Петте планини - ден пети

 

21.07 хижа Мальовица

Отново се става рано, а още преди това слушам трополенето по покрива. Може би не е животно, защото ако е такова, какво иска? Да ни разкъса в бунгалото? Давам си сметка, че може би са дърветата наоколо или кабелът довеждащ тока до постройката. Часът е около четири и след около половин час трябва да тръгнем. Денят се очертава да е тежък, около единайсет часа ако вярваме на пътеводителя, но това е без значение. Това, което си мисля е, че преди три години точно тук беше приключил моят преход в нечовешките дъждове. Сега, това, което не беше ясно бе дали тук ще приключи преходът на Нели след вчерашното подхлъзване или не. Тя е решила да провери как ще се чувства, а ако има проблеми да се върне обратно.
Четиримата сме пред хижата, Михаела и Васил вече са пили кафе, а ние ще чакаме първия удобен момент. Тъмно е, нашите влогъри правят записа за началото на деня, слагаме раниците и тръгваме. Пътеката минава зад хижата, от вчерашният дъжд и сутрешната роса тревата е влажна, тежка и обувките бързо се мокрят. Опитваме се да намерим брод, който да е подходящ за минаване, Михаела бързо преджапва, а Васил се подхлъзва в на камъните и цопва във водата. За щастие не е особено мокър, а и техниката е суха. Когато най-накрая, мотаейки се като мухи без глави, намираме подходящо място, се борим с клека отстрани, който ни бута към водата, но се справяме с предизвикателството.

Пред нас се ширва една каменна река, а камъните са на места мокри, на други нестабилни. Движим се все още с челниците за кратко време, но всъщност светлината изпълва пространството, защото изгревът наближава – можем да го видим по розовината на небето. Борим се с клека около пътеките, който затиска мен и Васил с големите ни раници, Михаела се справя най-добре, а Нели несигурно стъпва на камъните, спирайки понякога на неподходящото място, точно когато аз съм в средата на крачка и усещам как губя баланс. Подтискам желанието си да избързам напред, защото не искам да вкарвам допълнителен стрес, а вместо това спирам на определени моменти, така че другите да натрупат преднина и да мога да разгъна краката си както искам. Васил остава някъде зад мен и Михаела ме пита дали го виждам. Точно в този момент не, но се шегувам, че пуфкащата мечка вероятно е той. Когато той се подава от завоя е усмихнат и казва, че е упражнение за цялото тяло. После открива, че сме могли да си спестим цялата тегавина с каменните реки, защото малко по-надолу е имало директна пътека към мястото на което се намираме.
Набираме височина и скоро излизаме от лабиринта на клека, но вместо гледки пред нас се ширва мъгла. Тя облизва върховете, пъпли през тревата и около петната със сняг. Аз се оглеждам, оставям всички да продължат напред. Искам да се полюбувам на мястото, защото тук изпитвам две емоции – тази да продължа и тази да изчезна в мъглата. Ако можех да се разтопя в мъглата, кой знае, може би щях да предпочета второто, да се превърна във вода, да се нося като дух из чукарите. Но това не е някакво фентъзи и продължавам напред. Мъглата сякаш поглъща звуците и си представям как ни наблюдават вълци, които са готови да ни разделят и разкъсат един по един, все едно сме във филма с Лиам Нийсън. Междувременно Михаела ни разказва какво бихме видели тук, а аз се сещам за първото качване на Мирна на Черни връх когато имахме същата роля. Но аз не съжалявам за мъглата наоколо, тя е достатъчно впечатляваща, създавайки усещане за магичност. Изкачваме се още нагоре, подминаваме няколко малки езера, докато някъде над нас не виждаме покрива на заслона.

Пред него спираме за закуска, наливам вода от езерото, включвам котлона, гледаме да не стоим твърде много, но пък трябва да си изсушим краката от сутрешната влага. От заслона се подават двама души, които си говорят на френски, поздравяваме се. Пием по кафе, Михаела отново заравя черупките от яйца, и не след дълго тръгваме. Мъглата започва да се разкъсва с нашето изкачване, слънцето пробива обстановката а ла „Игра на тронове“ в желанието си да ни зареди за следващия етап.
Трябва да преминем през нещо като каменна река, по-точно някакъв да го наречем траверс, който е описан като опасен при влажни условия, но сме късметлии, че сега са сухи. Изоставам малко назад и се движа с Васил, който спокойно и някак нехайно преминава през повечето места. В един момент се подхлъзва леко и Михаела започва да го навиква как може да си прецака глезена с ниските обувки. Аз пък така отнасям един камък, че сцепвам малка част от дясната си обувка. Това, което обаче ме впечатлява, е един мъж, който се намира точно в тази част на трасето. Облечен е някак небрежно, с анцуг и риза, има дълга бяло-сива коса, вързана на опашка, а вместо раница носи от онези пазарски чанти на колела. Докато ние преминаваме през каменната пътека той поема по стъпките ни, нарамвайки багажа си, но нямам време да го гледам как се справя, защото се опитвам да си гледам в краката.

