Фарьорските острови - последни дни и връщане към датските устои...

15 юли

Сутринта се събуждам странно потънал в леглото.
Небето изглежда обещаващо и решавам да опитам плана си – да се спусна по стария викингски път от Торсхавн до Велбастадур. Така или иначе вчерашния ден се шегувахме с Хедвиг, че ще дойда да пием по кафе. Мятам в платнената раница фотоапарата, шише с вода, тефтер, якето за дъжд, а от бензиностанцията отсреща купувам някакви сладки неща за енергия. Нямам карта, така че се ориентирам по това, което имам – чакълест път се издига нагоре и за надморска височина от около 250 метра се задъхвам от стръмния наклон. Трябва да стигна платото, а пътят за него минава през новостроящи се къщи и затворено училище. Опитвам се да намеря правилната пътека и тогава виждам една от типичните купчини камъни. Малко след нея откривам и следващата, после още една и погледът ми се плъзва към „хоризонта“ където всички тези каменни насипи изчезват. Чувствам се като в някакъв праисторически свят, древен свят и освен мен в този момент на платото няма никой. Под мен се разстила Торсхавн, много по-голям сега отколкото преди векове, а отсреща виждам старата част на града, червеният норвежки катран изпъква по стените на сградите и аз мога да си представя, че съм част от тези викинги, които правели жертвоприношения преди изпълнението на сделките. Около мен прелитат птици, теренът е каменист, влажен и пълен с избуяла трева. И тогава виждам провала на моите планове...

От възвишението на второто плато се издигаше мъгла, която после  се спускаше надолу бавно и методично. Тя идваше от посоката на Велбастадур, а въздухът ухае на влагата в нея. Влагата тук мирише на мокра трева, на кал и сол. Мисля си за думите на Лаура, че ако има мъгла, то не е разумно да се впуснеш да ходиш из планините – никога не си сигурен колко време ще ти отнеме да минеш през нея, дали няма да се загубиш, да стъпиш на някое място и да пропаднеш в някой процеп или да паднеш от някой връх. В нормални условия, може би щях да продължа, но как да знам коя купчина камъни накъде води – те са достатъчно на често, различни по големина и когато се оглеждам виждам три четири големи купа, почти човешки бой, които може би маркират мястото на жертвоприношенията. Същите, които видях при пристигането си в Торсхавн.

Мъглата поглъща звука и постепенно птиците са единственото, което се чува, когато изчезват в сивкавата маса. Моят враг не бърза, тя се спуска спокойно, необезпокоявана от вятър или друго, но методично, без да отстъпва. Големите купчини от камъни започват да се разминат, а аз седя и гледам стената срещу себе си. Решавам да се движа успоредно на мъглата, в един от далечните й краища виждам малък фар, но вероятно разстоянието е около пет километра и ще потъна в неведението. Тук съм сам, няма хора и това е някак опияняващо и страшно само по себе си. Мисълта за героите на Стефансон ме преследва, но аз не съм рибар, не съм и моряк или пощальон. Аз съм турист и в сегашното ми скитане няма нищо романтично, а по-скоро запълване на нуждата ми от странство. Подскачам от камък на камък, няколко овце изскачат от мъглата и отново се скриват в нея, едрите морски птици прелитат над мен, а в далечината корабите прекосяват разстоянията между островите.

Излизам на една улица, която води до въпросния фар, но вместо това се спускам към центъра на града. Минавам край болницата и гледам как всяко едно дворче се опитва да бъде максимално чисто, оформено, има дървета и храсти, цветя и си мисля какво ли ще е когато тук са дългите нощи и кратките дни. Може би си заслужава да се отиде и тогава на планинарство тук. Обикалям старата част на града, отново се впечатлявам, че парламентът им е като обикновена къща, но този път не вали, разминавам се с туристи, чета менютата на ресторантите, които са все с традиции от по сто или двеста години. В един, пък твърдят на английски, е започнало движението им за национално осъзнаване или поне там са се хранели видните личности, които го стартирали. 

