3 юли
2019, Някъде сред облаците,
Самолетът е направо празен – вътре сме едва петдесет човека, а стюардът ми казва, че днес съм на промоция и мога да избирам местата си. И естествено, че в момента когато светва зелената лампа, че мога да се придвижа, ставам и отивам до първото свободно място до прозореца.
Самолетът е направо празен – вътре сме едва петдесет човека, а стюардът ми казва, че днес съм на промоция и мога да избирам местата си. И естествено, че в момента когато светва зелената лампа, че мога да се придвижа, ставам и отивам до първото свободно място до прозореца.
Долу облаците са като малко острови, някои се сливат, други се разкъсват на по-дребни пухкави парчета, формирайки един собствен архипелаг с непостоянни очертания, а земята долу е като океан покрит с различни шарки. Гледам го и мислите ми блуждаят между неща като това дали съм спрял вентилатора в банята, през бутилката ракия за Лаура и Сага, която се кандилка в каргото и може да се счупи (или пък е вече взета от служителите на летището за собствена почерпка) до моментното ми състояние на умерен работохолик, който отново е забравил как да се откъсва от ежедневието, поел повече задачи от преди...
Мисълта ми се насочва към Дания и това, което предстои – хората, които ще видя, какво ли ще ми кажат те за предстоящото им бъдеще, кое ли ще ме изненада. Замислям се и над въпроса на Деси Б., която ме пита какво търся в Дания, защо толкова често се връщам в нея. А истината е проста – тя е носител на много промени, които преживях там и вероятно още тлеят в мен, в сърцето и ума ми... Но този път Дания е и просто междинна точка, място от което да стигна до новата дестинация, до новото приключения, отвеждащо ме още една стъпка по-нагоре, северно от моите бледи пътувания...
Фарьорските острови...
Малките вулканични острови, които са били известни като викингската Тортуга, мястото на заточение на провинените мореплаватели и локацията от която те направили следващите си експанзии към Исландия, Гренландия и Америка.
Дали ще бъдат обвити в мъгла? Дали ще видя китове и тюлени? Как ще ми се отразят дългите дни и късите нощи на и без това умореното ми съзнание?
Докато облаците долу се сливат си представям да излизам рано сутрин, да бродя из островите, да стигам места, да снимам, да говоря с хората там и да опитвам всичко, което мога. Или пък ще излизам сутрин да тичам из околията докато вятърът ближе склоновете и зъберите с прясно надигнала се мъгла.
Знам, че ще видя Лаура, която последно ни беше гостенка в Рандерс преди 5 години, семейството на Сага, както и гаджето й Андре, който също ще помага на фестивала. И че ще чуя Фетбой Слим на живо.
Държа
в ръцете си тефтера, подарен от Мила,
гледам го и си мисля, че е крайно време
да го изпиша, защото от две години се
размята из раниците ми, събиращ
фрагментираните ми мисли и може би това
ми тежи.
В този момент, на няколко хиляди метра над света, който се опитва да те разкъса с ежедневните си задачи, аз мога да си позволя да съм дете, да мечтая и да се събера без да бъда обезпокояван от другото, което е може би маловажно.
Искам да продължа с портретите на хората, да планирам поне още едно пътуване, може би до Латвия да се видя с Дарта или до Германия да срещна Ханнес, Регина и Алин...
Пиша някои от мислите си в тефтера, пускам си музиката, която е свалена на телефона, плейлиста от Каминото на един латвиец, и гледам света под мен.
Кацаме, преминавайки скоростно през проверките и добре уредената и функционираща Дания ме среща с ремонти и забавяния на транспорта. Женски и мъжки глас се извиняват за неудобството и при всяко спиране на метрото, които ни казват след колко минути ще тръгнем отново. Това ме кара да се усмихвам, подсещайки ме за връщането от Пловдив преди пет години, в което бяхме вързани с един влак, отказващ да тръгне към София, а жегата беше невероятна.
Маневрирам спокойно по улиците на Копенхаген, прехвърляйки се на различните превозни средства, а в последния влак, който трябва да ме отведе до Хилерод една американка води възмутено разговор по телефона, защото датските домакини няма да я посрещнат на гарата. Акцентът й е като ярък контраст с общата тишина на заровените в телефоните си пътници. Пред очите ми се разливат просторни ливади със самотни дървета тук и там, докато слухът ми бива натоварен от английски по същия начин както и децата, придружаващи американката, трябва да слушат тирадата й.
Отново спиране, после тръгване и гарата на Хилерод се оказва в ремонт. Излизам от влака и откривам Йанник, който е паркирал колата си близо до стоянката на такситата. Моят скъп викинг излиза и се оказва с дълга коса, все така дълга брада, в работни дрехи и радостно се прегръщаме силно по онзи начин, който ти казва, че си у дома.
