Петте планини -ден девет

 25.07

Въртя се и не спя добре..
Часът е четири, а палатката е влажна, което значи, че ще тежи повече. Ставам, занасям раницата до площадката пред хижата и отивам да събудя Нели. Тя е вече будна и се приготвя, а Михаела пуска примуса за кафе. Приготвяме се, подреждам раницата както мога, но се чувствам уморен още преди да тръгнем, както и лека болка в крака.
Говорим си, че днес ще качим Вихрен и аз си казвам, че това е семейният връх, но Васил се шегува, че не, това е техният връх, първият, който са изкачили с Михаела. Правят видео, Васко се е ухилил като идиот, а после тръгваме. Започва стръмното изкачване между мурите, а Нели казва, че не се чувства добре. Чуди се дали да не се върне, но решава да продължи до Суходолското езеро и да види дали ще се оправи. Забавяме крачка, мен раницата ме притиска повече и се опитвам да внимавам къде точно стъпвам. Не успявам да влезна в някакъв ритъм и усещам в себе си как буксувам. Васил и Михаела са пред нас и някак се стараем да не се откъсваме твърде много от тях, което пък ни кара да бързаме и да се напрягаме. Подминаваме езерото и аз усещам, че се ядосвам – онзи навик да си се подготвил за почивка, а тя да не идва. Вместо това спираме на билото и пред нас се открива Вихрен. Вятърът брули и въпреки слънцето е студено. Ядем, говорим си, около нас има и други хора, но не можем да стоим дълго, тъй като ще се смръзнем.

Нели се чуди дали да продължава – аз знам, че не иска да се откаже, но не знам колко е разумно и предлагам да повърви още и да види дали вече на билото няма да й ок. Пита ме къде се минава и аз й показвам, спомняйки си как обикаляхме с компанията преди девет години в мъгла и изпълнени с отчаяние, че ще изпуснем заслона.
Тръгваме по пътеката, подсичаща съседните върхове, Михаела се е облякла сякаш ще качва някой алпийски връх и се оплаква колко са напукани устните й, а аз вдишваш бавно и методично, настройвам се за това, което предстои, защото усещам, че тук ще бъде моето изпитание.
Тъй като пътеката е ронлива и тясна, а на Нели й става несигурно, Васил и Михаела тръгват нагоре по билото, а ние ги следваме – в този момент предпочитам да не съм сам, защото не съм сигурен как бих реагирал, а и те й дават кураж. „Ще видиш, че като стигнеш горе ще ти е по-леко!“, усмихва се Васко, „Все пак там е по-широко“. Нели отказва да гледа настрани, а е забила поглед в краката си и тези на човека пред нея, защото я е страх, че ще загуби равновесие. Стигаме билото и се разкрива уникална гледка – пътека през зъбери и нацепени скали, а наоколо са другите върхове на Пирин. По тази пътека сме само ние, Михаела дава зор, Нели не иска да се огледа и Васко се шегува, че после ще има достатъчно снимки за да види откъде ще мине.
И тръгваме по ръба – той наистина е по-широк, но дори и моята лека форма на височинен страх се обажда. В главата ми се борят няколко мисли, които съвпадат с обичайните ми настроения и едно от тях е като клип на Пинк Флойд, в който просто скачам от ръба и искам да полетя. Оглеждам се и давам насоки откъде да се мине, а пред мен Васил снима и почти неестествено подскача от камък на камък. В падините долу виждам снежни преспи, които са се сгушили удобно между сипеите. Докато вървя ме притеснява засилващата се болка в левия крак – някаква част от обувката ми опира точно в определена точка и всеки миг когато натисне повече кракът ми изтръпва. Спирам на моменти, раздвижвам го, но това не е добър знак, защото ни остават още километри, спускания и изкачвания.