Разглеждам брошурата с картата на града и решавам да посетя историческия музей тук. По пътя откривам техният централен парк, който е единствената гора тук – хора тичат, семейства с колички се движат и е спокойно и организирано. Дърветата пък изглеждат едновременно древни и млади, а едно момче се опитва да лови риба с пластмасова въдица докато майка му го вика да излиза от поточето. Вместо историческия музей се натъквам на националната им галерия, която е изключително малка и до нея се помещава един контейнер. Междувременно няколко капки предричат скорошен дъжд.
Влизам вътре и ме посреща усмихната служителка, която прилича повече на някоя балканска мома, а не на северна девойка. Взимам си билет и се впускам да открия изкуството на Фарьорските острови. Сред различните периоди се откроява една суровост. Мичинес използва четката си грубо, рязко, петната му се обединяват и напомнят на Мунк, но в някои от платната суровостта на живота тогава е като война, сблъсък между армии. Особено в главата ми се запечатва образът на китоловците, които са като хоплити срещу безпомощния враг. Вървейки стигам до една съвременна изложба, посветена на Трондур Петурссон, който пътувал с Тим Севери на няколко от пътуванията му. Седя в една стая и гледам видео от едната им експедиция, тази около Южна Азия, а освен мен има един американец вътре. Петурссон е с буйна къдрава коса, във видеото прилага всичките си знания за рибарство и отделно рисува всичко, което вижда. Контейнерът се оказва негова инсталация, която има за цел да се почувстваш потопен в океана. Различни парчета оцветено стъкло и огледало се смесват, създавайки дълбочина по-голяма от тази на пространството, в която наистина се губиш и ориентацията ти изчезва.

Излизам и небето се е смръщило още, започвайки да вали, а аз се спускам към центъра на Торсхавн. Температурите падат, но не драматично и съм щастлив от това, че съм взел якето си за дъжд.
Влизам отново в кафенето където бяхме със Сага и Андре, а на една от съседните маси е англичанинът от фестивала. Пие кафе и работи от лаптопа си. Аз си взимам кафе и парче кекс, защото съм прегладнял, вадя тефтера и започвам да пиша...
Тъкмо написвам едно изречение и Сага и Андре влизат вътре, стряскайки ме. След няколко часа Андре лети за Дания. Сядаме на една маса, появява се и една приятелка на Сага, говорим си през какво сме минали тези дни, а навън ту вали, ту спира. От време на време, с Андре излизаме той да си пуши лулата и обсъждаме какво бихме направили отново тук. Той се радва, че е бил тук и е видял тази част от Сага, нещо, което му помага да я разбира по-добре.
Когато става време за тръгването му се сбогуваме трудно, така или иначе и двамата не ни бива в това, но се надявам да го видя пак при следващото ми пътуване до Дания.
Обикалям още малко, купувам сувенири и след това се понасям към къщата на Лаура. Отново завалява, така че се радвам като съм обратно вътре и пия чаша кафе.
Лаура пристига, говорим си кой какво е свършил – тя е била на работа, боядисвала е една къща, говорим си за миналото, гледаме Stranger things. Тя ме пита как ще се чувствам да видя Майа, а аз не знам, всъщност ми е любопитно. Говорим си кога да тръгнем, тя ще ме хвърли с колата и единственото, което трябва да направя е да платя част от горивото й. Тя е фалирала и се разбираме да платя и утрешния й обяд.

Събуждам се рано и събирам спокойно нещата си. Взимам си последен душ, пия кафе и чакам Лаура да се събуди и приготви. Разглеждам за пореден път творбите й, които са навсякъде и забелязвам някои разлики от преди години, но други неща си остават вероятно както преди. Междувременно съм включил интернета и светът постепенно се завръща при мен с всичките си плюсове и минуси.
Приготвяме се с Лаура, мятаме нещата в колата и се отправяме към срещата. Докато тя кара аз си мисля, че за последно сме били в конфигурацията от хора преди пет години. В момента Рандерс ми се срува изключително далечен, далечна е и сватбата на Матош и Мирела преди три години.
Пристигаме, а небето предвещава още облаци и мъгли, Сага също се появява и сядаме в заведението. След малко пристига и Майа и се усмихва – бременността й я кара да сияе, а походката й е все така енергична. Сядаме, поръчваме си храна и кафе, а момичета веднага се хващат да говорят на датски и английски, прескачайки между двете. Майа ни казва, че ще се женят скоростно с Бьорн, а и че детето се очаква през септември. Ще е момче. Затова е решила да дойде и до Фарьорите преди това – дядо й е тук, а не го е виждала от много време, не е ясно и кога ще може да го види след това. Тук е с цялото семейство, праща ми поздрави от нейното семейство, които все още пазели топли спомени от мен. Пита ме какво се случва с мен, а аз й разказвам накратко и с лека несериозност за Камино, за изнасянето ми да живея сам, за личния ми живот. Казвам й как съм намерил мир със себе си и за осмислянето на загубата на баща ми. Замислям се как в повечето важни разговори винаги сме се разхождали, сякаш движението е било естествено продължение на думите. Някак ги правеше по-лесни, по-смилаеми, но не и маловажни.Усещам, че една част от мен иска просто още една кратка разходка, защото шумът на хранещите се около нас ме дразни – като хора, които са общували повече някога, далече и в друга галактика. Но осъзнавам и това, че няма как да се случи, защото наистина е било друга галактика, всички сме продължили, къде успешно и къде не. Жените си говорят, смеят се, а аз ги наблюдавам, ставайки нещо като котката на Шрьодингер – присъстващ и отсъстващ, едновременно в миналото, настоящето и мислещ за бъдещето. Усмихвам се, защото си давам сметка как се е завъртяло колелото на времето – за шест години са се случили толкова много неща, които са ни променили. Поръчвам си втора чаша кафе докато изследвам нещата, които са се запазили във всеки един от нас – Сага кима главата си докато говори, подобно на някой политик, на Майа не й достигат думите и винаги използва ръцете си и звуци, Лаура звучи сякаш ще основе всеки момент работническо движение. Става ми приятно от това постоянство, от усещането за присъствие, което ме изпълва в този момент – спомням си и думите на Боби от преди година, докато се карахме в апартамента му, че се връщам в Дания заради Майа. Седя, отпивам кафето си и знам, че това наистина не е така, сякаш този обяд е последното доказателство, от което може би съм се нуждаел, дълбоко и скрито в мен, от което съм бягал, но пътят за отстъпление е свършил. Наближава времето да тръгвам и се сбогувам със Сага и Майа, които остават да си доприказват. 

