Фарьорските острови - G!Fest

11 юли 22:40 Сутругьота

Отварям си кенче бира и се чудя дали това изобщо е нещо за мен. Намирам се в картонената палатка, в заграденото пространство на къмпинг-зоната на G! Festival, а отвъд моите покои се вихри купон – някой е донесъл огромни уредби и музиката бичи достатъчно, че да се чува. Мисля си как вероятно съм твърде негативен, но и как е едно да си купонджия на 25, а аз съм вече на 33 и никога не съм бил толкова пламенно избухващ по фестивали поради една или друга причина. Може би трябваше да си взема моята палатка, която няма такова проветрение в отворите си, но все пак си спомням как съм нощувал в лоши условия, така че смятам да оцелея...

Сутринта на 11-ти ставам рано, отново помагам на Хедвиг с неща за ремонта, после се приготвяме и чакаме Лаура. Навън времето е неприятно, а аз излизам да се разходя, защото не ме свърта. Лаура закъснява с час, товарим нещата в колата й, а после се отбиваме до супермаркетите да напазаруваме храна и бира, която обаче няма да можем да носим на територията на фестивала.

Пристигаме в Сутругьота (така и не съм сигурен как се пише на български) и сякаш цялата страна се се събрала тук. Търсим хората от които трябва да взема своята палатка, мъкнейки багажа си на гръб, а лудницата е пълна – доброволци, купонджии, охраната. Какафонията ме уморява, но и времето е неприятно с постоянен лек дъжд, а мъглата се е спуснала ниско, скривайки планините. Мисля си какво ми е казала Лаура за пътуването в мъглата и въздъхвам тъжно, че няма да се ходи по пътеките, поне не и днес.

Няма никаква информация за палатките и аз съм вече готов да тегля една псувня на всички наоколо. Гледам как иначе прилежните и чисти фарьорци се променят под влиянието на алкохола и боклучетата се появяват лека полека. 

Разбираме къде са палатките – в един контейнер близо до фабриката за рециклиране на отпадъците, отиваме всички и взимаме „оригамито“, в което ще спя следващите нощи. От контейнера до къмпинг зоната има около километър, вятърът се е усилил и картонът, макар и дебел, се огъва. Сага пък гледа какво стои от тяхната програма и дейности – боядисаните в червено велосипеди, дървените зарчета и нарисуваната на асфалта „Змии и стълби“. Джвакаме в мократа трева, а аз решавам да се отделя максимално от купонджиите, настанали се на ниското и равното, така че отиваме в горната част на поляната в търсене на място с по-малък наклон. Докато се изкачваме от една палатка изскача девойка, която е достатъчно пияна, че да не й пука как ще я видят как пикае зад „дома си“. Тя ни вижда и се смее, а Андре казва нещо, което ме кара да се усмихна, но си мисля какво ли ще е ако половината хора тук се изпонапият и дали няма моята картонена палатка да бъде маркирана. Сглобявам палатката, която има достатъчно пролуки, но все пак донякъде има шумоизолация. Отгоре опъвам платнището, което съм взел от къщата на Сага, така че да имам поне малко допълнителна защита от дъжд. Часът вече е близо седем когато приключваме, Лаура се прибира и ще дойде на следващия ден, а Сага и Андре отиват при брат й и семейството му. Родителите на съпругата му имат къща, в която спят много приятели, но за мен вече няма място. Разбираме се да се засечем някъде на фестивала. Хапвам някакви сандвичи направени на място, преценявайки запасите си по начин, който да ми осигури храна за трите дни, опитвам се да медитирам и да намеря вътрешното си спокойствие – все пак съм се хванал на хорото и ще го изиграя. Слагам най-важното за мен в платнената ми раница и излизам с надеждата някой да не ми пипа нещата. Движа се към музиката, а наоколо е лудница от хора. От къмпинг зоната до фестивалната зона има около километър и половина ходене, разстояние, което се чудя колко пъти ще измина. Заради мъглата се стъмва по-рано, сумракът е някак магичен с мъглата наоколо и светлината от лодките наоколо.

