата се разбуждат или поне стават от чувалите. Закусваме, междувременно и другата група тръгва, а ние оставаме последни. Почистваме след себе си, нарамваме раниците и тръгваме към Рилските езера. Пътят е приятен и не след дълго се оказваме на открито с гледки към далечни места, а небето е все така разполагащо. Спирам да сменя дрехите, защото ми е жега, става ми по-трудно да редя тетриса в раницата, псувайки зимното яке, което заема твърде много място... Но пътеката е зелена и зареждаща, място от което не съм минавал досега и това е приятно.
Не след дълго виждаме хотел Рилски езера, започва леко да духа, а на вратата засичаме втората група от Израел, които явно не са бързали много много или са взели пътека, която им е отнела много време. 

Решаваме, че ще пием по чай и кафе с девойките, а мястото е пусто, някак леко зловещо и си мисля незнайно защо за „Сиянието“. Жената там обаче е учтива, обслужва ни бързо и девойките ядат пържени филийки, а аз гледам какво е времето навън, чувайки се с хижарите на Вазов за всеки случай. Венци, този с който говоря, ми казва как имаме три часа ходене от там където сме до тях.
Междувременно идват още хора, чужденци и българи и се оживява леко, но мрачната сивота на камината все така изпълва въздуха. Излизаме навън, спускаме се по дългата пътека, минавайки край долните езера, а постепенно хората се увеличават, самоорганизирани и групи, които сякаш ми дишат въздуха. Имам желание да бързам, да се спусна после към Мальовица, да кача някой връх и да изпитвам силите си. Разминавайки се с хора срещаме Кхеми и момчетата, а няколко от другата група се бухват в едно от езерата. Смея си, защото си спомням колко студено беше преди години в Черно море, а тези циркуси, все още покрити със сняг и лед, са още по-студени. Пея си Like a Virgin, а Кристина се смее. Но облаците се спускат, виждам как идеята ми пропада и вече на Сълзата се движим в мъгла. Там хората са като спомени от забравени времена – силуети и гласове. Кхеми ме пита накъде е пътят, а аз му казвам, че и ние сме натам, защото не искам да оставя момичетата точно сега. Той иска да се обединим като групи и аз се превръщам в сляп гид, защото разчитам на спомени и дали ще видя маркировката. Движим се бавно, засичаме и други хора, спираме да се изчакваме, почвата е мокра, така че и обувките ни се намокрят. Някъде, зад завесите, се чуват звънци на крави, пръхтения на коне, а на едно място виждаме оглозган кокал, цял крак от който са останали само сухожилията. Момчетата обясняват как са гладни, как искат са уморени, а в някакъв момент вятърът избутва масата, така че да видим напред, но все още недостатъчно за да стигнем хижата. 

Когато най-вече я виждаме, изпитваме еуфория, а вътре е вече лудница от дошлите хора. Мястото се превръща в пристан, хората ни настаняват, предлагат чай и кафе, сушим си обувките и столовата става задушна. Един от хижарите ме разпитва постоянно дали съм гид, дали познавам добре планините, а аз му отговарям, че не толкова добре, но подхождам с уважение към тези стихии, че който ги подценява обикновено си пати малко или много. Толкова е рано, че трябва да убием адски много време. Пристига един гид с група – норвежко-шведска двойка с които разменям думи на датски. Мен ме чака изпитание в това време, защото всичко в мен бушува. Марайке има игра Set, която играем, сложна ми е и неясна, но внезапно увлича и момчетата на Кхеми, които са изоставили играта на карти. Уча Кристина на сантасе, а докато играем наблюдавам хората. Има един, който пише без да спира, тетрадката е вече преполовена, а разпитващият ме си пие ракия и обяснява как ще пресрещне Венци с коня за да донесат провизиите. По-късно, когато той тръгва, съм навън и виждам как говори на животното, заплашително, така че да е по-страшен от времето, от дъжда, мъглата, неизвестността. 