Докато се придвижваме към Хелсинге той ми споделя за трудностите си – шефовете му са го измамили, него и колегите му, като не са внасяли пенсионните и ваканционните им осигуровки за близо две години, които са близо 240 000 крони на човек. Замислям се, че рядко съм виждал приятелят ми толкова гневен, псувайки, а кокалчетата му побеляват от стискането на волана. Разказва ми и за срещата му с човек от профсъюза, който се оказал приятел на шефа и в крайна сметка не направил нищо. Гневът на Йанник се лее и с право, а аз си мисля как илюзорния рай не съществува и фитките са навсякъде.
Пристигаме, Боби ме посреща традиционно с ръмжене и паника, но новото куче, което са осиновили, Марм е хиперактивна противоложност и търчи за внимание. Нея са я осиновили от Гърция, Йанник ми разказва, че е доминантна и иска да е тартор на района.
Катрин се появява и отново се прехласвам от спокойствието, което лъха от нея. В нейно присъствие Йанник се успокоява, изпълва го благост. Давам шоколадите, които съм купил и тя ми благодари. „Тези устни трябва да ядат колкото се може повече шоколад, защото ядат за двама!“, лигави се моя приятел и така разбирам, че чакат второ дете и тя е в третия месец. Торбьорн ме вижда и се плаши, но Йанник го успокоява, играейки с него, докато с моя „племенник“ не откриваме общия ни език под формата на пръцкане с уста. А вероятно следващия път ще мога да си говоря с него на датски – той тепърва проговарящ, а аз все така забравящ езика...
В този момент, на няколко хиляди метра над света, който се опитва да те разкъса с ежедневните си задачи, аз мога да си позволя да съм дете, да мечтая и да се събера без да бъда обезпокояван от другото, което е може би маловажно.
Искам да продължа с портретите на хората, да планирам поне още едно пътуване, може би до Латвия да се видя с Дарта или до Германия да срещна Ханнес, Регина и Алин...
Пиша някои от мислите си в тефтера, пускам си музиката, която е свалена на телефона, плейлиста от Каминото на един латвиец, и гледам света под мен.
Кацаме, преминавайки скоростно през проверките и добре уредената и функционираща Дания ме среща с ремонти и забавяния на транспорта. Женски и мъжки глас се извиняват за неудобството и при всяко спиране на метрото, които ни казват след колко минути ще тръгнем отново. Това ме кара да се усмихвам, подсещайки ме за връщането от Пловдив преди пет години, в което бяхме вързани с един влак, отказващ да тръгне към София, а жегата беше невероятна.
Маневрирам спокойно по улиците на Копенхаген, прехвърляйки се на различните превозни средства, а в последния влак, който трябва да ме отведе до Хилерод една американка води възмутено разговор по телефона, защото датските домакини няма да я посрещнат на гарата. Акцентът й е като ярък контраст с общата тишина на заровените в телефоните си пътници. Пред очите ми се разливат просторни ливади със самотни дървета тук и там, докато слухът ми бива натоварен от английски по същия начин както и децата, придружаващи американката, трябва да слушат тирадата й.
Отново спиране, после тръгване и гарата на Хилерод се оказва в ремонт. Излизам от влака и откривам Йанник, който е паркирал колата си близо до стоянката на такситата. Моят скъп викинг излиза и се оказва с дълга коса, все така дълга брада, в работни дрехи и радостно се прегръщаме силно по онзи начин, който ти казва, че си у дома.
Докато се придвижваме към Хелсинге той ми споделя за трудностите си – шефовете му са го измамили, него и колегите му, като не са внасяли пенсионните и ваканционните им осигуровки за близо две години, които са близо 240 000 крони на човек. Замислям се, че рядко съм виждал приятелят ми толкова гневен, псувайки, а кокалчетата му побеляват от стискането на волана. Разказва ми и за срещата му с човек от профсъюза, който се оказал приятел на шефа и в крайна сметка не направил нищо. Гневът на Йанник се лее и с право, а аз си мисля как илюзорния рай не съществува и фитките са навсякъде.
Пристигаме, Боби ме посреща традиционно с ръмжене и паника, но новото куче, което са осиновили, Марм е хиперактивна противоложност и търчи за внимание. Нея са я осиновили от Гърция, Йанник ми разказва, че е доминантна и иска да е тартор на района.
Катрин се появява и отново се прехласвам от спокойствието, което лъха от нея. В нейно присъствие Йанник се успокоява, изпълва го благост. Давам шоколадите, които съм купил и тя ми благодари. „Тези устни трябва да ядат колкото се може повече шоколад, защото ядат за двама!“, лигави се моя приятел и така разбирам, че чакат второ дете и тя е в третия месец. Торбьорн ме вижда и се плаши, но Йанник го успокоява, играейки с него, докато с моя „племенник“ не откриваме общия ни език под формата на пръцкане с уста. А вероятно следващия път ще мога да си говоря с него на датски – той тепърва проговарящ, а аз все така забравящ езика...