Среща

Самият фестивал е място на което скандинавските музиканти и по-специално фарьорските групи могат да се изяват. Иначе малкото градче се напълва от хора, тук повечето къщи са като вили, а големият град е Лемвик, намиращ се отвъд отстрещната планина. Спират ме хора, питайки ме неща на фарьорски, но после преминават на английски – чудят се какво правя тук, дали си изкарвам добре, а за мен, в този миг това са маловажни разговори. Две момичета се срещат след като не са се виждали дълго време и радостно се прегръщат. Влизам на фестивалната територия, навсякъде има малки тенти с местни търговци, които използват възможността да натрупат малко пари, всякакви кулинарни удоволствия и много бира, която се сервира в чаши за многократна употреба – за всяка чаша плащаш десет крони, а после могат да ти ги върнат. Най-голямата сцена е на плажа, хората се събират там, а аз просто обикалям и се опитвам да разчета лицата и емоциите по тях. Виждам много хора, която съм засякъл вече на няколко пъти – в самолета, на лодката за Мичинес, на самия остров. Без да искам се сблъсквам с един от тях, французойка и се смеем, че ако още веднъж се засечем някъде ще ни стане навик. Казваме си наздраве и се разделяме в тълпите. 

Връщам се в моята бедняшка обител, а до мен се издига една огромна палатка, която е като кацнал космически кораб. Сред шумотевицата отвътре се появяват две лица, момчета, които разбирайки, че съм от България ми казват как работят с българи, а единият даже имал българско гадже. Чудя се какъв е шансът за това, смея се, но отклонявам поканата за пиене в тяхната палатка, защото усещам как въпреки всичко не си доспивам тук. Намествам се в палатката, опаковайки се хубаво в чувала, слагам тапите и се опитвам да заспя. Някъде долу, сякаш до палатката ми партито се вихри без прекъсване...

През нощта се въртя и на сутринта съм все така кисел, леко зъзнещ. Часът е около шест и половина, през „вратите“ на палатката се процежда светлина, а навън е мръчкаво. Мисля си дали не е редно да започна да пия отсега, да притъпя усещането, но това значи много по-негативни емоции и моята по-лоша страна. 

Технойога

Ям, навличам дрехите си и излизам да се разходя, защото не ме свърта. Минавам през боклуци, които ме отвращават, фестивалната зона е тиха в момента, а почистващата фирма си се движат наляво и надясно, събирайки отпадъците. Вървя улицата, която преминава край къмпингуващи хора, излиза от селището, отдалечайвайки се и изкачвайки се нагоре. Наоколо е пусто и твърде тихо, мъглата поглъща дори стъпките ми върху чакъла, но поне се движа. Там някъде стигам до края на пътя, защото не искам да наближавам фермата, която би трябвало да има. Мисля си за някои от хорърите, които съм гледал или чел, как ей сега ще изскочи някой и ще си отида. Чувам чайките наоколо, мисля да постоя върху една скала, оформена като пейка, но влажният въздух ме кара да се движа. Спускам се обратно до къмпинг зоната, взимам си чаша горещо кафе и гледам корабът в залива. На плажа пък се изпълнява технойога – водещите я са облечени в искрящи цветни комбинезони, крещят с мегафон, звучи си техното, а всички се смеят, валяйки се в пясъка. „Инструкторът“ вади бутилка шнапс за последното упражнение, налива по един шот директно в устата на участниците, а след това дружно се бухват във водата. В този момент се чувствам като извънземно, тъкмо си приключвам кафето когато до мен застава една жена с невероятен загар или положен бронз по кожата.

-Какво правиш? - пита ме на английски. 

-Ами съзерцавам океана...

-След малко ще правим работилница за книги. Много ще е яко, ела!

-Ами...

-Хайде, ела, има и кафе, а и не искам да стои празна работилницата.

