Петте планини - ден седми

 23.07, хижа Македония

Сънувам...

Намирам се в Музейко и чувам как някой се катери по дърво. Виждам Фил, който така се е качил на ореха отсреща, че усещам как всеки момент ще падне. Над него, на един клон стои бяла котка, която мяуче тъжно. Явно Фил се опитва да й помогне, но в своята чаровна непохватност не знам как е успял да се покатери, а още по-малко да стои така. Мисля си, че е като мен на един пиянски купон, но все още не осъзнавам, че е сън.

-Фил! Ще паднеш! – провиквам се от рамката на вратата.

-Здравей, Стефане! – чувам думите му, изречени както само той може. Намества се някак наудобно на клона, а краката му едва докосват ствола на дървото. –Наистина не съм много добър катерач на дървета, но не мога да оставя тази котка така! Напълно съм сигурен, че няма да падна, но все пак ти благодаря за загрижеността!

Протяга се към следващия клон в опит да достигне котето.

-Фил не се протягай повече, ще се изхлузиш!

В този миг всичко става като на забавен кадър – изпънатата ръка на Фил увисва във въздуха и след това цялото му тяло полита надолу. Аз тичам към дървото, но сякаш краката ми са в оловни обувки, които ми пречат да развия скорост. С всяка крачка виждам тялото, което се приближава към земята, опитвам се да спра падането, но разстоянието ни между нас се увеличава и тъкмо да го застигна се будя. В главата ми стои образът на падащия Фил, а пред очите ми таванът на хижата. Заспивам отново, а малко по-късно се будя от приготовленията на Васил и Михаела. Те свалят раници.

Влизаме в столовата където закусваме, правим видеото за началото на деня и си говорим за това, което предстои – очаква ни едно неприятно спускане, което да ни изведе от Рила.

-Чухте ли кученцето? – пита Михаела. – Скимтеше през нощта и ми стана много мъчно, мислех да го прибера в стаята.

-Е, сигурно е пълно с бълхи... – усмихна се леко Васил.

-А може би заради това съм сънувал Фил... – смотолевям на себе си и разказвам съня си.

-Трябва да не му обръщаме внимание като тръгнем, защото иначе може да ни последва. Така че дай

Явно сме по-шумни, защото вратата отстрани се отваря и хижарката излиза по бяла нощница. Ние се извиняваме, но вече сме пили кафето си и ще потегляме.

Излизаме навън, а палето само това чака и се хвърля по нас. Васил иска да заснеме как тръгваме, Михаела казва няколко неща, а мъничето ни следва радостно, искащо игра и грижа. Ние го отпъждаме, нещо в мен се чупи леко, а хижарката го вика. Кучето ни следва няколко метра, но после обръща обратно и тича към пушещата жена. Пред нас се издига склон, който трябва да преминем, през различни по големина клекове, но пътеката е лесна. Чувствам се бодър, искам да използвам момента и се движа напред, а зад нас, небето се прояснява през облаците. Хвърлям поглед към смаляващата се хижа и сякаш виждам кучето. Поддържам дистанция пред останалите, маркировката е ясна, защото искам да подредя малко хаотичните си мисли. Пред нас има други била, тук частта е плоска, но с изкачването изгревът ни застига, разкъсвайки облаците на ивици.

Заглеждам се в далечината, пуснал съм Петкан на свобода, мислейки си за вълците, които вероятно обикалят в района и тогава виждам животно в далечината. То стои като във филмите, на края на един склон, души и не мога да преценя какво е точно – прилича на куче, но си мисля, че е вълк, твърде е далеч и не мога да видя опашката. Надявам се, че е вълк, отдавна не съм виждал в дивото такова животно, но знам, че може би мозъкът ми си прави шеги с мен, подтикван от личното ми желание. Силуетът се отдалечава, може би ни е чул или помирисал, изчезвайки в терена. Спирам да изчакам другите, казвам им какво мисля, че съм видял, което малко ги напряга. Васил пуска музика, така че да прогоним евентуалните зверове.

Говорим си за кучето долу, на хижата, и аз казвам на висок глас какво сме обсъждали с хижарката – да взема палето след прехода. Михаела обяснява как животното ще страда там, че е добре някой да го прибере. Нели започва да звучи ентусиазирано за това да се вземе куче, но така или иначе има още път до края на прехода, а аз съм приел или може би се надявам, че хората, които са казали, че ще го вземат наистина ще го вземат.

Изкачваме една височина, а облаците от ниското пъплят по склона на планината, скривайки Пирин от погледа ни. Спускаме се, мъглата ни следва и в едно място, което е обградено от ниски клекове намираме завет и хапваме. Малко преди да тръгнем част от мъглата се вдига и виждаме равнината между двете планини. Вадя дъждобрана и го закрепвам за раницата – така, бидейки отпред, ще могат да ме забелязват по-лесно.