Все едно не е минала година, тук не се чувствам гост, а сякаш последното ми идване е било вчера, живея отсреща и сме решили да направим семейна вечеря. Това усещане може би не е случайно, защото Катрин ми напомня, че съм част от семейството и винаги ще бъде така. Бременността уморява червенокосата фея на Йанник, а аз му обяснявам, че съм донесъл мента за подарък и по този начин искам да докарам част от лятото при него. Но докато вечеряме виждам как гневът блести в очите на моя приятел, съобщенията, които получава от колегата му и само разпалват емоцията. Вероятно той се опитва да предпази Катрин от всичко това, но не може да се предпази сам и затова му казвам, че съм тук да го изслушам и това е най-малкото, което мога да направя за него. Макар сам да осъзнава, че трябва да е спокоен, не може да се спре и се самонавива, коментирайки неща в групата на фирмата и подпечатвайки по този начин съзнателно уволнението си...
Следващият ден е дъждовен, събуждам се от топуркащите крачета на Торбьорн, ставам рано и закусваме заедно. Йанник си е пуснал почивен ден, хем да се видим, хем да може да се подготви за идващата сватба. Казва ми, че ще ме закарат до Орхус, защото и без това им е на път, така че да не мисля за превоз. Водим мъника на забавачница, а после се отдаваме на домошарщини като готвене, миене на съдове и други. Когато сме навън с Йанник той се отдава на негативните си емоции, за момент ги задържа, а после отново ги излива. Взимаме колата и отиваме да я почистим преди пътуването. Връщаме се, спираме пред къщата и приятелят ми се обръща към мен:
-Можеш ли да караш?
-Аз нямам книжка,
Йанник, така че съм карал. Последният
път беше потресаващ опит с една
лада...
-Искаш ли да опиташ? - усмихва се заразително и не мога да се стърпя да отвърна.
-Искаш ли да опиташ? - усмихва се заразително и не мога да се стърпя да отвърна.
-Щом
ти се рискува.
Разменя си местата, той ми казва как да изключа от скорост, какво да направя и аз потеглям величествените стотина метра, правя завой на едно широко място, после паркирам назад, отново тръгвам и паркирам отново пред къщата. Междувременно сърцето ми ще се пръсне, а главата ми крещи от мисълта „Ще фраснеш колата някъде!!!!“, но с изключение на качен бордюр се разминаваме без апокалиптични случки. Разхождаме се из центъра на Хелсинге, защото Йанник има нужда от риза за сватбата, а аз гледам една като за себе си, която е покрита с всички съзвездия.
Небето отново се отваря и въпреки дъжда си сипваме мента, пием на фона на музика и си представяме, че е топло лято в Хелсинге.
Когато Йанник излиза да свърши нещо, с Катрин си говорим за ситуацията в работата му – тя знае какво се случва и ми благодари, че съм тук, в този момент, защото за Йанник е важно.
Утрешният ден е важен и за двама им – Йанник има среща с шефовете и профсъюза, Катрин трябва да отиде на лекар, а аз гледам красивото им табло за записване на важните неща където се помещава моето име и датата ми на пристигане. Уговаряме се, че с Катрин ще приготвим нещата – ще почистим, съберем багажа, така че когато Йанник се върне от срещата да тръгнем мълниеносно към ферибота...
Денят започва рано – отново топуркащи крачета, ранна закуска и изпращаме Йанник, после и Катрин отива към лекаря, а аз се наслаждавам на показалото се слънце. Марм тича наоколо, лае минаващите кучета, а Боби ме гледа внимателно отдалеч.
Когато Катрин се връща е уморена, не се чувства добре и аз поемам приготовленията колкото мога докато тя си почива. Говорим си за всичко, което се случва около тях, за това какво е да си щастлив, в един момент уморени седим на пода в кухнята. Тя ляга да поспи, а аз доприбирам неща.
Когато Йанник се връща ние така или иначе закъсняваме, той е ядосан, защото срещата не е минала добре, но няма време за други емоции. Товарим колата, аз сядам на седалката до Йанник и Марм е в скута ми. Тя е толкова ентусиазирана от пътуването, че подскача наоколо, стъпквайки слабините ми докато аз тихо вия от болка. Успяваме да хванем ферибота за пет минути, той е малък и се качваме на палубата за да се насладим на слънцето и вятъра. После отново се спускаме с колата към следващия ферибот, който е вече лайнер и с няколко палуби.
Пием кафе, а Йанник ми казва, че от него би излязъл калпав викинг, защото има страх от дълбоки води. „Ако виждам земята нямам проблем, все ще доплувам до брега. Но тук, с всичките метри дълбочина под нас, се чудя какво ли се крие. Всичките истории за морски чудовища изскачат в главата ми и аз си представям как нещо ще завлече целия кораб надолу...“ Торбьорн няма подобни страхове – той топурка напред-назад, като всички се сменяме да го наблюдаваме.
