Петте планини - ден шести

 22.07 хижа Рибни езера

Събуждам се рано, вече изграден навик, а и леглото е като плаващи пясъци с пружината, която е увиснала. Излежавам се още, защото така или иначе сме решили да закусваме тук, а кухнята отваря в седем сутринта. Въпреки това скоро ставам, защото не ме свърта – онзи режим от миналото, в който си готов да тръгваш и да стоиш на едно място ти се струва странно, някак нередно.

Излизам навън и студът ме досъбужда. В трапезарията групата от Пловдив е отдавна будна, щъкат напред-назад и се готвят за следващия си преход. Аз зареждам телефона си и гледам как се промяна небето. Наоколо виждам зарядните на Васил, което значи, че и те са станали и сигурно са приготвили раниците си. Аз си мисля, че имам малко работа за целта, старая се да не се бавя в това отношение.
Гледайки през прозореца забелязвам интересна птица, която е кацнала на жицата и ми отнема секунда или две да я разпозная. Кръсточовка. Виждам за пръв път в живота ми и яркото червеникаво оперение ме грабва – тя стои неподвижно, но аз не се опитвам да снимам с телефона. Няма да се получи нищо, а искам да попия в съзнанието си как изглежда, защото след време няма да си спомням този момент. Тя отлита и в този момент се появяват Михаела и Васил. Мишето се надява да има мекици, но всъщност имаме възможност за пържени филии. Поръчали сме десет като за начало, със сладко и сирене отстрани, пием кафе, а мазнотията от филиите се разлива в гърлото ми. Михаела попива мазното от своята, защото се стреми да пази режим, но филиите ни стигат, а с Васил делим последната. От прозорчето на кухнята пък ни гледат хижарят и човекът от ПСС (ако е такъв, съдейки по якето) с дяволити сини очи, отбелязвайки неща в тефтерите. Михаела споделя, че това е място където бобът и храната трябва да е скъпа, защото тук се стига трудно с кола, че им трябват пари за реновиране, а Васил е на противоположното мнение...
Когато тръгваме е все едно следобедно време – това е странно, а и филиите се отразяват на режима допълнително. Аз съм напълнил всичката си вода, а Васил и Михаела, напротив, не са взели много заради съвета на хижаря, че нагоре има откъде да напълнят. Изкачваме се бързо и набираме височина като хижата и езерата се разкриват пред нас, а ние криволичим заедно с един поток. Водата идва от топящатият се сняг отгоре и ние преминаваме партината, която е хлъзгава и сиво-бяла на места. Изчакваме Михаела и Васил, аз чувствам глад въпреки храната, но искаме да направим все пак някакво разстояние. Когато се събираме Васко е веднага навит да пуска дрон, защото се откриват гледки към различни езера в района, но си търсим място, което да е по-закътано. Михаела вече съжалява, че не е напълнила вода от хижата, защото за момента не се очертава да има други водоизточници по билото. Вятърът догонва облаци и аз се надявам, съдейки по сивотата им, да не ни излъже прогнозата и да завали. Приключвайки със снимките, планинскозависимите се състезават да правят лицеви опори, но аз ги разсмивам тананикайки песни от филмите „Роки“.

Теренът по билото се променя и започваме да се движим по трошляк, оглеждайки се за един надпис Е=mc², който е като малка забележителност за научния свят. Обувките ми се борят с терена, аз се старая да стъпвам правилно, а пред нас се вижда един от ръбовете, които трябва да преминем. Все пак днешният ден се води за най-трудният технически и аз съм подготвил за предизвикване на височинния ми страх.
Тогава, опитвайки се да бъда фокусиран в това, което ни очаква, съдбата се ебава с мен и телефонът ми звънни. Номерът е важен и вдигам. Междувременно другите продължават и гледам как тръгват по ръба, държейки се за металното въже. Аз изоставам назад и докато слушам другата страна на разговора си мисля, че ако бях птица просто щях да прелетя този участък. Тъкмо приключвам този разговор и се появява нов, отново важен, но това не пречи да изпадна в тиха ярост. Приключвам го и него, заснемам началото на ръба, прибирам щеките и се хвърлям. Чувствам се тромав и несигурен, раницата ми пречи на моменти, а Нели е пред мен и ме пита къде да мине когато я настигам. Посочвам някаква пътека, откъдето минава Васил, а аз самият минавам от друго място. Преминаваме мястото, но мен ме мъчи още ядът от нарушения ми дзен, от невъзможността да се откъсна от битието и просто тръгвам нагоре. Искам да се изморя, да стигна върха пред нас, Черна поляна, и да се просна. Изпреварвам всички, а облаците стават още по-сивкави, попивайки сякаш моята емоция.