Чудя се дали не е добре, че съм застинал тук, но си мисля как, ако времето е отново гадно и утре, ще издържа закотвен на едно място. Вид тренировка на духа. С Алин говорим за общуването – тя няма фейсбук, не ползва социални мрежи и това й създава трудности, но пък и двамата мислим как едно писмо е много по-съдържателно, обмислено и не някак за отбиване на номера.

Става ми толкова жегаво, че излизам навън, на бурята да се успокоя. А вътре почти всички са Израел, кънти иврит, момичето от хижата се опитва да ги надвика, но никой не си чува поръчките. С гида на двойката си говорим за маршрути, другите също го питат и сякаш ме в капан. Кхеми ме пита какъв е пътят през Мальовица, а аз му препоръчвам да слезе към Рилския манастир. Все така ме изненадва неговата благост.
Стаята ни е пълна – едно титанично количество раници, а аз спя на отделно легло, защото очаквам да се събудя рано. Лягаме рано, а в сумрака гледам как едно от казармените момчета се моли в стаята...
27.06
Събуждам се рано и лежа. Малко след мен става същият човек от Израел, който вади ритуалната бяла риза, навива кожата върху ръката и се моли, крадешком чудейки се дали го гледам. Аз мижа и размишлявам за силата на вярата и дали тя не е част от проблема в онзи регион. Той буди останалите, гидът с двойките също става, а аз си изхлузвам от чувала и отивам да успокоя стържещия си корем. 

В столовата виждам още един молещ се, този облечен в черно като някакъв повелител на смъртта, а около него има дъвчещи пържени филийки. Закусвам, гледам времето навън и изглежда приятно, леко слънчево, без особени обещания. Един коняр се оплаква от двойката, която води, защото още спят, а той иска да се прибере по-рано и преди времето тотално да се е развалило.
Момичетата слизат, закусват, аз си приготвям раницата и пия още едно кафе. Конярът ми препоръчва да мина през Зелени Рид, хем може да се направи един кръг, който лесно да следим. Разделяме се с Кхеми, тръгваме към ниските облаци и аз искам да видя какво ще ни сполети когато стигнем Раздела.
Пътят е все така кален, аз давам темпо, а скоро те са зад мен с поне стотина метра. Трябва да се успокоя, да ги изчаквам и това не е лошо, но все пак ме уморява леко. На Раздела се оказваме вече в ниските облаци, поемаме по Зелени рид, следвайки жалоните и синята маркировка. Алин ме разпитва за мен, за семейството ми, чуди се защо съм по-различен, кое ме е мотивирало. Отговарям й, но се чудя дали съм толкова по-различен, може би просто имам друга страна, която замества онзи дух, проникнал дълбоко в костите на родата. Говорим си за разочарованията, за това да се чувстваш сам, да продължиш напред и какви въпроси лежат пред всеки от нас. Наоколо светът изглежда сякаш е началото на сътворението с мъгла, подаващи се като живи върхове, звуци и ситни капки. А ние сме сред първите и може би единствени хора...
Разказвам й за Дания, за последното посещения, за спорът с Боби и как съм се чувствал като призрак, как нещата отминават и ние продължаваме, бавно линеейки между минало и бъдеще.
Пътят се хлъзга, обувките ми са пълни с вода и вали дъжд. Постепенно всичко се слива, дърветата са като старейшини, слизането ми се струва безкрайно, изтощава ме, а Марайке има проблеми с коляното си. Когато стигаме ниското, не след дълго се оказваме в ЦПШ Мальовица, омазани с кал, желаещи почивка и топло кафе. Всичко е гробовно затворено, но за наш късмет, точно при табелата за парк Рила, виждаме пушещ човек пред отворена врата. Той е собственикът на ресторанта, пали ни печката, моите крака са прогизнали. Ядем и пием, разглеждаме обстановката, а човекът слага носия на едната от стените. Говорим си и се смеем, а Кирил, собственикът, ми обяснява как има леглова база, базови условия, но може да се възползваме ако има нужда. Разказва ми после какви идеи има и аз виждам онзи полуискрящ пламък в очите, който би разцъфтял при хубаво време.