Разменя си местата, той ми казва как да изключа от скорост, какво да направя и аз потеглям величествените стотина метра, правя завой на едно широко място, после паркирам назад, отново тръгвам и паркирам отново пред къщата. Междувременно сърцето ми ще се пръсне, а главата ми крещи от мисълта „Ще фраснеш колата някъде!!!!“, но с изключение на качен бордюр се разминаваме без апокалиптични случки. Разхождаме се из центъра на Хелсинге, защото Йанник има нужда от риза за сватбата, а аз гледам една като за себе си, която е покрита с всички съзвездия.
Небето отново се отваря и въпреки дъжда си сипваме мента, пием на фона на музика и си представяме, че е топло лято в Хелсинге.
Когато Йанник излиза да свърши нещо, с Катрин си говорим за ситуацията в работата му – тя знае какво се случва и ми благодари, че съм тук, в този момент, защото за Йанник е важно.
Утрешният ден е важен и за двама им – Йанник има среща с шефовете и профсъюза, Катрин трябва да отиде на лекар, а аз гледам красивото им табло за записване на важните неща където се помещава моето име и датата ми на пристигане. Уговаряме се, че с Катрин ще приготвим нещата – ще почистим, съберем багажа, така че когато Йанник се върне от срещата да тръгнем мълниеносно към ферибота...
Денят започва рано – отново топуркащи крачета, ранна закуска и изпращаме Йанник, после и Катрин отива към лекаря, а аз се наслаждавам на показалото се слънце. Марм тича наоколо, лае минаващите кучета, а Боби ме гледа внимателно отдалеч.
Когато Катрин се връща е уморена, не се чувства добре и аз поемам приготовленията колкото мога докато тя си почива. Говорим си за всичко, което се случва около тях, за това какво е да си щастлив, в един момент уморени седим на пода в кухнята. Тя ляга да поспи, а аз доприбирам неща.
Когато Йанник се връща ние така или иначе закъсняваме, той е ядосан, защото срещата не е минала добре, но няма време за други емоции. Товарим колата, аз сядам на седалката до Йанник и Марм е в скута ми. Тя е толкова ентусиазирана от пътуването, че подскача наоколо, стъпквайки слабините ми докато аз тихо вия от болка. Успяваме да хванем ферибота за пет минути, той е малък и се качваме на палубата за да се насладим на слънцето и вятъра. После отново се спускаме с колата към следващия ферибот, който е вече лайнер и с няколко палуби.
Пием кафе, а Йанник ми казва, че от него би излязъл калпав викинг, защото има страх от дълбоки води. „Ако виждам земята нямам проблем, все ще доплувам до брега. Но тук, с всичките метри дълбочина под нас, се чудя какво ли се крие. Всичките истории за морски чудовища изскачат в главата ми и аз си представям как нещо ще завлече целия кораб надолу...“ Торбьорн няма подобни страхове – той топурка напред-назад, като всички се сменяме да го наблюдаваме.
 |
| Ферибот 1 |
Никакво чудовище не ни потопява, пристигаме в Орхус и не след дълго се оказвам покрит с бели косми пред Roenne Alle, а Кеннет ме посреща.
Не
изглежда да се е променил – сякаш е
застинал в своите късни 30 години, а
всъщност вече е в 40-така.
Той готви вечеря, а аз не съм донесъл обещаното вино. Говорим си за изминалото време от идването му в България, за наближаващато му защита, за това, което предстои. Обяснява ми как днес на плажа на Орхус ще има малък концерт, някакво приятелско събиране за представяне на музиката на една банда. Иначе така или иначе ще можем да ги чуем на следващия ден, защото на канала са монтирали сцена и уикендите свирят различни групи. Отвъд това си говорим за обичайните въпроси – планове за бъдещето, възприятието ни за сегашното, настоящото време и мястото, което ни заобикаля. Аз хвърлям поглед към двора, очаквайки отново да видя как сокол се спуска с уловен гълъб на тревата, напомняйки ми за превратността на нещата.
Кеннет ми разказва за поредните избягали и неуверени жени, за това, че той търси партньорка, за страхът на датските жени в зряла възраст от обвързване. Внезапно разговорът се завърта около продължаването на рода, за смисълът на това да дариш сперма и какво ще последва от това. Кое е по-отговорно – да продължиш себе си генетично, без да знаеш, или да се бориш да оставиш реална следа, с всичките си плюсове и минуси? Стигаме до Макс Фриш и неговия „Хомо фабер“, който се бори със същия проблем. Кое те прави анонимен? И дали наистина си анонимен дарител?
В крайна сметка решаваме да се разходим до плажа, да чуем музикантите. Орхус се е сдобил със скоростна железница или по-просто казано трамвай, а ние вървим по протежение на линията му, пътеката е хлъзгава от кал, а новоизграждащата се част на града ни осветява. Може би досега не съм бил в тази част на града, а Кеннет ми разказва, че там на плажа има често разни събития. Небето е кадифено синьо, с достатъчно светлина въпреки часа. Приближаваме, но не се чува музика. Вместо това виждаме огън, който не е много силен, а разни хора подскачат напред назад по пясъка.