Бингобусът

Последвам я и се оказвам в хамбара където предната вечер имаше метъл банди. Посреща ме една приятна жена, облечена с дебел вълнен пуловер, която се оказва илюстратор на детски книжки. Разказва ми какво ще правим – ще се учим как да направим книга от подръчни материали, как да ги прошием за да свържем страниците. Сипвам си чаша кафе, избирам листата и започвам да работя. Съсредоточавам се върху самото действие, изваждайки детето в мен, спомняйки си как преди двайсет години правех комикси. Рисувам в своята книжка и гледам другите деца, малки и големи, работят също със страст. Хората се смеят и макар, че е хладно, усещайки изтръпналите си крака, е приятно да съм тук. Времето минава и аз отивам да ям нещо преди да се захванем с бинго автобуса. Сага и Андре пристигат, слагаме гирлянди и банани из автобуса, пристига и нашият водещ, който е махмурлия. Сага е намерила всичко за бингото, аз ще снимам и отиваме на началната спирка. Появяват се първите хора, които вече са леко наквасени, Сага и Андре-маймуната отиват да наберат още хора, а аз раздавам материалите за бингото.

Тръгваме и играта започва. Аз се опитвам да уловя настроението на хората, които се смеят, надъхват в играта и гледат да не мамят. Наградите са прозаични, а водещият видимо все още не се е възстановил, но вкарва английски и фарьорски, аз се опитвам да запомня цифрите, но и да не изпусна нищо от ситуациите. Междувременно автобусът преминава през планината, обикаля отсрещния град и после се връщаме в изходната точка. Почистваме, правим обзор и какво да направим на следващия ден. Планът ни да посетим горещие вани, сауната и бухването в океана отпада, защото сме поканени на вечеря у Матиас. Отивам на гости, взимам си душ. Ще ядем сьомга, междувременно пием шнапс и бира, а докато храната се сготви отиваме да слушаме Johny and the shit boys, датска пънк група. Техните парчета се като за трейлър – имам чувството, че са по шейсет секунди, енергични, с три изречения текст, а визията на бандата е като осемдесетарски фитнес икони. Минус шкембетата и не особено спортните тела. Матиас ми прилича най-много на баща си – може би заради правата черна коса и брада, по-източноевропейско излъчване. Той ми разказва как се е представял за чужденец, защото е по-екзотичен. Междувременно съм го усетил по себе си – хората започват да ме поздравяват, аз с набивам на очи като чужденеца, който е на ваканция. Пожелават ми приятна ваканция, а аз си мисля, че пак ще се мръзне в палатката. Връщаме се в къщата, която е пълна с приятели, сипвам си топла храна и излизам на терасата. Ядем и месо от кит, Матиас казва, че откриват все повече живак в телата им, че ги тровим. Аз се чудя дали трябва да ги ловим, а и как всъщност трябва на намалим хората...

Когато излизаме навън срещам Лаура и Силия, те вече са започнали да пият, аз също пия повече от предната вечер. Обикаляме, взимаме още нещо за хапване, кимам си с познатите лица, но се оказва, че съм загубил Сага и Андре. Не се притеснявам за тях, а очите ми фиксират децата, които обикалят и събират чашите за многократна употреба. Разбирам от Лаура, че може да изкараш до 2000 крони на ден, което е и начин децата да са отговорни и да изкарат някакви пари. Появя се и гаджето на Силия, купонът върви, хората започват да губят задръжките си. А аз си мисля за палатката и предстоящата нощ...

Прибирам се, а в центъра на къмпинг зоната е жесток купон, виждам Янко, един словенец, който е роден и израстнал на Фарьорите. Махаме си, той ме кани за бира, а аз му казвам, че съм уморен. 

Настанявам се в спалния си чувал, слагам слушалките и се приспивам с музика...

Усещам движение в палатката... Отварям очи и в този момент любопитковците, които са отворили входа, се изкискват и изчезват. Тегля една псувня, защото часът е три през нощта, а аз знам, че няма за заспя. Купонът долу се вихри, опитвам се да се наместя и си казвам, че следващият, който влезне в палатката ще бъде наритан. Нощта е по-мека, по-топла, което е приятно усещане и успявам пак да се приспя. 