Прекосяваме участъка и пред нас се ширва невероятна гледка със склоновете на Рила и множество малки потоци и езерца. Слънцето ни облива с лъчите, а наоколо цъфтят различни растения. Гледаме откъде трябва да преминем, пътеката е ясна, а аз си наливам вода от потоците вместо да вадя тази от раницата си.
Вероятно, защото е средата на седмицата, но не виждаме много туристи на път за Кобилино бранище, да не кажа никакви освен двама души накрая. За сметка на това имаме срещи с дивите животни – в далечината пред нас се движи лисица, която не е ясно дали бяга от нас или преследва плячка, но е на такова разстояние, което ми позволява да я заснема с камерата си и се задоволявам да я наблюдавам. Отново срещаме диви кози, които препускат надалеч, а в небето прелитат соколи. Васил се опитва да ги заснеме, това му е една от целите за този преход, но те бързо сменят посоката си.
Внезапно телефонът започва да звъни и чувам колега от работата, който ме разпитва за събитие на което така или иначе няма да присъствам. Това е някак връщащо към реалността, която искам да напусна и вътре в мен се надига един лек гняв. За сметка на това минаваме през поля с жълти цветове, а под нас се вижда заслона на Кобилино бранище. Там правим почивка, а обстановката е като да сме се върнали назад във времето и да сме в Дивия запад – на новобоядисаната постройка има закачени черепи от добитък, а над нас кръжат два орела.

 Представям си ако си тук през нощта, как звездите биха изпълнили небето или ако е зима и тук се чува воят на вълците. Докато това минава през главата ми през пътеката минава мъж на кон, който води още едно добиче, натоварено с дърва, а малко куче препуска край него. Ние викаме кучето, то спира, после пак тръгва към стопанина си, старае се да не се откъсва твърде далеч и кипи от енергия. Не е типичното планинско куче, а е малко, бяло-черно и клепоухо, но с дълъг косъм. Докато гледаме какво ни чака, Нели обяснява как единственото, което си спомня за хижа Рибни е това, че е имало дебела котка за гушкане.
От заслона стрелката сочи естествено нагоре и се изкачваме, откривайки ни се гледка към Мальовица и другите върхове от тамошната група. Аз се опитвам да подтисна вътрешното си желание да бързам, да приключа колкото се може по-бързо с това изкачване, стараейки се да стоя в група.  Васил и Михаела заснемат видео, аз им давам картата си за целта, а ние с Нели продължаваме бавно по пътеката. Клековете оредяват, но пътеката продължава нагоре по леки сипеи и сняг. Там се разминаваме с мъж и жена, които казват, че на хижата е празно, няма проблем с леглата и че бобът е един път. А ние, ако не за боб, не знам за какво сме тръгнали. Планът е да стигнем Воден чал, където да обядваме, защото след това имаме само спускане. Достигаме билото, което ни открива още гледки – виждаме долината на реката, езерата, които трябва да достигнем, но не и самата хижа. Гледката спира дъха, казва ни как сме нищожни спрямо природата, а аз си мисля за Ханес. Как той би се влюбил в това място, ще върви и ще казва, че е свободен, че е жив. В този момент, гледайки всички тези предизвикателни красоти си мисля дали и аз съм свободен.

Пътеката подсича Воден чал и усещам тялото ми, което има динамика – пресичам нагоре по-рано, изкачвайки камъните директно, а Нели ги заобикаля внимателно. Един от камъните изглежда все едно в него е стъпило някое гигантско животно, оставяйки отпечатъка от възглавничките си там.

Михаела и Васил са вече на върха, а слънцето приятно е сгряло всичко наоколо, точно като за дълга обедна почивка. Готвя едно от яденета, излежавам се между камъните и гледам пътя пред нас. Михаела иска да продължаваме, а Васил обяснява някак на шега, че не сме почивали достатъчно и иска да поседи още тук. Въпреки това тръгваме надолу и слизането е лесно – не е твърде стръмно, а напротив полегато на моменти. Срещаме една група, която е тръгнала към върха, а после навлизаме в нов клек. Аз дръпвам напред, оставяйки се на вътрешната ми динамика и за пръв път от началото на прехода влизам в някакъв „Камино“ режим – когато мислите ми просто преминават една през друга без да се съсредоточавам върху тях.