Посреща ни компания от малийци, датчани и финландци, сбор от музиканти и приятели. Те обединяват джаз и етно, смесвайки фолклорите си със социален подтекст. Отварят се бири и вина, а аз осъзнавам, че съм изпаднал в не особено социално настроение. Хората се делим основно на знаещи и незнаещи датски, Кеннет е запленен от музикантите и потъва в разговорите с тях. Аз се опитвам да бъда усмихнат, разменям малко изречения на датски, но основно се опитвам да слушам думите и да раздвижа сивото си вещество. Запознам се с музикантите, които се оказва, че записват музиката си в Мали, а просто идват тук за някой и друг концерт. Огънят се разгаря за да компенсира падащите температури, аз усещам как тялото ми се вдървява, но по-неприятно е постоянно влизащия в очите ми дим. Ставам да се разходя до края на плажа, а някаква девойка гледа небето и твърди, че срещу нас е Сириус. Аз гледам и преценявам, че по-скоро това е Марс. И отварям кутията на Пандора...
-О, да не сте астроном? - тя ме пита с леко напушени очи зад стъклата на очилата си.
-Не, но съм получавал достатъчно информация от приятели. А и работя в научен център, така че се налага.
-Оооо... Аз също се интересувам от звездите, занимавам се с астрология... - мислено се плесвам по челото, но оставам учтив. - Ти какво мислиш за зодиите?
-Не вярвам тях.
-Аз мисля, че човечеството е загубило връзката между астрономията и астрологията. Бих я върнала отново, а и все пак тези космически тела влияят на всичко.
-Съжалявам, но както казах – работя в научен център и се смятам за човек на науката. Може и да съм духовен, но предпочитам да обвинявам за провалите себе си, а не нещо на милиарди километри от мен..
-Ти сигурно си телец... - гледа ме накриво, а аз се усмихвам тъпо. - Вие не вярвате в такива неща...
-Откъде си? - опитвам се да сменя темата, защото ми е писнало от астрологичните карти, които ми се правят.
-Аз съм наполовина испанка, наполовина датчанка. Тук съм с гаджето ми – решила съм да преоткрия датското в себе си, да опозная тази част от себе си. После с нея ще отидем в нейната родина, в Аржентина...
За мое щастие се появява още някакъв образ, а аз се връщам към огъня, който бавно ме опушва с дима си. Чувствам се като социопат, а и неговорещите датски минават или на френски или на финландски.
Той готви вечеря, а аз не съм донесъл обещаното вино. Говорим си за изминалото време от идването му в България, за наближаващато му защита, за това, което предстои. Обяснява ми как днес на плажа на Орхус ще има малък концерт, някакво приятелско събиране за представяне на музиката на една банда. Иначе така или иначе ще можем да ги чуем на следващия ден, защото на канала са монтирали сцена и уикендите свирят различни групи. Отвъд това си говорим за обичайните въпроси – планове за бъдещето, възприятието ни за сегашното, настоящото време и мястото, което ни заобикаля. Аз хвърлям поглед към двора, очаквайки отново да видя как сокол се спуска с уловен гълъб на тревата, напомняйки ми за превратността на нещата.
Кеннет ми разказва за поредните избягали и неуверени жени, за това, че той търси партньорка, за страхът на датските жени в зряла възраст от обвързване. Внезапно разговорът се завърта около продължаването на рода, за смисълът на това да дариш сперма и какво ще последва от това. Кое е по-отговорно – да продължиш себе си генетично, без да знаеш, или да се бориш да оставиш реална следа, с всичките си плюсове и минуси? Стигаме до Макс Фриш и неговия „Хомо фабер“, който се бори със същия проблем. Кое те прави анонимен? И дали наистина си анонимен дарител?
В крайна сметка решаваме да се разходим до плажа, да чуем музикантите. Орхус се е сдобил със скоростна железница или по-просто казано трамвай, а ние вървим по протежение на линията му, пътеката е хлъзгава от кал, а новоизграждащата се част на града ни осветява. Може би досега не съм бил в тази част на града, а Кеннет ми разказва, че там на плажа има често разни събития. Небето е кадифено синьо, с достатъчно светлина въпреки часа. Приближаваме, но не се чува музика. Вместо това виждаме огън, който не е много силен, а разни хора подскачат напред назад по пясъка.
