Петте планини - втори опит

 

17 юли, Ден 1

Събуждам се преди алармата, слънцето се е вдигнало вече, а аз не бързам. За мен настава онзи момент, в който се чудя дали да тръгвам или да остана. Докато седя на терасата и пия първо кафе прехвърлям различните мисли, които се блъскат в главата ми. Най-сетне съм отпуска, а една част от мен се чувства твърде уморена за каквото и да е – последните дни, в които тичам напред-назад, в опитите си да мога за две седмици да се откъсна от всичко и да си почина, са ме поизцедили. Мисля си какво ли ще е, ако отида вместо това на море, опъна си палатката някъде и просто сутрин съзерцавам морето, изключвайки си телефона и забравяйки за всички. Междувременно Черни връх се откроява в далечината, сиво-зелен с няколко бели петна от останал сняг, давайки ми още храна за размисли...
Защо всъщност го правя? Или по-точно защо ще го направя?

За момента отговорът е само един – да го направя заради самото предизвикателство, да вървя отново сам, с раница, която ще е моето всичко и която няма да мога да дам никой освен на себе си. Допивам кафето, пускам кафеварката отново, вадя водата от хладилника и дозареждам раницата си. Жребият е хвърлен.
Когато я слагам усещам, че отдавна не съм носил толкова тежка раница, но няма как – тръгвам сам, или поне за по-голямата част от разстоянието. Чувствам се отвикнал и не във форма докато слизам по стълбите. Надявам се бързо да влезна във форма.
Понеже ще взема автобуса до Морените решавам да се разходя пеша до спирката – около пет километра, в които да видя как ми стои раницата, дали трябва нещо да променя по настройките, а и да нормализирам дишането си. След първите десетина минути усещам как тежестта ме притиска, гади ми се от нея, все едно съм изял нещо развалено и се опитвам да се изчистя. Подминавам хората, които правят джогинга си в парка или развеждат кучетата си и постепенно надмогвам това усещане за неприятен вкус.
Когато стигам спирката хората наоколо ме гледаха малко особено с голямата ми раница на фона на техните малки. Аз пък мислех, че съм тръгнал късно. Чакат твърде много хора и когато автобусът идва едва си намирам място. Блъскам леко един баща и той ми виква къде съм тръгнал с този самар. Възрастната жена до мен, гледайки ме как съм сложил раницата в скута си, ми казва да опитам да я сложа под нас. Автобусът, обаче, е вече пълен и единственото, което мога да направя, е да държа раницата близо до себе си.
Бабата до мен се обажда по телефона и си говори с някой друг. Разбирам, че майката на някой е починала, тя се опитва да бъде тиха, но в автобуса може единствено да говори на висок глас заради губещият се обхват. Някакви хора се опитват да слизат от най-задната част, бутайки всички пред тях, а аз се унасям от завоите.
Тогава забелязвам едно око – то ме гледа палаво, над една полувидима зъбата и широка усмивка. Сякаш се надсмива над мен и на всичко изобщо. Отнема ми секунда да разбера чий е притежателят на тези зъби и око. Чешърският котарак ми се надсмива татуиран на един женски гръб и изчезващите му усмивка и очи са прикрити от жълтеникавия спортен потник. Гледаме се между завоите и заедно с подрусването той сякаш оживява, пулсира с кожата на девойката, крие се от чуждите погледи и ми говори на мен. Кой знае дали не пропадам в някаква заешка дупка.