Сутринта на третия ден закусвам традиционните сандвичи, които започват да ми писват, но няма как. Чакам включване от Сага за следващото бинго, докато започвам обичайните си разходки. За момент мъглата се маха и виждам един прекрасен и предизвикателен връх по пътя, който поех предния ден. В къмпинг зоната има хора, които още не са лягали, пияни са и залитат. От росата и ръменето през деня всичко е разкаляно, на места палатките имат дупки от приключения и саморъчно направените навеси са пълни с мебели и смачкани кенчета бира. Отивам до плажа, взимам си кафе, гледайки йогата за втори път. Появява се един човек, който си личи, че не е местен. Оказва се англичанин, живеещ в Лондон. Говорим си за това, което ще правим – той вижда различната ми гривна и му казвам, че съм сред доброволците, организиращи бингото. Той въздъхва и казва, че тогава ще бяга пет километра. И двамата сме намръзнати, мъглата приижда и прониква през дрехите ни и нямаме много за правене. Какво ли не бих дал сега за едно малко кафене, в което да поседна и да почета. Вместо това се движа между палатковия лагер и сцената, теренът вече ми е писнал, както и гледката на кораба в залива. Лаура и Силия спят в колата на Лаура, не им пречи шумотевицата, която все още не е натрупала. Ям сандвичи, слушам музика и гледам как облаците се гонят по върховете. 

Идва времето за второто бинго, този път водещият ни е свежарка, ръси майтапи, говори на няколко езика, всички се смеят. Един от участниците ме гледа и вика:

-Случайно да си в палатковия лагер?

-Да, да... аз съм в картонената палатка, онази със зеблото отгоре... - усмихвам се леко, но отсрещната реакция е впечатляваща.

-Леле, вярно ли си ти?! Ние се чудехме кой е в такава палатка...

-Не си само ти... Снощи някой се опита да провери има ли човек в нея и ме събуди...

-Хахахаха... Не ти ли е студено?

-Търпи си, представям си, че съм бежанец или бездомник..

-Пич, твоята палатка е най-ефектната! - смее се той. - Може да дойдеш да пиеш при нашата палатка после. Ние сме по права линия точно под теб...

-Да, аз нарочно избрах да съм нависоко – тактическо предимство...

-А ти как летя?

-Атлантик Еъруейз...

-Пич, никога не лети със САС! За да съм тук, сега, ми трябваше да летя общо 27 часа. Излетяхме от Копенхаген, и тъкмо виждам вече покривите на къщите, когато усетихме, че самолетът завива. Оказа се, че пилотът не може да кацне в тази мъгла и ни върна обратно в Дания. От там се разправяхме, прекачиха ме за Париж и после с Атлантик до тук. Явно местните пилоти са по-добри когато става дума за мъгла....

Докато бингото свърши и се върнем, разбирам колко хора са впечатлени от палатката...

Отивам до пресцентъра на фестивала за да оставя снимките, които съм направил, превръщайки се във фотограф на свободна практика.

И идва време за чаканите горещи вани, които са възхвалявани от Сага. Те са на плажа – големи, подобни на бъчви, с кюмбе вътре, което да грее водата. От наплива хора са увеличили бройката за вана и е пълно с тела вътре. Взимаме хавлии и Сага намира място в една от ваните:

-Има ли място за още?

-Нали знаеш, винаги има място за още някой... - една от жените вътре се усмихва. Наместваме се, водата е изключително гореща, а телата се допират. Две от жените вътре ме гледат, погледът е малко размазан.

-А ти откъде си?

-България... - отвръщам без особен интерес, защото дори да трябва да има нещо възбуждащо в това да си с толкова жени около себе си, при мен има обратен ефект. Чувствам се некомфортно, но е се старая да се абстрахирам.

До ваните се намира и сауната, така че правим един цикъл – вани, бухване в окена, сауна, океан. За пръв път се калявам по този начин и подхождам внимателно, опитвайки да плувам без да потапям главата си, стараейки се да свикна с водата. В един момент съм отново във ваната и гледам залива – корабът с платната изглежда се е приближил, но близо до него има една малка лодка с трима души вътре. 