Постепенно се приближаваме към заслона „Кончето“ – отначало виждаме отблясъците на металното му покритие, които подобно на монолит ни привличат за поклонение. Васил и Михаела са напред, виждам ги пред нас, а аз мисловно се разкъсвам на две, следейки не само моите стъпки, но и нейните. Усещам, че това ме уморява, а и не гледам добре къде стъпвам, което носи нова болка. Чудя се дали не бих спрял на заслона, ей така, половин ден да кибича на едно място, но знам, че няма да издържа, ще се изнервя пред гледката на Вихрен.

Осъзнавам, че това ще е най-трудното ми качване досега, три за късмет както има една приказка, но и си мисля, че може би сега ще разбера дядо ми по-добре. Как той преди толкова години го е качил за първи път, с тогавашната екипировка и умения, неговото впечатление и любов към върха, чието име после дал на сина си, моя баща. Сега всяка една крачка ще се брои двойно, аз стискам зъби, изгнорирам звуците отстрани и се съсредоточавам върху целта отпред.
На заслона има и други хора, които лежерно се разхождат, с леки ранички и опитващи се да изпреварят организираните групи. Аз посядвам, имам нужда да дам въздух на левия си крак, особено след поредната грешна стъпка. За Нели няма връщане назад и тя трябва да премине през Кончето, по един или друг начин и знам, че това ще е усилие за двама ни. След кратка почивка тръгваме, Васил и Михаела дръпват бързо напред, в желанието да избегнат хората, а аз мислено минавам всяка крачка по два пъти, докато се опитваме да се разминем със скороходците. Вятърът духа и с една ръка се държа я за камък, я за въжето, настига ни една голяма група и сядаме за да им направим път. Когато продължаваме, се придвижваме едва едва, а насреща ни е още една голяма група с един водач отпред. Срещаме ги точно на разклонението – Васил и Михаела са продължили по ръба нагоре към Купен, а аз предлагам на Нели да слезем по обходния път, защото там поне знам откъде се минава и с изключение на една част не е толкова страшно. В този момент водачът на групата ни заговаря:
-Вие накъде сте?
-Ами към връх Вихрен, но ще минем през заобиколния път. Там има ли въже, тъй като преди години липсваше на една отсечка?
-Ами има, смениха го... Ти да не се притесняваш? – обръща се към Нели, която потвърждава. – Е, защо не я хванеш с едно карабинерче за въжето и да се движи спокойно?
-Не съм предполагам, че ще ми трябва такова нещо, иначе щях да се подготвя.
-Е, няма страшно, пътеката е супер, но все пак трябва да се внимава – изважда си една цигара, докато небрежно се е разкрачил в страни от пътеката. Сякаш не му пука, че една грешна стъпка и ще падне в пропастта. – Аз какво казах!! Първо се закачаме с втория карабинер и след това се откачаме от първия!! – сгълчава една жена, която е укрепена за въжето.
-От малък съм в планината и знам, че само трябва да се внимава. Спомням си една година как едно момче се хлъзна надолу, заби си пикела в снега и само пикелът остана накрая...
Аз се удрям по лицето мислено при тази окуражаваща история за Нели
-...Но вие сте добре екипирани, дръжте се за въжето и всичко ще е наред. Хайде групата, пуснете ги да минат, и казах ли да се хващате първо за второто въже, а след това се пускате от първото.
Минаваме почти лазейки по разклона, а после пътеката ми се струва по-широка от преди девет години, вероятно е изтрита от туристи. Част от групата са поседнали и чакат останалите, пият вода и си говорят. Ние се движим внимателно, въже има, но е на отсеци и даже малко пречи вместо да помага при придвижването. Някъде зад нас чуваме вик и обръщайки се, за наше успокоение, не е човек, а изпусната чанта. Водачът слиза внимателно надолу и взима малката розова раница, а гласът му нарежда виновният. Неговата колега излиза начело, жена, която стремглаво се движи напред с щеките, говорейки си с другите жени наоколо за планини, за възпитание и всякакви теми, преливайки в тях със скоростта, с която ни настига. Когато се изравнява с нас говори за кучетата си, за отношението на хората към тях и как последното й е малко чалнато, но те се грижат за него. Нели започва да си говори с нея.