Въпреки това се старая да си напомня, че това не е Камино и не трябва да го приемам като такова – тук не съм откъснат от света, който обитавам в ежедневието си, напротив, той е все свързан с мен и трябва да го приема. Това не ме спира да разсъждавам върху нещата, които прескачат в главата ми, някои от ежедневието ми, други чисто екзистенциални. Все пак този преход ще е такъв какъвто трябва да бъде.
Излизаме на поляната и там ни гледа стадо крави, които се чудят какви са тези поредни будали обикалящи планините. Трябва да пресечем реката и отново търсим брод. Намираме един, който включва газене в плитка вода, но когато аз се опитвам да премина, моето решение да сложа камерата си отпред изиграва лоша шега. С едната щека удрям обектива и капачката пада във водата. Опитвам се да изтичам и да я взема, но я губя от поглед когато тя се скрива между разни клони. Васил казва, че сигурно не е изчезнала, аз съм убеден, че няма да я намерим и вече е на път за гръцко. Той обаче се събува и Михаела се шегува, че просто е искал да си разхлади краката. Аз също се събувам и неуверено ходя по камъните – никога не съм обичал да ходя бос, някак стъплата ми са твърде изнежени за целта и винаги се чувствам несигурен. Лутаме се малко, но не я намираме, за сметка на това ставаме жертва на локалните комари, които игнорират спрея ни и пият кръвта ни. Настигам и изпреварвам другите в желанието си да задържа усещането за медитация, което ме изпълва, но вместо това се появяват и без това често следващите ме в последните месеци гняв и раздразнение. Забравям за хората, които вървят с мен и се опитвам да изгоря емоцията като калории от шоколад. Пътеката се вие край езерата, а хижата е напред, издигната като маяк, така че да не можеш да се объркаш през ясен ден.

Стигам първи, на пейката до стълбите няколко души седят и обсъждат каква ракия си носят и къде се бавят две „девойки“. Аз оставям раницата, поздравявам хората, там са и хижарите, които ме гледат някак лукаво, а двете вързани кучета от близката постройка се въртят и ме гледат. Сядам, гърбът ми е мокър и гледам върховете, които ни заобикалят, прилични на вълна способна да ни залее.
Наоколо е пълно с разни постройки, които изглеждат като бутафорни постройки пред разпадане, силно контрастиращи с масивната каменна сграда на хижата. Мъжът, който носи анцуг, елек и маратонки Найк, явно хижарят, ме пита дали ще спим тук. Михаела и Васил имат резервация, за нас с Нели също се намира място – получаваме легла във вилите, паянтовите постройки. Стаите са изпълнени с летящи мухи, стари легла, а прозорецът е прорязан с дълбока пукнатина в стъклото.

Взимаме си душ, чакайки реда си от групата, която е преди нас. Разговарям с един от мъжете, той казва, че са от Пловдив и всяка година правят неколкодневен преход, този път през Рила. Как почти винаги отсядали на Рибни, нещо като традиция.

Аз оставам на слънце, Михаела ни кани да се разходим до другото езеро, но искам да запиша днешния ден. Тя се шегува отново с мен, но аз не се сърдя. Нели иска да прочете какво пиша, но това е начин да запиша собствената си ментална раница. И да мога да помисля какво мога да разтоваря после от нея.
Докато пиша, макар и не много успешно, се появява група младежи, които също ще нощуват. Слушам ги как коментират къде ще спят, а хижарят ги уговаря за стаята над кухнята. Единият от компанията казва, че са уцелили джакпота, защото там няма да мръзнат, а когато едно от момичетата казва, че няма проблем да се гушка с друга, защото са дребни и ще се съберат на едно легло, част от момчетата въздишат с огорчение.
Бързо става хладно, влизаме вътре и столовата се изпълва с живот. Решаваме утре да не тръгнем толкова рано, да ядем пържени филийки, защото денят не би трябвало да е толкова дълъг. Пием бири и си казваме наздраве с хората на съседната маса. Бобът, обаче, не се оказва толкова впечатляващ.
Когато лягаме се завивам под множество одеала, защото очаквам да стане студено. През прозореца мога да видя планината, обляна от лунна светлина, и заспивам загледан натам. Въздухът в стаята се просмуква със ободряващ студ.