Отново влизам в океана и започвам да плувам. Искам да стигна лодката, защото не е твърде далеч, а и водата не е толкова студена. Постепенно скалите отстават далеч, няма дъно под мен и аз се мотивирам. Усещам тялото си уморено, не съм плувал толкова отдавна, а и в открито море е друго. Приближавам лодката, хората там ме аплодират и ми викат. Стигам я, хващам се за перилата, а те ме канят да се кача горе и да се сгрея с глътка шнапс. Аз им се усмихвам, казвайки им, че ако се кача няма да мога да продължа. Вместо това си балансирам дишането и влизам обратно. Плажът сега изглежда по-далеч, но знам, че плитката част е близо. Започвам да движа ръцете и краката си, отдалечавам се може би на десетина метра от лодката и тогава го усещам...

Онзи пронизващ студ, който се настанява в мускулите ми, краката ми се вдървяват, гърдите ми започват да мръзнат, а и ръцете отказват. Вдишвам и сменям стила на плуване, имам нужда от топлина, но умората настъпва, а заедно с нея и възможната хипотермия. Спирам за секунда, обръщам се по гръб, после обратно по корем, но мисълта се загнездява в главата ми... „Това е тъп начин да умреш, Касев!“ Опитвам се да вкарам яда си, но вместо това се чувствам бавен, студен и тежък. Силите ме напускат и си казвам, че явно това ме чака. С примирението си не спирам да плувам, но си мисля колко тъпо надценяване на силите съм направил. Една част от мен е готова да се отпусне, другата се бори, но ако сега умра кой ще ме забележи...

В този момент чувам глас до себе си, „Искаш ли да се качиш?“. Виждам единия от лодката, човекът в неопрен и със сърф, който явно е усетил, че съм в затруднение. Усмихвам му се и казвам:

-Надцених се бая...

-Ела и се качи.. - приближава се повече, така че да ми позволи да седна на сърфа.

-Не, важното е, че има човек до мен, а и скоро трябва да стигна частта, в която вече мога да стъпя. Просто отдавна не съм плувал.

В този момент съм му искрено благодарен, че е до мен, той се плъзга тихо по водата, а аз драпам с удвоени сили, някак с простото човешко присъствие студът изчезва. Мисълта ми се плъзка към романите на Стефансон за пореден път и дали аз не съм Йенс, пощальонът, който има смъртен страх от водата?

Стигам плитчините, вече мога ако искам да ходя. Обръщам се, давам му поздрав и му благодаря. Следващите крачки са като манифест на живота, някак така го усещам – вятърът, който облизва мократа ми кожа, да усещам дъното и водата, която капе от косата ми. Дишам, тялото ми започва да трепери от адреналин и студ, но е живо. Стигам плажа, разкрачвам се и дишам. Не бързам да вляза във ваната или сауната, искам да почувствам този прилив на живот. Андре също не е в топлата вода – той пълни лулата си и гледа морето. Казвам му какво е станало, някак с усмивка. Спестявам му мисълта си за примирение и край...

Взимаме си душ в къщата на Матиас, а после идва и времето на концертите. Първо са групите, в които участва Матиас – гледам го как се е превил над пианото, как сякаш поглъща всеки тон в себе си и изпада в екстаз...

Минава време и идва моментът за Фетбой слим. Хората се струпват напред, аз виждам напред Матиас и жена му. С него се виждаме и просто си махаме. Сага и Андре са някъде там, виждам и Теодор, който е пристигнал от концерта си в Берлин. Постепенно Фарьорите се превръщат в малката Ибиза, до мен се озовава Хедвиг, с която танцуваме, а тя ми благодари. Оставям се на ритъма, откривайки как първоначалното ми очакване няма да се потвърди – присъствам на микс и диджейски пулт, а не пускане на парчетата за радио. Хващам се за нишките на отделните парчета, миксирането с популярни песни, а визуализациите и ефектите оживяват всичко. Хората изпадат в транс, едновременно заедно, но и разделени...