Потегляме отново, вали ни, но бързо стигаме хижата, а там жената е усмихната, настанява ни бързо и ние вадим мокрите неща, простирайки ги в преддверието на етажа. Водата е гореща, така че всеки един от нас се напарва. В един момент долу е нашествие на поляци, които са качили Мальовица и са слезнали, пиейки бира за една малка спирка. Аз си говоря с хижарката, тя ми обяснява за проблемите с израелците от предната вечер, които са я били накачулили като лешояди, говорейки на иврит, а не на английски. Забелязвам как на едно листче си е написала на англйски менюто, така че да знае какво си поръчват чужденците. Говорим си за това как е хубаво да знаеш поне елементарни неща от езика на страната, в която си отишъл, за това кои са добри и лоши туристи, кои уважават планината и кои не. По-късно ни пали печката, така че да си изсушим дрехите и обувките, а ние редуваме ядене и игра на карти. Чувствам сякаш трябва да угаждам на всички, но всъщност съм уморен, мислейки за провалената идея. Хижарката обяснява как утре времето трябва да се подобри, но вече съм взел решение да се върна назад, стигайки по възможност до Клисура. Момичетата решават да отидат до Рилския манастир, но аз не се чувствам приятно да слизам толкова и да съм на религиознно място...
Вечерта напредва, леглото е меко и приятно и под двете завивки се унасям бързо...
28.06
Сутринта закусваме заедно, а времето не е обещаващо, тук там някой слънчев лъч, но облаците са все така гъсти и предвещават дъжд. Алин иска да знае неща на български, които да използва. Поръчва си сама омлет и хижарката се смее. Идва времето за раздялата, благодарим на жената и тръгваме. Аз надолу, те нагоре. Облаците настъпват бързо и скоро се озовавам отново в мокра пелена, която ме предизвиква да следя всяка стъпка, така че да не си намокря обувките отново. Предвкусвам новото поражение и това, че ще стигна само до хижа Пионерска, а оттам евентуално ще мисля за транспорт. Спускам се по пътя към хижа Вада, а дърветата и храстите сякаш нарочно изливат цялата си вода по мен, тествайки екипировката ми. Обувките вече джвакат, а в един момент засичам група французи под един навес. Говорим си, шегуваме се с времето, а техният гид ме спасява от това да говоря. Мисля да си направя кафе, но всъщност няма нужда. Нарамвам нещата и потеглям отново. Всичко е разкаляно, а на едно място благодаря на щеките си, защото те са единственото, което ме предпазва от нова да се нанижа на едни изпочупени клони. След около част стигам Вада, а там ме посреща неработещ багер и усмихната хаджийка. Пия кафета, говорим с нея как се е променило мястото, защото преди пет години тепърва са започвали да го оправят. Французите също идват, а аз се чувам с Кирил, който да ме вземе от Пионерска.
Излизам отново в проливния дъжд, вървя по черен път, който ми е познат от първото ми идване в района, опитвам се да съм с бодра крачка и да не мисля за мокрите си крака, прегазвайки през седемдесетте „малорилски“ локви, без музика....
След час се оказвам при лифта и един кореец ме пита дали е добре да се отиде при езерата. Казвам му, че времето горе не е по-различно, така че може сам да прецени спрямо екипировката си. В Пионерска ме посреща собственикът на хижата, пия една голяма ракия и чай, той включва парното и залепвам гръб за да се стопля. Говорим си за световното, за мачовете, които съм изпуснал, за туристите, за това кой сезон е най-добър за планината.

Когато Кирил пристига, пием по бира и потегляме обратно, коментирайки какво можем да подобрим по екипировката, какво да правим и всичко останало. Слушаме рок и предното стъкло се облива с вода, а аз си мисля, че може би това е първият рунд и един ден ще го мина целия път, без прекъсване и с много гледки...