Фарьорски острови - ден 1

8 юли 11:53 Някъде над Ютланд

Оказвам се късметлия, защото съм до прозореца...
Под мен облаците са тихи, пухкави грамади, които хвърлят сянка на земята далече под мен, а аз си нахвърлям някои неща в дневника, докато виждам заливи и фиорди, постепенно озовавайки се над непознати територии. Постепенно само гледам надолу, съсредочен съм над пейзажа, а когато се оказваме над открито море си спомням за страха на Йанник от дълбоката вода и чудовищата в нея. В мен обаче се надига ентусиазмът на едно хлапе, което за пръв път открива нови неща, достига нови рекорди. По същия начин се чувствах когато се катерех по къщи и дървета, с предпазливи стъпки и множество рискове. Тук вече нищо не зависи от мен – аз съм една единица живот, затворена в капсула, а навън е минус петдесет градуса, липсва кислород и трябва да се доверя на хората в кабината, че ще стигна невредим.

Слънцето грее ярко и аз се настройвам позитивно за всичко, което мога да свърша – да планинарствам, дали екипировката ми ще издържи времето на островите, дали ще си подредя главата малко, откъсвайки се от ежедневието си или не. Отдолу се вижда част от Норвегия, може би Ставагер, а аз виждам една от пасажерките, която с острите си черти, волево лице, ми напомня на неща от миналото. Стюардесите, които вървят и предлагат безплатно кафе или чай, са усмихнати, не спадат към типичната визия и възраст, но това е хубавото на тази компания – Atlantic Airways са фарьорци и местните ги подкрепят, предпочитайки техните услуги, а не някакви други чужденци. И все пак едно от стюардесите е оранжева, а аз се чудя дали е прекалила със солариума или с бронза за лице.
Чета есета на Стивън Хокинг и на моменти се чувствам безпомощен с науката вътре, колкото и във възможностите си да управлявам самолет.

И тогава те се появяват в далечината – петънца в безбрежната вода, покрити тук и там с облаци, но светли почти като океана около тях. Адреналинът ми се качва с всяка миля по-близо, с едреенето на островите, с възможността да различа все повече детайли. Самолетът прави маневра и в първия момент си мисля, че ще кацнем насред езеро, но всъщност това е едно от местата, които би ми се искало да посетя. Кацането е меко, а навън грее невероятно слънце, което ме кара да изпадна в еуфория, да загубя ума и дума.
„Стигнах!!!“
Сърцето ми ще експлоадира докато слизам от самолета, а чувството е сякаш съм кацнал във високите части на Стара планина, но след глобалното затопляне – отвсякъде се издигат планини с плавни или остри форми, зеленеят от тревата и чувството за сюреализъм, за един различен свят се настанява в мен.

Получавам задължителните съобщения, че съм в роуминг и ще ме одерат жив за всяко съобщение, решавам да не взимам карта, защото би трябвало да има безплатен интернет на места, пиша съобщения на хората, които имат нужда и се впускам в информационно затъмнение.
Идва автобусът, който да ни заведе до Торсхавн (пристанището на Тор) и аз се мятам като ненаситно животно от двете му страни, защото искам да видя всичко, което ме интересува, да не изпусна кътче. Минаваме край едно езеро със статуя на кон вътре, някои хора слизат по-рано в желанието да откриват света – все хора с раници, които вероятно също идват за фестивала след няколко дни. Минаваме под океанското дъно – един от най-дългите тунели и скъпи проекти тук, а аз си мисля дали е възможно да се наводни внезапно от сеизмична активност.
Навлизаме в столицата, която по стандартните на много страни е не по-голяма от някой провинциален град, виждам множество стари и нови страни, носейки се постепенно към центъра и крайната спирка. Още от далечината забелязвам Лаура, която трябва да ме посрещне – с коженото си яке и синята коса, стои и чака в сянката. Слизам, поглеждам я с усмивка, а тя се спуска към мен:
-По дяволите, Стоичков, ти успя! Не мога да го повярвам!
Прегръщаме се радостно и силно, давайки си сметка, че не сме се виждали пет години от онези дни в Рандерс.Смеем се и си говорим. Лаура ми казва, че Сага е измислила задача за мен, която да ми осигури безплатния билет за фестивала, отивайки към една голяма железария в търсене на шкурка. Разпитвам я какво се случва с нея, а тя ми казва, че е решила да започне свой бизнес, че работи от време на време в детска градина, за шофьорските курсове и притеснението й. Разговорът преминава в обяснения за системата тук, за неравноправието между мъже и жени, за организацията на фестивала. Следващите дни ще бъда при Сага, която в момента е някъде с гаджето си, а на фестивала ще имам картонена палатка, защото няма къде да ме подслонят. Мисълта за спане на картон в страна със субарктически климат охлажда малко страстите ми, но слънцето е силно и аз му се радвам изключително много. Получавам кратка представа за Торсхавн, за това къде има галерия, влизаме да разгледаме една изложба, а аз съм просто турист, слушащ фарьорския език, странно мелодичен и непознат. Тук там някоя дума ми казва нещо, но общият смисъл ми убягва.

