Петте планини - ден осми

 24.07. хижа Предел

Ставаме рано, около четири часа, защото искаме да се приготвим и да тръгнем колкото се може по-рано. Очаква се следобеден дъжд, но би трябвало да сме на Яворов преди това. Взимаме нещата от „простора“, те са още влажни, а и толкова ниско все пак има роса, пием по кафе, малко се бутаме в банята, защото сме доста хора за сходни задачи. Аз слагам повече неща в моята раница, тъй като Нели е несигурна как ще й се струва първоначалното ходене и се стремя да олекотя раницата й.
Излизаме от хижата, затваряме вратата на двора и под звуците на алармения кучешки лай стигаме пътя за Банско. Още е рано сутрин и заради това сме включили челници,стоейки до канавката, а тирове и коли минават с мръсна газ. Трябва да вървим няколко километра по този път и това ме кара да бързам, защото не се чувствам сигурен от тукашните шофьори. Точно докато го мисля един състезател с БМВ задминава рязко буса пред себе си и влиза толкова в лявата лента, че виждам вече как отнася Михаела. Разминават се на няколко педи, но това ни кара да забързаме още. От другата страна на канавката ни гледат крави, удобно излегнати или преживящи, а аз си представям какво ли си мислят докато виждат туристи всеки ден в тази част на годината. „Поредните луди...“. Подминаваме и ресторантчетата край пътя, аз се опитвам да си спомня къде точно бяхме отбили преди девет години с компанията за хижата, защото тогава, в дъжда, не ми се беше сторил толкова много ходене. Вървя напред, но все се обръщам да питам Васил колко остава, но когато виждаме статуята на орела, знаем, че следва отбивка. Там има и табела, но все още имаме да вървим по асфалт, просто влизаме в гора.
Усещам глад и си представям как ще ям когато стигнем мястото за вода – то се намира на около четири или пет километра, поне според справочника, така че стискам зъби и вървя по асфалта. Усещам умора за пръв път толкова рано, но си мисля, че е заради повечето неща в раницата, заради спускането вчера, а и обувките ми са се променили. Или пък просто краката ми са подути. Докато пътят се вие нагоре търсим отбивки, но те са неясни и затова продължаваме по асфалта. Подминаваме изоставени и запустели здания, подминават ни различни коли и когато вече усещам протеста на собственото ми тяло от лявата ни страна се появява мястото за почивка.
То е ново, надписът на чешмата ни казва, че местните са го направили миналата година. На беседката има залепена покана за местен сбор, а част от цепениците и трупите подсказват, че има още работа. Сядаме да ядем, пускам примуса за да направя кафе.
-О, не... – Нели възкликва след една хапка от протеиновия си бар. – Коронката ми се отлепи!
Тя се ядосва, защото е току-що влязла в Пирин за пръв път в живота си, чуди се как да постъпи, а аз решавам да не казвам моето мнение, тъй като решението трябва да е нейно. Михаела и Васил казват своето мнение, в мен, в този момент говори гидът и преценявам рисковете.
В крайна сметка прибираме нещата по раниците и продължаваме напред. Откъсваме се от асфалта, а пътят се вие нагоре. Следваме маркировката и се започват едни резки изкачвания, а прогнозата за дъжд явно ще се сбъдне, защото под нас мравките пъплят на пълчища между изпопадалите иглички. Потя се, става ми тегаво, но знам, че ще се възнаградим с гледки. Разбираме и, че сме могли да вървим по пътя и по този начин да заобиколим стръмните изкачвания.
Но се озоваваме сред високите стволове на черните мури, сякаш се връщаме назад във времето, а пред нас се ширва гледката на Даутов връх, който виждам за първи път в живота си. Различаваме Кончето и връх Вихрен, местата със сняг по сипеите.

