Петте планини - ден четвърти

 20.07, х. Рилски езера

Алармата не ми е нужна, защото се будя от задушния въздух в стаята и от виковете, които се чуват от коридора. „Вероникоооо, отвори вратата! Отвори я, прости ми!“, преминаващи в различен диапазон от емоции до „Веронико, ще те пребия, ако не отвориш вратата, ей!“
Светвам лампата, излизам към банята, а там са някои от батките вчера. Блъскащият вратата Ромео ме поглежда и вика: „Е, събудихме ли те най-сетне?“. Поглеждам го накриво, нямам време за такива неща и в тоалетната гледам как те не могат да уцелят чинията.

Докато прибираме багажа по раниците получавам съобщение от Васил, който пише, че са решили да тръгнат в 4:30, защото прогнозата се е променила и сега не се очертава да вали в 15 часа, а по-скоро в 18. Междувременно шумотевицата навън приключва и в 4:15 всички сме готови и тръгваме.
Михаела обяснява как е била будна още от два часа, защото се е притеснявала за времето и й олекнало когато видяла промяната. Васил е тотален айляк. За пръв път виждам цялата им снимачна рутина. Когато излизаме навън небето е черно, единствено в далечината се вижда един задаващ се предвестник на заревото, което ще е изгрева, но има и много облаци, а между тях звезди и планети.
Пускаме челниците и се спускаме по маркировката, защото целта ни е (а и според разстоянието, което трябва да покрием) да видим изгрева на последното от Рилските езера.
Пътеката се вие нагоре, а там, където светлината на челниците не стига, е непрогледен мрак. Михаела се притеснява да не попаднем на диви животни и Васко пуска музика. Малко се лутаме, на места спирам, загубвайки пътеката или обърквайки лишеи по скалите с маркировката, а Васил е като втори навигатор. Движим се с добро темпо, но времето неумолимо тече, а всяко едно обръщане назад ни показва, че изгревът приближава с алено зарево. 

Докато го гледам си спомням „Властелинът на пръстените“ и как крал Теоден надъхваше своите конници преди да връхлетят към пълчищата на Мордор: „Копията ще се разтреперят, щитовете ще се нацепят... ден на меча, кървав ден... И слънцето изгрява!“ Така и ние се изправяме пред неизвестностите на терена, а аз, изкачвайки за пръв път езерата без да има друг човек, със зазоряването, съм поразен от тази красота. Водата отразява розовите и оранжеви нюанси, снегът е ален на цвят и всичко би говорило за девствена красота, ако не бяха тук там някои боклучета. Представям си какво е било за първите хора, стигнали това място, да се наслаждават на тази прелест.
Стигайки Бъбрека, ни остават още двайсет минути до изгрева и всичко е в златисти нюанси. Васил се разбързва, защото иска да го хване, а ние виждаме новопостроените „магистрали“. Наредените тикли и камъни, които имат за цел да намалят ерозията, и дървеният парапет, който вече е потрошен на места. Гледам как дървените колове са се изтърколили надолу, някои са паднали върху дебелия лед на повърхността на езерото, мислейки се, че наистина не заслужаваме тази природа. Междувременно съм пуснал на телефона си музиката от „Властелинът на пръстените“, надъхвайки се за изкачването, но вместо това ми става от тази разруха, която е направена от човека.

Изгревът е още в своето детство когато достигаме до площадката между Окото и Сълзата. Разполагаме раниците, гледаме слънцето, снимаме се и закусваме. Когато спираме, обаче, става хладно и не стоим твърде много. Васил пуска дрона, който обикаля наоколо, заснемайки панорамата. Междувременно виждаме няколко души, които също са дошли за изгрева.
Преди да се вкочаним от студ, потегляме към Мальовица – аз не искам да се надявам на точна програма и знам, че може отново да завали по-рано от очакваното.
Намираме се на билото и около нас е пълно с върхове. Облаците си играят със скалите, идвайки от района на Рилския манастир. Въпреки това, в началото имаме възможност да гледаме надалеч, а светлината през облаците е като благословия. Стигайки Раздела виждаме хижа Иван Вазов, а аз си спомням как преди три години се лутах като Мойсей натам с всички чужденци около мен.
Но намирайки се тук, усещам в мен да се надига желанието да вървя със свое темпо, без да се съобразявам с друг. Защото в този момент, докато гледам процепите със светлина, няма нищо друго освен ходенето, освен да достигна целта.