Влизаме в мъглата, спираме на моменти когато сме се разделечили повече от необходимото, а с покачването на температурите облаците се вдигат постепенно, разкривайки късчетата синьо небе. Според наръчника някъде напред ще има поток с вода, но засега сме добре и решаваме да не се отклоняваме излишно. Пътеката се вие между ниските храсти и тогава вдясно виждаме стадото диви коне. Те пасат на близко разстояние един от друг, а пътеката минава близо до тях. Аз вървя напред, другите изостават внимателни от това, че не знаят как ще реагират животните. Докато вървя по пътеката виждам как стадото се събира, оформят се като плътна маса, която започва да се приближава към пътеката. Завивайки леко като падащи листа, те се понасят в моя посока и аз се усещам каква е причината – звукът на Петкан ги привлича, но пък миризмата и хората, които виждат са непознати. Спирам звъненето на камбанката и хергелето се успокоява, спира да върви към нас, но вече ни е грабнало с гледката как препускат по планинските склонове. Решавам да се жертвам, пускам пак звънчето, и тръгвам напред, така че Васил да може да снима. Конете тичат пред нас, после спират и ни гледат, постепенно се отдалечават от пътеката и по-едрите от тях застават като пазачи за останалите. Аз ги гледам, защото в един един момент могат да решат да се впуснат към нас, но вместо това Васил се затичва към тях. Михаела го гълчи, но той иска да ги снима в галоп. Макар, че и аз се дразня признавам, че гледката е красива, някак епична. Те решават да не се занимават повече с нас и продължават да тичат към противоложния склон.

А за нас идва ново предизвикателство – грабливите птици, соколи или ястреби, които са накацали по стълбовете. Васил иска да заснеме птица отблизо, но досега все удряме на камък. И заради това с него се промъкваме като котки, въпреки раниците и катарамите с вещи по тях, за да се приближим на подходящо разстояние. Птиците обаче просто се прехвърлят от стълб на стълб, често прескачайки един и отдалечавайки се на разстояние, което прави снимката трудна.

Наред с трудностите на фотографската работа се приближаваме към връх Капатник, който е последният преди спускането. Теренът ми напомня на този от „Конан Варварина“, може би заради разните скални феномени, които подминаваме.

Когато го достигаме спираме за обяд, да поизсушим чорапите от сутрешната роса и мъглата, да се попечем на слънце и да се подготвим за спускането. Той е сравнително равен, с каменна основа и някой зевзек е използвал маркировъчната боя за да нарисува усмихнато слънце. Кой знае, ако се е изкачвал по предстоящият ни път, тази равна земя му се е сторила като благодат. Пирин се разкрива повече от преди, слънцето пече и някак не ни се продължава, но имаме още много да ходим, а рязката денивелация ни притеснява всички. Аз си мисля как вървим вече седмица без почивка и очаквам (колкото и да не ми се иска) да започнат проблемите. Това, което ни успокоява е, че след това спускане ни предстои равен път.

И започва голямото спускане – отначало плавно, но изведнъж завоите се оказват остри и дългата трева е като снежна писта. Хлъзгаме се, спираме на моменти, защото краката ни прегряват, аз се надявам никой да не стъпи на криво и когато се появи малка равна площ вътрешно плача от радост. Около нас дърветата избуяват, сякаш с магическа пръчка, постепенно скривайки ни в своята сянка. Заедно с това и температурата се вдига, а не сме имали възможност да напълним вода. Когато най-лошата част от денивелацията приключва се оказваме в гора и вървим по черни пътища и шума. Васил и Нели се впускат да ядат малини и ягоди, правейки почивки, които може би изнервят малко Михаела, но аз се радвам че краката ми могат да си отдъхнат. Папратта е избуяла и се шегуваме, че който яде храната на мечките ще го жертваме за тяхно удовлетворение.

Постепенно излизаме от гората и се оказваме във вилната зона на Предела, очаквайки да стигнем хижата след около 5 километра. Пътят е асфалтов, твърд и напечен, който е най-неподходящото нещо след такова слизане. Усещам всяка крачка, обувките ми убиват за първи път от началото, колената също припукват, но вървя бодро, надявайки се бързо за отминем тази права.

Подминаваме сгради – къщи и бивши ресторанти, някои се рушат, други изглеждат като дело на Хундервасер, който е бил общак в някакъв завод. От места се чува музика, а в главата ми се оформя мечтата за една студена бира.