Торсхавн

 
Запознавам се със Силие, приятелка на Лаура и Сага, също доброволец на въпросния фестивал. Купувам си нещо за ядене, а Силие, събираща банкноти и монети от различни държави се радва на няколко сувенира от България. Седим на едно открито място, което е популярно за местните. Получавам важната информация като това, че да пикаеш на публично място е ок, стига да не е в лицето на някой, че може да пиеш на открито стига да не буйстваш, че транспортът в града е безплатен. Лаура ми показва няколко каменни пирамиди, които се издигат над града, които са били място за сборище на старите викинги и за жертвоприношения. Този тип купчини от камъни са били маркер за пътуващите по старите пътеки. Тук туризмът се старае да се грижи и за природата, затварят се места при нужда, защото е необходимо тревата да се възстанови. Но Лаура казва:
-Не прави глупави неща! Има ли мъгла не отивай да се разхождаш! Хората излизат и не се връщат, пречукват се, защото губят ориентация... Ако попаднеш в мъгла, намери една такава каменна купчина и стой до нея!
Онези три „върха“ в далечината се оказват и маркер за стария път от Торсхавн до Вестадур, мястото, където живее Сага. Мисля си колко яко би било да направя тази разходка. Отиваме до туристическия офис, защото искам да взема карта или каквато и да е друга информация, желаейки да открия колкото мога сам и да ползвам максимално добре времето, с което разполагам.
Мятаме се на автобуса, отивайки до къщата на Лаура, оказвайки се в подножието на тази пътека. Аз трябва да остана отвън, защото бабата на Лаура няма доверие на чужденците и непознатите, аз съм враг без да осъзнавам това. Все пак учтиво помахвам с ръка и се усмихвам бегло, наслаждавайки се на слънцето и крясъците на птиците. Моята задача е да изшкуря дървени кубове, които да станат на зарове за една от планираните игри – забавленията между групите и по време на целия фестивал са една от задачите на Лаура, Сага и Силие. Шлайфмашината е стара и създава проблеми, аз работя бавно и методично, а в един момент се появява племенничката на Лаура, мъниче на три години, все още с биберон в устата. Тя ме гледа съсредоточено, дъвчейки биберон и мънкайки неща на фарьорски, които и другите не винаги разбират. Работата с ръцете ме успокоява, макар вибрациите на машината да карат мускулите ми да се тресат. Пием бира, а аз връчвам на Лаура бутилката с ракия, която мъкна от преди няколко хиляди километра.

Гледка от къщата на семейство Капнас

-Ооо, Стоичков! - чувам Сага накъде над главата си. Прякорът ми останал от първата ми среща с Йанник, най-популярната за него българска фамилия.

-Сагита! - поздравявам я на свой ред, запознавайки се с Андре, гаджето й. Той изглежда като някой австро-унгарски благородник с острата си козя брадичка, черти, обръсната глава и очила. Захапал е лула, която подчертава излъчването, но не се вписва със скейтърското му облекло.
Наслаждаваме се на слънцето докато работим, а Сага ме подканя да свърша още нещо. Решили са да правят бинго, ташак с любимото занимание на възрастните, което да се случва в автобус. Андре ще се преоблече като маймуна, а Сага ме пита дали ще бъда облечен като банан. Отговарям й, че няма да се чувствам комфортно, ако няма друг ще го направя, но не ми е страстното желание. Тя сбърчва вежди, може би слагам спици в колелото, но й отговарям, че ако трябва ще си платя билета, така че да не я злепоставям. Иначе нямам проблем с физическата работа, да правя снимки като фотограф и каквото друго се наложи. Силие също се появява, те започват да боядисват кубовете, така че да имат зарчета, а смесицата от езици – фарьорски, датски и английски, кара мозъкът ми да греши повече от обикновено. Лаура ни казва, че ще ни закара, защото има още часове преди шофьорския изпит в сряда.
Колата пристига, ние се товарим с нея, тръгвайки към Вестадур. Както Сага ми е разказвала къщата на Капнас има особена визия – куполовидна, заради акустиката, но все още в период на довършване, някъде в средата на процеса. Виждам едно куче, чиято козина е като на овца, гъста и къдрава. Той излайва няколко пъти и слиза да ни посрещне, бутайки се го галят. Казва се Бандит и е стар, но верен, овчарско куче, желаещо постоянно да го галят. Сага ми казва, че Бандит не трябва да влиза на долния етаж, защото имат наемател, който не иска кучешки косми. Аз ще спя в една стая с тях и Андре, а прозорецът ми гледа към залива. Трябва да пестим и топлата вода, така че да има за всички.
Срещам и Хедвиг, майката на Сага, която също не съм виждал от пет години. Тя ме пита какво мисля за страната й. Когато й отговарям, че съм се влюбил в нея, тя ми се усмихва и казва „Значи може да дойдеш да работиш за един месец, да ми помагаш в завършването на къщата!“ Горният етаж е абсолютен хаос с покритото пиано, материалите, струпани в един ъгъл, пода от разни талашитени плочи, таванът, който е все още прост бетон. Единственото сравнително завършено е кухнята.
Пием кафе, а часът е почти осем вечерта. Питам Хедвиг как е и си представям какво ли е било когато съпругът й е бил вече болен и са го чакали. Мислите ми се спускат към краткото ни запознанство, към този човек, който обичаше живота, а животът обичаше него. Тя ми разказва, че не е могла да се върне дълго време, но в крайна сметка се е решила и сега ще бъде директор на едно училище, приемайки предизвикателството. „Тук хората са особено патриотично настроени, да не кажа, че имат особено национално достойнство... Те трудно допускат чужденци да работят при тях, но щом са я избрали, то тя ще има свобода да действа.
Междувременно Андре готви леща – казва ми как обича да пече хляб, да се движи със скейта из града и че участва на състезания. Опитва се да говори фарьорски, а Сага го гледа с поглед, който издава всичко.