Групичката ни се разкъсва на две – Васил и Михаела снимат повече, а аз не се усещам като да искам да спирам толкова често. С Нели продължаваме напред, използвайки равната част в началото да наберем скорост. Пред нас се появява стадо диви кози, които препускат, стараейки се да се отдалечат от нас, но ние, чудовищата, неумолимо ги настигаме с бодра крачка. Докато ги гледам как препускат, опитвайки се да кажа на Нели, която не ме чува, си мисля как са свободни да се движат. А от там си мисля дали ние сме свободни в битието си и какво е свободата? Ето, ние тук, се движим сред тези пътеки заради собствен избор, но не робуваме ли на него, можем ли да го изоставим толкова лесно?
От едната ни страна има гледки към долини и езера, а от другата облаците постепенно пускат пипалата си по пътеката, скривайки за известно време Рилския манастир. Гледам напред и виждам Сопола, както шеговито наричам Мальовица, постепенно скриван от мъгли, предвещавайки липса на гледка. Колкото и да ми е тъжно от това, то поне няма да бъде причина да стоим твърде дълго. Всъщност аз обичам мъглите – те правят всичко по-приказно и магично, но стига да бъдат в определена доза, да разкриват някакви зъбери и части от гледки, да ти дават представа къде се намираш точно.

Докато с Нели вървим кълбетата облаци скриват пътеката зад нас и ние не знаем колко точно сме пред Васил и Михаела. Спираме за момент, аз гледам за някакъв маркер, който да ми покаже къде са. Тогава забелязвам белия полар на девойката, оценявайки разстоянието на около пет минути, десет в най-лошия случай.
В подножието на върха се бият слънцето и мъглата, която отстъпва за момент, ние правим кратка почивка и тръгваме нагоре. Вървя напред и в мен се включва онова желание да покоря върха, да не спирам при изкачването, защото в противен случай се уморявам повече. Опитвам се да го подтисна, да намаля скоростта, но да не спирам все пак. И тогава чувам Нели, която ми извиква, че не ме вижда – в своето вътрешно балансиране не съм забелязал как отново се е появил облак. Тогава започвам да се движа на такова разстояние, че да виждам два стълба със зимна маркировка и по този начин да виждам и хората зад мен.
Михаела ни настига и скоро тримата стигаме до Мальовица, а малко след това и Васил се присъединява. Няма много гледка, но въпреки това той пуска дрона, ние хапваме някакви неща, но вятърът ни пречи да се насладим напълно на момента. Михаела ни разказва как са качвали веднъж Мальовица през зимата, още сравнително пишман-туристи, застанали да се снимат на една преспа с дрона, а когато се прибрали и гледали видеото тя изтръпнала. Защото били застанали на козирка и си представила какво би било ако падне точно в този момент.