Спираме до един къмпинг и питаме човека там къде е пътят за хижата. Той ни казва едно, а друг, който пристига с кола друго. Първият ни спори, че познава по-добре района и другият път ще ни удължи ходенето с още поне половин час. Така че вместо в сянката на стария път поемаме по слънчевия асфалт, който ни доизсушава, водейки ни към основния път.

Всички усещаме умората, Нели се е забулила за да не изгори от слънцето, но това, което ме притеснява наистина е основния път – там колите изскачат с висока скорост зад ъгъла, така че трябва да помислим къде точно да пресечем и да е бързо. Последното не е много лесно, но няма начин. Преминаваме и се държим до мантинелата, а пътят до хижата е след една отбивка вдясно. Лаят ни кучета, повече предупредително и уплашено отколкото друго и намираме хижата с просторен добре поддържан двор, катерушка и сравнително модерна постройка. Изобщо нетипична хижа, може би защото е твърде близко до пътя. Хижарят изглежда навъсен, но ни посреща бързо и малко припряно, а ние просто сваляме обувките и чорапите, хвърляме раниците и имаме нужда да релаксираме. Студената бира се материализира, Васил и Михаела се настаняват първи, а когато се връщат ни казват, че е като в хотел. И наистина стаята се оказва с отделна баня, леглата са удобни, просторно е, има телевизия, а и барът е добре зареден. Ние си взимаме душ, после простираме дрехите, които са за пране на катерушката, както и обувките, и отново се събираме за пиене на бира и вече сериозно ядене. Чакаме да пристигне и братът на Михаела, който е взел нещата от сестрата на Нели, така че да можем да заредим и нашите провизии. Хижарят ни се казва Огнян и ни разпитва за пътя дотук, говорим си за планинарство и скиорство, от второто аз не разбирам нищо. Казва ни, че чака и една група от Бургас, които миналата година са прекъснали своето Е4 заради лошото време и сега щели да стартират отново от тук. Пуши като комин, говорът му е отсечен, а когато изчезне е трудно да го срещнеш отново.

Но в този момент той може да ни обърне внимание преди да дойдат другите групи и ни разказва за историята на хижата – как е трябвало да бъде на друго място, по-високо, близо до скипистите. Но поне била построена от работници от ТКЗС-то, те получили тази земя, която била на сдружението и така плановете се променили.  Не беше толкова стара, построена през 1973-та, но когато той я взел била много зле и я вдигнал отново.  Роднините на Михаела пристигат – брат й с жена му и детето, както и тяхното куче. Запознаваме се и междувременно търсим хижаря за бира, но той е неоткриваем. Настава смут, междувременно е пристигнала и една групичка, която просто ще си направи джамбуре. Става много шумно за мен, но просто си пия бирата и се опитвам да се съсредоточа върху това. Нели не знае дали ще може да ходи утре след това спускане, както и не знаем на следващия ден, когато стигнем хижа Яворов, ще има ли места. Говорим си, че ние тримата сме лесни, имаме палатки, но моята е едноместна предвид предварителните планове.

Братът на Михаела и семейството му тръгват, тъй като комбинират доставката с посещение на кумовете им, които са в района, а Огнян отново изскача. Говори ни за гостоприемство, естествено ни сравнява с гърците и неговото мнение е, че нямаме такава култура, не ни бива за домакини, да поканим някой и да го предразположим. Казва, че това важи и за него, защото да поддържаш хижа е малко неблагодарна работа, най-малкото не всички хора, които идват са читави и това го кара да обръгне.

Михаела отива да си легне, а ние продължаваме да си пием. Тогава пристига бургаската група, които са малко шумни, техният водач е също Стефан и това се получава като шега, че той трябва да си сменя името сега. Но жените гледат Васил и едната го пита „Извинете, да сме ви виждали някъде?“. Той се усмихва и казва, че ако случайно са гледали техния канал в Youtube, то вероятно да. Тогава жената се ентусиазира, разпознавайки точно откъде го познава. „Вие минахте Ком-Емине миналата година, нали? О, беше ни много интересно да гледаме филма ви!“ Аз се смея, че той е попаднал на фенове, те отиват да се настанят и после идват при нас, сядат да ядат и да пийнат. Те са минали целия Е4 миналата година, а сега просто искат да се разходят из Пирин, така че през идните дни ще се засичаме. Разпитват Васил за Михаела, кога са тръгнали, за предните пътувания и прочие и прочие. Става някак топло и радушно от всичко, но и ние трябва да лягаме. Оправяме си сметките с Огнян, той ни пита в колко ще ставаме, а като чува часът просто ни казва, че толкова рано не става. Васил вече е предал фронта, а малко по-късно и ние.

Влизайки в коридора към стаята, оставяме музиката и шумната компания зад себе си, а аз си мисля за предстоящата среща с Вихрен...