С Лаура се качваме в колата, тя казва, че ще ме прекара по стария път до Вагар, така че да видя нови неща от страната. Мъглата се вие по склоновете, отбиваме да заредим гориво, а малко по-долу спираме за един стопаджия. Облечен с пуловер и риза, с шапка и очила, малка раница на гърба, той изглежда изгубен, но се оказва, че е решил да отиде и да скита. С Лаура му казваме, че е опасно, че тук хората се губят, а и навън мъглата е от онази, която се реже с нож. В допълнение към нашите думи, отстрани на пътя са насядали овце, които спокойно ни наблюдават, може би биха ни блъснали в дерето надолу, но сега не им се занимава. Момчето се оказва от Белгия, решава, че така или иначе ще направи пътуването си, което е планирал, така че спираме и го оставяме. В този момент облаците са се вдигнали по-високо и откриват някои от по-ниските върхове на тукашния остров.
-И как беше да видиш Майа? - Лаура ме пита на фона на „Африка“ на Тото.
-Всъщност съвсем нормално... - казвам й докато следя играта на облаците. И наистина го мисля, помислил за всичко, което съм усетил преди някакво време. Всичко е нормално и продължава по план. Какъвто и да е той...
-Мисля скоро пак да се върна тук. Има толкова много, което не успях да видя... - усмихвам се.
-Да, разбира се, ела! Аз се надявам да спестя пари и да мога да пътувам отново. Аз съм скооросттттт! - Лаура вдъхновено взима поредния завой. - Не ме гледай овцооо!
Смея се. Това е може би една от най-странните ми почивки някога. Наближаваме летището, минаваме край статуята на коня, водата в езерото е сива и спокойна, митична, всъщност всичко наоколо е такова.
-Може би ще трябва да следя хрониката... - Лаура сменя темата.
-За изчезнали белгийци?
-Да, не трябваше да го пускам, но и не мога да го спра.
-Според мен всичко ще е наред, а и ти го предупреди, аз го предупредих.
-Ще мина на връщане по същия път за всеки случай.

На летището се сбогуваме. Лаура ме прегръща силно, по викингски.
-Радвам се, че дойде Стоичков!
-Аз също, аз също! Да се пазиш и успех с бизнеса!


Летището е претъпкано – навсякъде са насядали хора и аз започвам да се задушавам. Мислите ми препускат из изминалите дни, но и чакат с радост отново да видя Йанник, защото ми е чудно какво става с него и работата му, дали срещата на Катрин с доктора е била положителна и куп други неща. Самолетът каца, хората влизат в целия поток от чакащи, а след това ние се товарим, преминавайки през леките кълбета мъгла и в този момент аз се радвам, че съм с Атлантик, а не със САС, защото знам, че ще излетим.
В самолета съм отново до прозореца, машината ускорява и ние влизаме в мъглата, започваме да се издигаме и изплуваме в синьото небе. Правим един последен заход над островите, които се виждат тук и там от облаците, а после продължаваме обляни от светлина. Стюардесите са същите, разнасят чай и кафе на поразия, аз се старая да не прекалявам с течностите, защото трябва да вдигам много хора. Опитвам се да си чета книгата, но не мога да се съсредоточа, а се опитвам да запаметя различни дребни детайли от пътуването. Океанът се ширва под нас и се усмихвам. Може би някъде там, под водата, има и митични коне, и жени-тюлени, китове и делфини, тролове и вещици. Може би легендите и историите са това, което ни създава, което ни прави повече божества отколкото животни. Може би един ден аз ще живея в къща, измазана с норвежки катран, а покривът й ще е туфа трева. Може би все още съм момчето от романите на Стефансон, а може би съм Йенс, пощальонът. Може би ще съм като онзи приятел на Сага, който преследва полярното сияние и го заснема из Севера. Може би ще съм много неща, а може би никои...