Мъглата се разкъсва достатъчно за дрона, но след това се завръща. Нарамваме раниците и ни предстои спускането. Пътеката става по-камениста, пълна с трошляк, а влагата е направила всичко това хлъзгаво. Движим се, следвайки зимната маркировка, а пред нас се появява млад мъж с черни кубинки и бяло яке.
-Откъде идвате?
-От върха...
-Колко има до него? – има особен начин на изказване, малко отнесен или сякаш е леко на градус.
-Ами двайсетина минути, но сега е в мъгла и няма гледка.
-Аааа, ами аз няма да се качвам повече нагоре. Вие към хижата ли сте? Мога ли да слезна с вас?
-Няма проблем, идвай! – Васил е като приятел, който кани други хора на чужд рожден ден.
Така се запознаваме с, както по-късно щяхме да го наречем, духът на планината. Момчето не спира да говори и да ни обяснява как върви много, нищо, че сега не е с голяма раница. Защо ние сме били с голяма раница, може ли да се присъедини към нас, но нямал достатъчно време. Познавал всички пътеки тук, ходел много, но иначе нощувал на хижата долу. Докато ни говори ние се борим с хлъзгавите камъни, защото слизането е неудобно с тежките раници, а и пътеката е много по-изорана от последния път, в който съм бил тук. Всъщност няма пътека, а множество ръкави, които се събират и разделят. Духът на планината не спира да говори и започва да ни дразни с отвлечените си коментари, разсейвайки ни от вниманието към пътеката. Това води до редица подхлъзвания, за щастие нито едно сериозно, но водейки до известна неувереност при определени участъци.
На Еленините езера нашият спътник ни казва, че ще остане още малко тук, защото му е приятно мястото, но ще се видим в хижата. От там нашата група се разкъсва – Васил и Михаела се спускат по-бързо, а с Нели изоставаме, внимавайки с хлъзгавите камъни. Междувременно срещаме хора, които тепърва тръгват нагоре към върха и аз се изкушавам да се майтапя с тях, казвайки, че остават само десетина минути...
Преминаваме през терасите, а от влагата и потоците моите обувки се мокрят, ставайки допълнително нестабилни. Отделно гледам и как Нели преминава, защото в мен се е включил режима на гид и забравям на моменти да следя къде аз стъпвам, водейки до няколко стъпвания накриво.
Прегазваме през последните потоци, мъглата разкрива някои от елементите на пейзажа и  скоро виждаме самата хижа. Васил и Михаела са се настанили вече в едно от бунгалата и аз решавам също да взема едно. Недостатък е, че банята е в основната сграда, но пък имаме възможност за уединение на фона на тинейджърите, които са дошли на някакъв лагер. Аз свалям обувките, пускам печката в бунгалото, и оставям каквото има да съхне наоколо. Старая се да не вадя твърде много багаж, защото ми се иска на сутринта бързо да събера каквото ми трябва.
Отивам към банята, а юношите инспектират условията, които по техни думи са почти като в хотел. Не прекалявам с топлата вода, така че да има за всички, а на връщане към бунгалото са се появили две девойки с куче, лабрадор, на име Тара. Тя се бута да я галят на всеки, а те се смеят, че си е намерила поредният любимец.
Поръчваме храна, чакаме групата да си получи нещата, а след това се нахвърляме лакомо. Михаела сравнява храната с тази от някои от хижите на които са били. Има и чужденци, така че слушаме и обясненията на английски от дъщерята или внучката на хижаря. Васил пък е сложил своята външна батерия да се зарежда и всички се връзват към него. Телевизорът до нас бръмчи, ние му сменяме програмата с нещо, което да е по-щадящо нервите ни и планираме следващия ден. Той се очертава да е дълъг, единайсет или двайнайсет часа, през Страшното езеро към хижа Рибни езера, което отново ни задължава да станем рано, този път в 4:30, защото не ни заплашва дъжд. Хижарят ни казва, че столовата ще е затворена до седем часа, така че не можем да се надяваме на нещо приготвено на място. Аз се опитвам да пиша в дневника си, да не забравя някои неща, което води до шеги на мой гръб, но всеки си е със странностите си....
Михаела и Васил си лягат отново по-рано, а ние с Нели решаваме да изпием по още една бира. Тя се притеснява как ще бъде коляното й, което е натъртила при слизането към хижата, а аз я питам дали се е намазала с волтарен, защото това би пресякло евентуално възпаление. Нейният първоначален план да дойде за три дни се променя, но всичко зависи от това как ще е кракът й на сутринта. На масата до нас пък сядат две семейства с деца. Играят на кент-купе, но в един момент децата се разсейват от и без това накъсващите детски, така че родителите ни молят да спрат телевизора. Едното от малките деца, обаче, не иска да се храни без анимационното и баща й се изнервя, прехвърля топката на нас, че ние не сме искали да има включен телевизор, кръст, който ние да си понесем. С появата на повече хора хижата започва да има свой собствен дух и живот, малък хан на ръба на дивото.
Навън става тъмно и е време и ние да спим. Докато лежа в леглото си правя вътрешна диагностика на тялото, навик от преди, усещайки къде може да имам проблем на следващия ден. Междувременно си мисля, че да не взема колан със сигурност ще ми създаде проблеми в следващите етапи и слушам някакво животно, което тропа по покрива на бунгалото...