Преход по време на "бели нощи"

Светлината е още силна навън, Бандит се е излегнал на недовършената тераса, но внезапно се изправя и радостно лае по идващия Теодор, по-големия брат на Сага. Той яде набързо, говори си с всички, разпитва ме някои неща и предага да отидем да видим залеза. Приготвяме се набързо, мятам ветровката в раницата, както и малко вода, Теодор пък няколко бири, обува гумени ботуши. Всички, заедно с Бандит се товарим на колата, потегляйки в 21:45 д посрещнем залеза. Това е най-късният преход в живота ми, но знам и че нощите тук са къси в момента. И все пак толкова много светлина ми е необичайна. Бандит е отпуснал глава и гледа през задното стъкло, а козината му мирише на океан.
Паркираме и започваме да препускаме, поне аз и Теодор, в желанието ни да не изпуснем момента. Овцете наоколо се разбягват от пътя ни, тревата джака на места от влагата в почвата, а Теодор постоянно вика кучето, защото не иска да притеснява овцете. Бандит го следва неотлъчно, аз спирам от време на време да видя къде са Андре и Сага, които изостават, гидът в мен е по-силен от ентусиазираното дете, но се радвам. Изненадващо е рязкото изкачване, усещам трудност на моменти и се старая да вървя по камъните, защото влагата е твърде голяма и не искам да съм с мокри обувки. Взимаме по-лекия преход, движейки се по извивките на фиорда, а небето започва постепенно да розовее. 

Теодор и Бандит

Няма да можем да видим хубав залез, защото има облаци в далечината, но все пак е толкова красиво, че едва можеш да го поемеш в сърцето си. Температурите започват да падат и вятърът да охлажда потта ни докато пием бира, съзерцавайки заспиването на океана. После се спускаме обратно, часът е почти един когато наближаваме колата, но все още е много светло, всичко е изпълнено със синкава здрачна светлина. Андре е уморен, не са предполагали със Сага колко ще е прехода, така че цепим направо. Разпитвам Теодор, който както цялото семейство Капнас е музикант, китарист в една от известните фарьорски групи „Хамферд“, а той ми разказва, че иска да направи обиколка на островите и да изкачи всички върхове. Говорим си как местните им е писнало от туристите, защото не зачитат частната собственост, а тук земята е разпределена между фермерите. Овцете продължават да бягат от пътя ни, а на въпроса за светлината Теодор отговаря, че в ясно време е винаги така през лятото. И все пак трябва да се внимава...

Един щастлив пасажер

Гледам овцете, които се очертават на здрачаващата се светлина и си мисля за викингите – как тези острови са били известни още по тяхно време като Фарьорски, което вероятно идва от старата дума за овце. Все пак тук, дори да е имало гори някога, са само тучни ливади с трева и храсти на места, и гъстата и мазна овча козина е било един от начините за оцеляване. Затова и овцете са повече от хората с около 20 000, а всяка овца е застрахована, но въпреки специалния си статус, има камикадзета, желаещи да се врежат в някоя кола.

Залезът...

Бандит отново гледа през задното стъкло, а окаляната му козина мирише вече и на мъх. Теодор ми казва, че ще има концерт в София през есента, октомври месец, че първия път нищо не е видял от града. Говорим си за планини и пътувания, за гръцките им корени, а после пием по едно малко уиски преди лягане.
Изтягам се на леглото, вперил очи в потъналия в синева залив, малкото селище на отсрещния остров, надявайки се да успея да поспя. В главата ми пък е следващото приключение, което ще започне след няколко часа, което ще ме отведе до може би най-западната точка на която съм бил...