Стигайки крайната точка, котаракът бързо се отдалечава от мен, а аз чакам да се изсипе множеството, че да сляза. Потеглям по добре познатата пътека край Голи връх, опитвайки се вляза в темпо. След няма и двеста метра попадам на баща с двете му деца, момиче и момче, които говорят за произхода на името на върха.
-Ами Черни връх е, защото е често забулен в мъгли. – отговаря бащата.
-Е, има и легенда за името – не знам защо искам да се включа в този разговор, но го правя.
-Ето, човекът ще ни разкаже! – бащата се усмихва.
-Ами накратко, имало една овчарка на име Вита, която не зачитала никой мъж, защото не се страхувала от нищо. Но тя харесала един овчар, който се казвал Люлин и бил снажен, красив и добър певец, но беден. Той също я харесвал, но когато майката на Вита разбрала за това го проклела.
-Защо го проклела? – момичето наостри уши.
-Защото Вита отхвърляла много богати женихи и майка й се ядосвала, че с този бедняк не я очаквало нищо добре. И го проклела да го удари гръм. Небето се намръщило и както Люлин извеждал своето стадо го поразил гръм. Вита видяла това от платото на тук, сърцето й се скъсало, и пожелала и нея да я удари гръм. Молбата й била чута, а когато я ударил, тя се превърнала на голям черен камък. Планината била кръстена на нея, а най-високият връх е тя ударена от светкавицата... Това е легендата доколкото знам...
-Благодарим за историята!
Разделям се с хората, оставам за малко при Голи връх, смятам колко ли ще вървя днес.
Тогава зад сградата на лифтената станция изскача Щерян, който е отишъл на разходка за бира. Решава, че след четири дни ще бъда около Петричко, когато и той ще бъде там, но после се уговаряме да пием бира в един бъдещ момент.
Когато потеглям отново по пътеката, свивам по прекия път през билото, вид тренировка за по-късните етапи. Раницата отново ме притиска, но се старая да съм добър планинар и да поздравявам хората. Малко като онзи виц за лудия, който поздравявал всички с „публикациите“ си във фейсбук. Срещам отново Щерян, който иска с компанията си да се отклони към Алеко. Показвам му пътя и продължавам напред. Разминавам се с другите туристи и повечето не ме отсвирват, но един от тях ме връща към спомен от преди четири години. Той просто ме подминава и казва „Успешен преход!“, знаейки явно накъде съм тръгнал.
Малко по-нагоре виждам Иво, приятелят на Милов, който ми маха и ме пита къде съм тръгнал. Аз му честитя рожбата, а когато му казвам накъде съм тръгнал, той отвръща, че ми завижда и ми пожелава успех! Разделяме се с усмивка и още едно обещание за бира. Странно е някой да ти завижда за нещо, което не си сигурен, че ще успееш да изпълниш и ми става смешно, че докато някой ми се възхищава, то аз съм изпълнен със страховете за евентулен провал и просто искам да съм дзен. Всички тези срещи ме карат да се чувстват все едно на Камино и това, заедно с яснотата, че пътят ми днес е до болка познат, носят успокоение и някаква уравновесеност.
На върха е пълно с хора, чайната е пълна също и просто седя близо до традиционната ни скала за снимки, съзерцавам Рила, която би трябвало да достигна след около 2 дни. След кратка почивка продължавам надолу в посока Ярлово. Няма много хора, вървя бодро и чакам да стигна до изворите на Струма. Платото е все още повече зелено, отколкото изгоряло, а облаците носят някакво разхлаждане заедно с вятъра.
В един момент виждам нещо, което ми напомня за картина на Йеронимус Бош – едър мъж, който е гол до кръста, носи раница с развян от нея дъждобран, а друг мъж просто стои. Едрият изпълва пространството като чревоугодник и аз си представям, че ей сега от пресъхналите корита ще изскочат демони и този мъж е техният господар.

-Много бърза крачка имате! – по-младият ме заговаря, клекнал до чешмата, а възрастният се опитва да си намести дъждобрана по-добре.
-Колкото се може..., но тук ще си напълня вода.
-А от Черни връх ли идвате? – има нещо странно в изказа на младия, но не мога да определя какво, може би някаква провлаченост.
-Да.
-О, аз преди съм минавал всички пътеки! – с особен фалцет се включва и възрастният. Глас, който не приляга на туловището му.
-Накъде отивате?
-Ами към Железница! Но имате много голяма раница, къде сте тръгнали?
-По маршрута Е4...
-Какъв е този маршрут?
-Тръгва от тук, преминава през Рила, Пирин и стига до гръцката граница.
-О, сериозен път... Сигурно носите палатка?
-Преди и аз ходех много с палатки, но сега нямам време – включва се мъжът с фалцета.
-Ами на добър път! – младият се усмихва.
-Приятна разходка!
Те тръгват и отново се превръщат в творение на Йеронимус Бош или Брогел Стария. Докато ги гледам се появява още един мъж.
-Има ли вода?
-Да.
-Е, най-сетне да ги видя тези извори на Струма! – усмихва се и ги снима с телефона.
-Към Железница ли сте тръгнали?
-Не, не, просто имам време. Връщам се към Черни връх и обратно към автобуса. Просто досега не съм стигал до тук. От Черни връх ли идвате?
-Да, правя един туристически маршрут. – някак нямам желание да обяснявам всичко отново.
-Това обяснява раницата. Ами налейте вода, че в тези жеги си трябва! – навежда се и пие от чешмата. – Студена е! Е, хайде, аз се връщам обратно! Приятен път!