Посреща ни компания от малийци, датчани и финландци, сбор от музиканти и приятели. Те обединяват джаз и етно, смесвайки фолклорите си със социален подтекст. Отварят се бири и вина, а аз осъзнавам, че съм изпаднал в не особено социално настроение. Хората се делим основно на знаещи и незнаещи датски, Кеннет е запленен от музикантите и потъва в разговорите с тях. Аз се опитвам да бъда усмихнат, разменям малко изречения на датски, но основно се опитвам да слушам думите и да раздвижа сивото си вещество. Запознам се с музикантите, които се оказва, че записват музиката си в Мали, а просто идват тук за някой и друг концерт. Огънят се разгаря за да компенсира падащите температури, аз усещам как тялото ми се вдървява, но по-неприятно е постоянно влизащия в очите ми дим. Ставам да се разходя до края на плажа, а някаква девойка гледа небето и твърди, че срещу нас е Сириус. Аз гледам и преценявам, че по-скоро това е Марс. И отварям кутията на Пандора...
-О, да не сте астроном? - тя ме пита с леко напушени очи зад стъклата на очилата си.
-Не, но съм получавал достатъчно информация от приятели. А и работя в научен център, така че се налага.
-Оооо... Аз също се интересувам от звездите, занимавам се с астрология... - мислено се плесвам по челото, но оставам учтив. - Ти какво мислиш за зодиите?
-Не вярвам тях.
-Аз мисля, че човечеството е загубило връзката между астрономията и астрологията. Бих я върнала отново, а и все пак тези космически тела влияят на всичко.
-Съжалявам, но както казах – работя в научен център и се смятам за човек на науката. Може и да съм духовен, но предпочитам да обвинявам за провалите себе си, а не нещо на милиарди километри от мен..
-Ти сигурно си телец... - гледа ме накриво, а аз се усмихвам тъпо. - Вие не вярвате в такива неща...
-Откъде си? - опитвам се да сменя темата, защото ми е писнало от астрологичните карти, които ми се правят.
-Аз съм наполовина испанка, наполовина датчанка. Тук съм с гаджето ми – решила съм да преоткрия датското в себе си, да опозная тази част от себе си. После с нея ще отидем в нейната родина, в Аржентина...
За мое щастие се появява още някакъв образ, а аз се връщам към огъня, който бавно ме опушва с дима си. Чувствам се като социопат, а и неговорещите датски минават или на френски или на финландски.
Прибираме се пеша с Кеннет, градът е тих, усещам се, че мириша леко на пушек, което е минус когато пътуваш с малко дрехи и няма да можеш да се изпереш. Лятото е тук, но и го няма в тишината и нощната хладина. Спя в стаята-кабинет на Кеннет, прехвърлям какво предстои утре – да се видя с Нимер и после концерти, размишлявам за усещането да ме подслонят приятели, за разговора ми с испанката и за лекото усещане за празнина, което напъва от краищата на душата ми... Все едно цялото преработване в последните месеци, всички хора, които са ми близки и далечни, са късали парчета от мен в желание да запълнят чувството за сигурност или нужда, което им липсва, а в замяна не получавам нищо. Точно в този момент, вътре в мен клокочи онзи добре забравен звяр, който жадува за свобода, за простор и подобно на единак да изчезне в тъмата...
6 юли 2019
Сутринта се събуждам рано, навън леко ръми.
С Кеннет закусваме заедно, говорим си за живота, за неговия баща в Тайланд и изобщо по теми, които сме обсъждали и преди година, но наред с новата музика, която слушаме, това създава усещане, че не е минало твърде много време, за сигурност, но и за липса на развитие. Докато закусваме се чудя дали не е време да спра за малко с Дания, малко по-дълъг и по този начин да усетя разликата след това. Давам си сметка, че почти всеки шест месеца в последната година и половина съм там за малко.
Тръгвам бързо, в последния момент, подценявайки разстоянието до гарата където се чакаме с Нимер.
Срещаме се в мола до гарата, а Нимер е както обикновено усмихнат и с изтънченото си, някак британско чувство за хумор. Питам го как са нещата, а той ми отговаря, че може би съм предвестник на бури за него – оказва се, че отново ще остане без работа, защото са му дали предизвестие в службата и след няколко месеца ще трябва да е отново на пазара на труда. Детето и жена му явно не са в Дания, а в Пакистан, той ми казва, че е започнал да взима антидепресанти, които го пълнят с чудесни фалшиви позитиви, но не знае какво ще прави, ако не намери работа. Замислям се за моите успехи в Дания, за нещата, които Йанник ми бе разказал и как това определено не е както си представят всички обетована земя. И все пак Нимер не се е променил – шегува се, има желание да усети живота, но все пак е наясно, че не всичко, което иска ще може да се случи, че има голям шанс да трябва да се върне в Саудитска Арабия. Сядаме в едно заведение, което е ново за мен, но любимо за него – израелска кухня. Той си говори с готвача, който е започнал от нулата, те са две човешки същества, които тук, на чужда земя, не потенциални врагове. Ядем вкусна храна, обсъждаме и как собственикът поръчва всичко от Израел, така че Нимер знае, че нещата са кошер, че са по-вкусни от това, което би намерил иначе. После се отдаваме на нашия си ритуал, а именно Нимер трябва да пазарува, а аз се разхождам с него. Може и да не е ритуал, но все пак ми дава усещане за присъствие, за нормалност – все пак Дания никога няма да е чисто туристическа дестинация, а всъщност е много повече. Докато се разхождаме виждам как той е учтив с всички, усмихва им се, смее се, дава ми съвети за дрехи и препоръчва да си взема един панталон, който е наистина от високо качество...