Продължаваме изкачването и след промушване в клековете пред нас се открива още по-мащабна гледка докато преминаваме през полета с цъфнали жълти цветове. Спускаме се през тях, а по-надолу ни подминават мъж и жена, заедно с техният голдън ритрийвър. Той се казва Айк и се радва да минава през вода и кал.
Започвам да усещам умората по-силно, а Васил и Михаела се движат по-бързо от нас. Хижата сякаш е далеч, а според пътеводителя би трябвало вече да сме я стигнали, защото километрите, които са описани вътре, са изминати. Но явно има някаква обща грешка, тъй като и предния ден не излизаха сметките.
Това, което ми издава, че сме близо в един момент е далечната миризма на скара. От последното възвишение се спускаме през гъста папрат към хижата, а Михаела и Васил са вече там и чакат храната си.
Хижата е пълна, а на нас ни се казва, че може би ще има едно място за Нели, но не е сигурно и трябва да чакаме за да ни кажат. Михаела и Васил се ядосват от това, но малко след като седяме започва да вали. До нас, на съседната маса, са хората с кучето и ни разказват как с него са минали Е4 предната година. Мъжът, Емил, ни казва, че е спал на пейката под навеса, а на повечето места са били на палатка. Питам го за трудностите да го направиш с куче, а той ни казва, че най-тегаво е бил Пирин, защото изранил краката на кучетата. Били трима души с две кучета. Говорим за дългите пътувания, те са минавали последните сто километра от Камино, но искат да го минат цялото и това някак стопля душата ми. Междувременно хапваме боб и картофки, чакайки дъждът да спре, за да разпънем палатките си. Емил ни казва да предадем поздрави на хижаря от Славянка, защото те били изключително гостоприемни и топли хора.
Докато чакаме се появяват туристи с дъждобрани, а една голяма групичка се води от гидове. Чужденците си свалят дъждобраните, те са все възрастни хора, но спортни и четиримата залагаме от къде ли са. Васил предполага, че са британци, а аз си мисля за немци, може би холандци, но казвам, че ако са датчани ще се пръсна от смях. Единият от водачите се връща с кафе и го питам откъде са хората. „От Дания...“. Аз едва ли не изквичавам победоносно от радост, всички се смеем, а той се чуди защо.
Част от датчаните са наблизо и аз, типично по балкански, се провиквам на датски за срам на останалите. Те обаче се приближават и си разговаряме базови неща на датски – разказвам им за това, което правим ние, докъде ще стигнем. Те ме питат как знам езика им и споделям историята си накратко. Изненадвам се колко лесно ми идват думите, а и че не се притеснявам. Едната жена ми казва, че имам талант за езици, но аз отричам. Техният превоз идва и разговорът ни приключва.
Докато чакаме да поизсъхне тревата си говорим за културата тук и в чужбина, за разликите между народите и дали сме чак толкова различни. Показва се малко слънце и Васил и Михаела отиват да опънат палатката си. Нели отива да провери какво става с местата и се оказва, че всъщност има легла за всички. Тичам към другите, но те вече са опънали палатката си. Васил отказва да спи в хижата, защото се е ядосал на това, че е трябвало да чакат, а аз съм се настроил, че ще спя навън. Нели остава сама в хижата, а леглата са заети от някакви батки, които се правят на многообортни. За нас, спящите на открито, се оказва лошо място за разпъване на палатка – в малката сграда е пълно с пубери, които дънят музика и ние няма да се наспим. Местим палатките при останалите и се връщаме да ядем и да пием по нещо за да се сгреем.

До нас се оказва семейство с деца, които са започнали да ходят по планини не чак толкова отдавна. Те разпознават Васил и Михаела, мъжът е гледал филма им за Ком-Емине, и се радва, че се запознава с тях. Разказва ни как е преминал неговият преход по маршрута, а през август смята да мине Е4, но с лека раница, без палатка и шалте, само на хижи. Моли ги да направят филма за Е4 преди десети август когато планират да тръгнат, но знаят, че едва ли ще се случи. По-забавното е, че той, Румен, се оказва от Плевен и почти съсед на Нели, учил и в същото училище. Аз си мисля колко малък е светът и каква ирония може да ти скрои съдбата. Нели се сеща за брата на Румен, който е бил повече по олимпиади. Разговорът се прехвърля върху образованието, какво липсва на децата и Румен и жена му разказват, че са решили да ходят на планини и заради собствените си наследници, да не стоят само пред компютъра или таблета. Румен ни черпи с алкохол, но вече става време за сън. Взимам пухенката, очаквайки да ми стане по-студено през нощта, и слизам към палатката, а Нели към стаята. Разбираме се да я събудя сутринта. Докато се въртя в палатката, опитвайки се да заспя, се чудя дали ще сънувам Кончето като предния път. А някъде в близост бичи турбофолк...