Стигаме върха и докато се съберем, направим кратка почивка и хапнем нещо, ни настигат двама души, които са тръгнали от Семково. Заговаряме се и става дума за влизането в Гърция на почивка, за трудното преминаване на границата с новите мерки. Даваме си съвети, пожелаваме си на добър път и тръгваме.
Спускаме се надолу, влизайки в клекове, които захваща раниците ни, а аз усещам как емоциите в мен се променят заедно с времето. Не знам какво предстои в следващите дни, но усещам частична умора в краката. Облаците си играят с терена и минават около нас, криейки пътеката на места. За кратко, колкото да ни подразнят.
Времето напредва и си мислим дали ще имаме необходимата почивка за следващия ден, който включва едно брутално спускане (поне на книга) или от тук започва момента за акумулиране на умората.
Слушам какво говорят останалите, но се опитвам да се изключа, защото за пореден път настроението ми се променя и си мисля за единачество, в което не завися от никой и никой не зависи от мен. Потъвам в себе си и мълча, а погледът ми се спуска по релефа наоколо. Над нас летят птици, Васил се опитва да ги заснеме, но може би неуспешно, и аз си представям, че това са гладни лешояди очакващи първият паднал от нас.
Започваме да се спускаме към хижа Македония, крайната ни цел, за деня, но пътят се вие къде с малък, къде с голям наклон. Аз и Нели сме отпред и разговаряме за неща, които предстоят и трябва да се свършат, защото са важни, но зависят повече от нея, отколкото от мен. Това води до промяна в настоението още веднъж и аз потъвам още повече в себе си в желанието си да осмисля всичко, вадейки емоцията като трънче от пръст.

Хижата се появява пред нас, но има все още много път – подобно на гледката към Рилския манастир, която не предвещава седем часа ходене и псуване. За щастие тук няма толкова разстояние и виждам как един мъж коси около хижата, а път се извива надолу, към цивилизацията. Хижата е малка и спретната на вид, поне така изглежда отдалеч с ограда, която затваря част от пространството като двор. Забелязвам, че нещо се движи из жълтеещата трева – черна точка, която различава като куче. То обикаля, спира и ни гледа как се спускаме. Предупреждавам Нели, защото не знам как ще реагира кучето.
Хижата се оказва двуетажна постройка, която си личи че е поддържана от лесния достъп до града. Заобикаляме и тогава кучето ни връхлита.