Разделяме се с усмивка и с обещания да си пишем по-често, след което се отправям към Музикхусет където е срещата ми с Кеннет. Мястото е пълно, а саксофонистката е класа – има присъствие на сцена, гласът й е нежно кадифен, приласкаващ като оголено женско бедро в полумрака. Масите са пълни от възрастни мъже, а Кеннет е облегнат на бара. Слушайки музиката, разбирам какво имаше предвид Кеннет с думите за „Висока руса жена със саксофон, какво може да се обърка?“. Тя разказва истории от живота си, аз разбирам някои фрази, но все пак се чувствам уютно...
 |
| Орхус от покрива |
Прехвърляме се към канала, където е откритата сцена, за да слушаме Faratuben и компания. Наблюдавам хората – всички се радват на слънчевото с превалявания време, което не ти дава да стоиш спокойно, а те държи нащрек. Една приятелка на Кеннет е тук, срещаме я още в Музикхусет, тя говори за джаз фестивала, който са организирали, а аз се опитвам да се включа, но понякога сивото ми вещество просто изключва.
След като музиката свършва се оказва, че Андреас стои в страни, заедно с някаква компания. До него е един младеж, който е с дълга месиянска коса, благ поглед, на име Бенямин. Заприказваме се, решаваме да се разходим и да седнем да пием по кафе или нещо друго и да си поприказваме. Вятърът се усилва, а ние влизаме в едно заведение, в което се пуши. Андреас е решил да се занимава с изкуство, с инсталации. Изоставил е работата в детската градина след четири години. Иначе не се е променил – старае се да се занимава с йога, да прави различни духовни практики и да търси вдъхновение.
Бенямин обаче е нещо изключително ново за мен – той заявява, че учи за да стане лечител. Съвсем сериозен е като обяснява, че използва собственото си енергийно ниво, с което да лекува нарушенията в аурата на другите хора. Скептикът в мен се включва, но се опитвам да не бъда твърде жесток в реакцията си към младежа. Той обяснява какво го е вдъхновило – жена, която е била инженер, а след това се е обърнала към духовното, усвоила над 400 практики и провеждаща семинари. Бенямин си споделя, че е усвоил над трийсет техники за лечение, някои, които да действат дори по скайп. Аз вътрешно започвам да се пеня вътрешно, докато слушам как учителите му го наблюдават и консултират как той се справя с лечителските си възможности. Говори уверено и с вяра, но и объркване. Споделя ни за проблем, който има – потенциална клиентка му пише с въпрос за техниката на физическото очистване, която той практикува, а той се чуди как да й обясни, че не прави техники, които включват физическо докосване, а само духовно очистване, но да й каже, че може би се е объркала. Ние се шегуваме, че тя всъщност иска да бъде „спасена“, спейки с месията. Изпадаме в малко дебелашки хумор, но постепенно темата става по-философска. Какво всъщност е реално и какво възприемаме като реалност, кое има стойност в изкуството и изобщо? Леко се опиваме от бирите, аз слушам как едно дете ломоти на датски и това ми е по-ясно от разговорите между мъжете около мен.
Излизаме от кръчмата, а Бенямин ни кани на вечеря. Той и Андреас тръгват с колела, а ние с Кеннет се движим в автобуса, говорейки си за душата. Какво е тя, дали е наистина единствено енергия, как гледат на нея различните религии и учения. Говорим си за Бенямин и неговата вяра в това, което прави. Аз съм скептичен, но не искам да го засегна и си мисля, че трябва да си държа езика зад зъбите.
Бенямин живее на последния етаж в малко студио. Отваря ни вратата и на няколко квадратни метра има маса за сеанси, легло, малка кухня и трапезна маса. Той съвместява личен и професионален живот. Докато приготвя храната ни разказва за това как неговото гуро го обучава. Той прави всичко за нея по организирането на събитията й, а тя му дава насоки за техники. В своя защита ни разказва, че тя е била инженер и внезапно е претърпяла промяна, откривайки се към тази дистанционна духовност и лечителство. У мен се загнездява усещането за несигурността на този млад мъж, който вероятно е използван и иска да има смисъл от съществуването му. Или пък хората, които използват лечителските му техники, имат нужда от нещо такова – дистанционно, някой който да ги изслуша в обърканото им ежедневие и говорейки сами със себе си да намерят малко покой.