Дания...
Самолетът каца и с активирането на телефона се връщам в реалността – на хиляди километри у дома са възникнали проблеми, които са като удар с мокър парцал. Разбирам се с Йанник да стигна до Хилерод откъдето той ще ме вземе. Спрямо Фарьорите, Копенхаген ми се струва като мегаполис, малък Истанбул от хора, но такива, които са близо и едновременно далеч. Слънчево е и аз се придвижвам спокойно, сменяйки различни видове транспорт.
Когато Йанник ме посреща е вече по-спокоен, работата му там приключва, но се е появил друг работодател, който иска да ползва уменията му, така че приятелят ми е уверен за бъдещото. Всичко е наред с Катрин, а сватбата е била много забавна, били са препили малко и дъждът не ги е смутил.
Йанник ме разпитва за всички, които съм видял, аз разказвам и разказвам.
Когато пристигаме аз сякаш влизам в мой малък дом, малък пристан – Торбьорн ме посреща с лек уплах, но после отново играем, Боби ръмжи стреснато от далечния край на двора, а Марн ми скача за игра. С Йанник извеждаме кучетата, после имаме спокойна вечеря и аз разказвам за картонената палатка, за фестивала, за хората, които съм срещнал, за нещата, които съм научил. Йанник си е пуснал следващия ден почивка и ми казва, че ще ме закара до Копенхаген.

Ставам рано, закусваме, извеждаме кучетата и се сбогувам с Катрин.
Имаме достатъчно време и се разхождаме из Кристиания – взимаме по един натурален сок, тръгваме по главната алея и наоколо е пълно с туристи и местни. Моят приятел вдишва дълбоко, във въздуха се носи миризмата на ганджа, той се усмихва и казва, че това е неговото място. И наистина мога да си го представя тук, да бъде свободен по дух, да поправя къщи, да си коси двора и да си пуши. Кристиания е станала още по-комерсиална и виждам къщи, които се изграждат наново. Йанник е по-запознат и за пръв път разбирам някои от спецификите на „свободната държава“, откривам и ресторанти, а по пътя ни спират хора, които искат цигара от нас. Йанник им свива с охота, излизаме от другия край на „държавата“ и пред нас се ширват изоставени лодки, потъващи във водата.
-А това са останки от хората, които не са имали пари за да живеят в Кристиания. Но когато корабите им започнат да гният просто се получава гробище.

Подминаваме и подобни ванове и каравани край пътя, сякаш намираме тъмната страна на хипарството и свободолюбието, замърсяването на околията.

Излизаме от Кристиания, взимаме си по един хотдог и една фанта и подобно на първото ни пътуване из Дания преди толкова години сядаме да го изядем. Сещам се за Йон и традицията им преди да напуснат Юланд да пият бира, но сега сме на безалкохолно. Правим още едно кръгче из района, взимаме и по една палачинка, но девойката, студентка от Полша, е толкова луднала, че се оказва как ни е върнала повече отколкото трябва. Изяждаме и тях, Йанник трябва да тръгва и го изпращам до колата му. Прегръщаме се и се сбогуваме на датски. Гледам как тръгва с колата и сякаш не аз, а той заминава на дълго пътешествие.
Горещо е и аз сядам край един от каналите, имам достатъчно време докато трябва да съм на летището. Седя и гледам преминаващите лодки, наоколо хората пият бира и си спомням за първия път когато седят точно на същото място. Сега този момент ми се струва много далечен, но все така ярък. От отсрещната страна на канала група пияници спорят за нещо, а в самия канал няколко гребци на каяк явно правят тур, спирайки до една лодка и взимайки по една бира за кураж. После продължават по пътя си, а пияниците кряскат на един новодошъл. Усещам как мозъкът ми се изключва и започвам да не слушам датския наоколо, да се настройвам за прибрането и да това, което ме очаква след това...

Сблъсквам се с балканската ни култура още на летището, хората от моя полет викат, бутат се, ядосват се, че някой ги е прецакал, а аз се отделям и си слушам музика. Смешно ми е, че ще летя на място А1, а част от мен си мисли как ще трябва да намаля идванията в Дания за сметка на други страни, но знам, че това ще ме натъжи под някаква форма. Тази страна ми е влязла под кожата и просто трябва да го приема...