Концертът е почти три часа, а накрая се оказвам в откритата сцена, където миксират друга музика – срутена постройка, може би била склад някога. Пия бира и танцувам в желанието да изразходя още малко енергия. Хората се разотиват и оттук, а купонът в къмпинг зоната е във вихъра си. Кимаме си с вече познатите лица, а аз се отдавам на сън...

14 юли...

Нощта се оказва най-студената, почти не спя, а треперя. Чувам вятъра, който прониква през отворите на палатката, въртя се и мисля...

Ставам рано, вече е светло, а за моя радост е и слънчево. Наоколо е като паднала бомба с боклуците и всичко останало. Изграждам план за действие и решавам да се разходя колкото се може по-нагоре и евентуално да изкача мечтания връх. Стягам багажа, изхвърлям палатката си с доза съжаление, отивам до къщата на Матиас и оставям ненужните неща до колата.

Излизам от града по същия път от предния ден, пътеката се вие нагоре, става стръмно, но аз се радвам, защото за пръв път мога да разнообразя маршрута. Грамадата се приближава и в един момент се оказвам на една тераса, а наоколо всичко е оградено с овце, притичващи по склоновете. Виждам, че мога да вляза зад една ограда, но в търсенето на път не виждам къде бих могъл да свия. Отделно не искам да нахлувам в нечия територия без позволение. Тогава виждам надписа – туристическа табела, която описва района, колко отдавна е имало селище, за съседния по-голям град, за археологическите находки и за маршрут, който свързва двата града. Погледът ми се плъзга по картата, а след това гледам отсрещната верига. Там има позволена пътека, която е старият път, онзи от викингско време. Опитвам да калкулирам колко време би ми трябвало за да се върна и да го изкача. Часът е напреднал и моята авантюра се очертава да е безуспешна. Хваща ме яд, но вместо това сядам на един камък и от високо наблюдавам областта и залива.

Връщам се обратно на плажа, там вече кипи дейност по почистване и прибиране на сцените и всички постройки. Аз се пека на слънцето като скитник, чета и пия бира. Приспива ме, а тук там се появяват пияни тийнове... Разхождам се до къмпинга за да ползвам тоалетната там и мястото е още по-голяма кочина – палатките, които имат разкъсани покрития, смачкани и счупени столове, спални чували, всякакви неща, които биха могли да се ползват повече от веднъж. Разхищение от най-висш порядък.

Връщам се обратно до къщата на Матиас и сядам на тревата отпред. Гледам как хората се прибират и явно съм уцелил едно от местата за стопиране – възрастен мъж, може би същият, който беше носил сако със слънчевата система, чака да го вземе кола, а китарата му е облегната на съседната ограда.

Когато всички в къщата на Матиас се събуждат и излизат се усмихвам. Със Сага и Андре трябва да помогнем в почистването на къмпинг зоната, а междувременно Лаура ни казва, че ще ни вземе с колата. Мъкнем отпадъците, палетата и ги товарим в камион. Отново се изненадвам колко боклуци се събират и изхвърлят. За държава, която цени природата си, е някак странно. Но тогава се сещам и за разказа на Сигмунд как на Мичинес продупчвали варелите и ги хвърляли в океана...

Седим на слънце и чакаме Лаура, а когато тя ни взима заспивам в колата. Събуждам се и всичко е различно – мъглата се е спуснала, скрила е пейзажа, а аз си мисля как има още много за откриване. Стигаме Велбастадур, разтоварваме, сбогувам се с Хедвиг и Бандит, който иска да го почеша като за последно. Гледам купола и си мисля как бих се върнал да работя тук. Казвам си чао и с Андре, който на другия ден лети, а със Сага ще се видим преди да замина, мини срещата на Логумклостер...

С Лаура отиваме в Аргир, в къщата. Тя ми обяснява кое къде е, защото ще спи на горния етаж от съображения за сигурност. Взимам си душ, разглеждам нахвърляните картини, малките детайли, които издават човека тук. Гледам някакъв филм и играя Worms на конзолата. Постепенно клепачите ми натежават и за пръв път от дни ще спя в нормално легло и ще съм на топло. Пиша, но се унасям, а едно късче от главата ми мисли за наближаващата реалност към която да се върна...