Философията не бяга от разговора ни, Платон и неговата пещера се промъкват заедно с Ницше и историята около полудяването му. Внезапно Бенямин ни пита дали искаме да ни приложи някакво лечение, ей така, без пари. Че щяло да ни балансира енергията. Точно в този момент аз вече и без това заспивам, но не искам да съм груб и се съгласявам заедно с останалите. Междувременно звучи плейлистата му от музика, която е нарекъл „Тайната църковна стая“. Бенямин се отпуска в стола си подобно на някой психоаналитик, започвайки да ни обяснява какво точно прави, как настройва собствената си аура за контакт с нашите. Моята единствена борба е с това да не заспя, но започвам да се унасям. Преминава някак неусетно, но когато приключва Бенямин ни пита дали сме усетили промяна. Андреас се отцепва с някакви будистки разсъждения, а аз съм спокоен, че скоро ще си тръгнем. Обсъждаме дали се четат мисли и аз си мисля за филма Scanners и как може би някои от хората тук имат твърде много свободно време да се занимават с подобни неща...
С Кеннет се прибираме пеша през нощен Орхус и си говорим, че да ни пита какво сме почувствали е голяма грешка от страна на Бенямин...
На сутринта научавам, че Жао Жилберто е починал. Кеннет е пуснал неговата музика от телевизора, говорим си за миналата вечер, чакайки Клаус, бреговата охрана, който иска да мине Камино. Отново говорим за жени, Кеннет разказва за Катрин, която е жената на неговия живот в моите очи и за различните моменти, в които се срещат. Клаус се появява, говорим си, аз потъвам в спомени, а след това се разделяме с Кеннет. По-лесно е от друг път, а и си обещаваме да се чуем по скайп.
Спускам се към срещата ми със Сигне и някак по каминовски я откривам по-рано. С нея са винаги важните ни разговори, начина по който приятелството ни се формира. Споделя ми за Йонас, за проблемите в работата й като учител, какво трябва да прави и че държавата я ограничава през лятото.
Отиваме до едно ново място за улична храна и докато обикаляме павилионите попадам на Патрик, словенеца от училището по датски. Пием бира, ядем вкусна храна и се аз научавам, че Майа е бременна. Усмихвам се, защото това е може би една от причините да иска да се видим, но всъщност се радвам за нея – това е естествено продължение на живота й с Бьорн. Връщаме се към училището в Логумклостер, към връзките от разстояние, а Сигне казва, че иска сватба, но не иска да притиска Йонас.
Разхождаме се до Музикхусет за друг концерт, стоим вътре въпреки хубавото време навън. Не знам кои музиканти свирят, но музиката е приятна, нежна. След това сме на мисия в търсене на подарък за Майа, Сага и Лаура, който се оказва различни близалки. Качваме се на „покрива“ - нова сграда и място с невероятна гледка на Орхус отвисоко, ядем сладолед и си прекарваме прекрасно. Все едно и тя е турист като мен. Изпраща ме на гарата, а аз хващам влака за Копенхаген...
Седя и се опитвам да опиша каквото искам. На Оденсе се качва момиче, което маха на баща си и плаче. Не мога да преценя защо е точно така, предполагам, че е дете на разделени родители.
В Копенхаген ще остана при Сара, а адресът е лесен за намиране. Вали, а тя живее на най-горния етаж. Запознавам се с приятеля й, Виктор и е малко странно. Какво да кажа на Сара, така че да избегна темата за Йанник. Въпреки всичко нещата вървят плавно, ядем в нейната стая, а после се разхождам за малко с нея навън докато пуши. Кобилата й се е възстановила и отново е започнала да се състезава. Когато говори за нея очите й блестят. Говорим си спокойно, тя ми казва, че е щастлива с Виктор, който е финансист, знае нещо за България, и се надява нещата да се развият добре. В момента тя живее в част от апартамент – хазяинът й е също там, разменяме няколко приказки за България, а от една врата се появява синът му. Навън е мрачно, дъждовно, но в жилището има от онзи скандинавски уют.
Спя на надуваем матрак за пореден път и тръпна в очакване на заминаването утре.
Сутринта закусваме, сбогувам се със Сара, нарамвам раницата и се спускам към Метрото. Вървя пеша, бързам и се изпотявам. На гишетата за багаж е лудница – автоматичните системи не работят с полетите на Атлантик Еъруеиз, националния Фарьорски превозвач, а опашката е безбожно дълга. Треперя дали няма да изпусна полета си, а наоколо местните се поздравяват, не бързат, спокойни в датската организация. Все пак всичко минава бързо, на косъм на времевия период. Преминавам бързо до изхода и наблюдавам хората наоколо.Времето е слънчево, но не знам какво ме очаква на хиляда и двеста километра разстояние... Дали ще е слънце, дъжд, мъгла, дали ще има гледки или други преживявания... Очаквам да се откъсна от света, който ме преследва и от хиляди километри разстояние...
Вратите на изхода се отварят, пътниците напускат самолета и настава време аз да се наредя за моята седалка към следващото приключение...
Няма коментари:
Публикуване на коментар