Продължавам по билото, подухва приятен вятър и скоро наближавам спускането, което правим всяка година докато отиваме към Дрен. За пръв път от години го минавам с тежка раница и трошляка се хлъзга под краката ми, които се натоварват в обувките. Чудя се как сме го минавали преди с още по-тежка екипировка, но това няма значение сега. Пред мен се разкрива Верила, нейният прословут Голям Дебелец, а отвъд нея е Рила. Постепенно наклона намалява и стигам до разклона за Чуйпетльово където сядам да си почина. Свалям обувките и се изтягам на пейката за кратка почивка. Движа се с добро темпо, а и не ми остава много, може би час и половина, най-много два до заслона. Чудя се какво ще правя толкова време там, а междувременно гледам как две малки облачета се гонят по небето.
Поставянето на обувките е малко по-трудно, защото чорапите са ми влажни, но се чувствам отпочинал. Остатъкът от пътя до заслона Смильо минава бързо, а там има семейства, които са дошли да се откъснат от града. Решавам да обиколя мястото, надявайки се най-сетне да намеря вода, но присъствието ми сякаш смущава хората – завъртам се леко и продължавам към моето място за нощуване.
Докато вървя тези оставащи километри гледам земята – почвата е побеляла и е подобно на фосилизирана пътека от някой друг свят, в който животни със странни отпечатъци са се движили на стада. Чудно, ако някой палеонтолог изследва множеството следи от гуми, след няколко хиляди години, до какво заключение ще стигне. Ясните следи ми говорят за трудностите на участниците в скорошната „Витоша 100“ и си представям как хора въртят педали със сетни сили , защото това е единственият им начин да се измъкнат от ужаса на калта, която полепва по всичко.
Хващам отбивката за заслона и с наближаването се чува силна музика. Казвам си „по дяволите“, защото не знам какво да очаквам – при предния опит за този маршрут имаше двама, които се бореха като пехливани, а сега можеше да е какво ли не. Правя заход от далечната страна на заслона подобно на хищник и оглеждам отдалеч.
Няколко паркирали коли, хора, които са насядали по пейките и слушат музика, има скара и пиене. Едно момче кара бъги, а друго се опитва да го снима. Приближавам се и поздравявам компанията, а един мъж се провиква:
-Как е, Иване?“
-Супер е, но не съм Иван! – усмихвам се и отивам да си оставя раницата. Мъжът се спуска към мен и протяга ръка.
-Извинявай, но много ми заприлича на един познат, Иван. И той е така като теб – с дълга коса и брада! Аз съм Пешо!
-Стефан!
-Ако искаш биричка, ракийка, имаме и салата и кюфтета! Събрали сме се на природа малко!
-Благодаря, но първо ще пийна вода, че си е жега!
-Не се срамувай, има достатъчно храна!
-Наистина, благодаря! Не бих отказал след малко една бира...
Останалите хора ме гледат къде усмихнати, къде като смутител на тяхното тържество. Други не ми обръщат внимание, а си говорят.
-Извинявай, бирата ни е свършила, но моля те, пийни една ракия! Баща ми има рожден ден и сме се събрали да го отпразнуваме!
-Добре, ще пийна една малка!
-Браво, това да се чува! – Петър се усмихва. – Кюфтенце или нещо искаш ли?
Докато отговоря ми се връчва една ракия в канчето и жената на Петър се усмихва „Домашна е!“
Казваме си наздраве, а Петър ми казва, че са от Ярлово и са се събрали сред природата. Живее в Младост, защото трябва да работи, но не му харесва, полудявал от шума. Запознавам се и с останалите мъже на масата – Ники и Жоро, а малките момчета са Дани, Дейвид и Ники. Появява се бабата, която е брала билки, а жената на Жоро разказва как е вече баба на четиредесет и пет. Мъжете ме разпитват накъде съм тръгнал, как ще вървя, говорят за техния начин на живот, който може да е обикновен, но е изпълнен със съдържание. Петьо ми разказва, че правят още един заслон, недалеч от Ярлово, който ще има скара и възможност за агрегат. Вече са ми сипали още една ракия, естествено имат различни реколти и трябва да опитам всички, а рожденикът става да танцува.
-Много се радвам на такива хора като теб! Които обикалят планините, скитат сред природата! – Петър е захапал нова цигара и похвално ме сочи с пръст докато говори. Междувременно жена му се приближава до един от другите мъже, питайки го дали може да кара после колата, защото той е пил твърде много. Появява се дъщерята на Ники, която е на две годинки, срамува се от другите, но пък и е любопитна от шума наоколо. С чаша вода дава наздраве на всички, което радва мъжете на масата.
-А ти от кой отбор си? – цигарата на Петър ме сочи назидателно. Наоколо всички мъже са с червени тениски, което може би е знак за тяхната отборна принадлежност, но няма какво да правя. Тези хора предпочитат честност.
-Левски, по семейна линия.
Настава мълчание за около секунда-две, Петър ме преценява с поглед, поема си въздух тежко и ме посочва с цигарата.
-Нищо, пак те харесваме!
Петър се пренася на другата маса, а аз си говоря с големите момчета. С едното ухо долавям и разговора от съседната маса. Там се вихрят всички конспиративни теории, свързани с Ковид, с това как е направен, каква е измислица, че ваксини не трябва да се бият. Петър се намонавива, други пригласят. Обяснява се нещо за Чернобил, но не разбирам точно връзката. Ракията влиза меко и решавам да не се бъркам. Тези хора са както всички останали, като мен, така че само се усмихвам. Постепенно компанията се ориентира към прибиране, сипват ми ракия за изпроводяк, и тръгват с трясък. Изпращаме се със здраве, а аз се наслаждавам на настъпилата тишина.

Разпъвам палатката си, сготвям си порция декатлонска храна и гледам залеза. Смятат кога трябва да стана за изгрева, защото е хубаво да започна деня по-рано, да закуся и да събера катуна. Гледам растящата луна, смятам какво трябва да измина през следващите дни, какво време ме очаква и се подготвям психически за идващия ден. Чувам коли в далечината и си мисля дали ще имам изненадващи посещения през нощта. Когато лягам гледам звездното небе и заспивам без да усетя кога...