Оказва се още покрито с бебешки пух пале, което иска да си играе и топурка с устрем към нас. Подскача, маха с опашка, а после пада, става и ни гледа с клепнали уши. Ние се опитваме да се измъкнем, но то всъщност ни заобикаля, атакувани като големи ходещи играчки, които са разнообразили битието му. От хижата се появява жена, която е може би е в късни петдесет, ранни шейсет, с руса коса. Майката на хижаря. Тя ни посреща, а ние се опитваме да се свържем със семействата, Васил и Михаела правят видеото за края на деня докато кучето си играе с тях. Казва се Макс и разбираме, че е последвало туристи от долната хижа, която се намира на два часа и половина ходене.
Нанасяме се и хижата е изключително поддържана от хората тук – семейство две поколения, които се грижат, а синът с който сме говорили е на връх Ботев в метеорологичната станция.
Изпълняваме рутината си с подготовката, а когато простираме навън, малкият хищник хапе забравените от нас щеки.
Коленича да си играя с него, вятърът опъва хавлиите. Междувременно ижарката ни разказва, че туристи са казали, че ще се върнат за него след два или три дни, така са казали. Тя ни разказва, че те не са тук през цялата година и зимата хижата работи само събота и неделя или при заявки. Как предното им куче са го били оставили на долната хижа, но там не се погрижили добре за него и го блъснала кола. Надява се хората, които са обещали да го вземат, да дойдат, защото „Животно е, бебе е, грижим се за него и се привързваме, но не можем да го вземем долу с нас...“ Палето ме хапе по ръката, а аз го гледам в очите, той е черен с бяло по лапите и гърдите. В този момент пред очите ми изниква Сара – кучето, което баща ми гледаше преди да умре. Виждам я на забавен кадър как тича из снега, той седи в стаята на приземния етаж, пуши, гледа го навън и казва „Куче...“ После със Сара сме на стълбите пред къщата, баща ми си е отишъл от един месец, дишаме праха, тя се бута в мен, а аз няма сили да се погрижа за нея. Тя седи в къщата, разхожда се из двора, храня я през ден, а накрая тя става просто улично куче, което ни познава с чичо ни. Докато играя с Макс си спомням всичко това, спомням си как усещах, че съм предал баща ми в този момент, спомних си и другите срещи с кучета, които са били изоставени или някъде в неизвестността, която ги очаква, сърцето ми се е късало, но в крайна сметка нищо не съм направил. В този момент усещам, че ще се разплача, но просто разтривам очи.
Вътре обсъждаме какво предстои, а Нели трябва да реши дали да продължи или на Предела да приключи. Васил и Михаела я подкокоросват, Васко се кефи на спонтанните неща. За мен в този момент тя трябва да вземе решение за себе си, защото след това не е ясно – планът се е променил доста спрямо началото и някои неща не излизат. Това вкарва напрежение между нас, а аз си мисля, че нашите спътници ни виждат в друга светлина. Все пак животът е река и всяко нещо се променя с времето. Отделно тук е моментът, в който нещата са опрели до кокал, защото е необходима бърза реакция, която да не провали остатъка от прехода. Докато се леят думи по различни направления си мисля как сме извадени от контекста на ежедневието и тук, на толкова километри сме в ясна и чиста форма на самите себе си. Мисъл, която все още не знам, че ще ме следва през следващите дни.
Нели се чуди дали ще успее да довърши прехода или ще приключи утре, но не може да протакваме повече, да се движим ден за ден. В крайна сметка положението е хвърляне на зарове, стигане до края, и се организираме бързо с това да избегнем рисковете. После пием ракия с Михаела и Васил, планираме последните неща и ранното тръгване, както и срещата с Пирин.
Пристига още една група, която е от Семково, те са настанени до нас в съседната стая. Общата стая става шумна, а аз излизам в един момент навън. Палето ме гледа, тича към мен, а хижарката пак пуши. Тя го гали по главата и двамата го гледаме замислено. Отново говорим за него и тя казва как биха го мъчили дивите животни тук, ако никой не го гледа. Аз го гледам и мисля за Сара, спомените натежават.
-Значи ще го вземат след два или три дена?
-Да, надяваме се, защото се привързваме...
-Ами, ние сега правим преход, би трябвало да приключим след седем дена. Когато приключим ще се обадя. Не мога да обещая, но ако не са го взели тези хора, то може би аз ще го взема.
Усещам, че го казвам с лека неувереност и страх, а жената просто пуши. Влизам, а кучето седи сред тревата навън и трепери.
Вътре групата се е развихрила, хора с различен опит, от Варна – споделят ни техните предизвикателства, един от тях е минавал целия път, друг на части. Смеят се и играят хоро. На следващият ден пък ще вървят към хижа Рибни езера. Времето напредва и трябва да се ляга – аз отивам да спя, защото имам нужда да се презаредя преди спускането на следващия ден, а и вече съм изградил режим. Старая се да влезна тихо и да се кача на горния етаж на леглото, но за пореден път се удрям в ниския таван. В главата ми са разговорите от деня и вечерта, потъвам в някаква каша от думи. Мисля за кучето долу, чудя се дали му е студено и дали да не го вкарам нелегално вътре, но постепенно топлината на завивките ме побеждава и аз не усещам кога заспивам...