Аз вървя отпред и слушам, опитвайки се същевременно да си направя вътрешната профилактика и да се съсредоточа върху болката в левия крак. Докато вървим се чудя дали Васил и Михаела вече не са тръгнали нагоре, към върха, защото така или иначе се движат по-бързо, а и са в по-добро физическо състояние, вероятно и ментално.
Водачката разказва за последното, чалнатото куче – било преди на спасител, точно от района на хижа Македония, по-точно от Бодрост. Там толкова много гърмели пиратки, изстрели и така нататък, че животното примира при най-малкия пукот. И разказва, че там всяка година има такива кучета, които страдат от близостта на хижите с града, с отношението на хората и ни подканва да вземем малкото пале, защото ще го спасим от неясна съдба и мъчения.
Слушам разговора, пътеката е вече сравнително хоризонтална, което ми дава възможност да гледам хората, с които се разминаваме. Някои от тях са спокойни и си приказват за ежедневни неща, а други са видимо изтерзани, чувства се в погледа им, облеклото им и движението между камъните. Подценили планината и съжаляващи за избора си. Излизайки на Казана, един мъж едва едва стъпва, защото и двете му колена са отказали. Нагоре се качва следващата група към Кончето, а пътеките са изронени. Нели е зад мен и ме следва по стъпките, докато две жени си говорят за бивши гаджета и неудобството на обувките. Долу, в завета на една скала, виждам спътниците ни – Васил вече си обува чорапите, а аз им махам – поне да се изчакаме и да се видим. Те ме виждат и също махат.
-Ние подсякохме. Звъннях ви, но нямаше обхват. – казвам като ги стигаме. – Сигурно сте ни чакали много.
-Ами не, двайсетина минути може би... – Михаела звучи окуражаващо или поне се опитва в моите уши.
-Вие тръгвайте, защото ние така или иначе имаме нужда от малко почивка, а и кракът ми да почине.
Нели гледа грамадата на върха и отново губи кураж в себе си. „Не мога да го кача! Страшно е!“ Обмисля да мине през друга пътека, директно към хижата, и се чуди дали да не се присъедини към групата зад нас. Те също са поседнали и аз отивам до тях да питам дали би било проблем, ако тя се присъедини. Също го питам дали би се намерило, според него, машинно масло или нещо подобно в хижата, защото едната ми щека е блокирала и аз не мога да я разгъна повече.
Междувременно Нели се опитва да събере кураж, пишейки си в общите чатове, питайки другите планинари в групата дали Вихрен е толкова страшен, колкото е в нейните очи. Аз отново мълча като ръб, защото знам, че моите думи нямат значение, нямат тежест под определена форма, освен ако не са императив. Тя плаче, защото иска да качи върха, но сама не вярва в себе си и това не се решава с успокоителни думи, не и с моите, защото явно не съм източник на доверие или друго. В този момент, за мен това е без значение, защото знам, че аз искам да кача върха на всяка цена, въпреки усилията и потта и в това си решение съм непреклонен и вероятно недобър човек.
Чувствам тялото си изцедено, гледам пътеката по северната стена и фиксирам къде са вече Васил и Михаела. Някъде, като в мъгла, чувам от човека до себе си, че Андрей казва, че може да се справи и си представям как това пътуване е примесено между различни шеги в една виртуална общност от която съм се отделил и ми се гади. Или по-точно не ми се гади, а ми става тъжно. Трябват ми усилия да се върна към спомена, че макар двамата да вървим вече шест дни, то пътят за всеки от нас е различен.
-Ако приятелката ти ще идва с нас, то да се приготвя, че тръгваме след малко. – водачът си пали нова цигара и се усмихва.
Гледам как хората се приготвят и сам започвам да се настройвам за ситуацията. Разтривам левия си глезен и свивам устни. Водачът ни приближава и се усмихва отново.
-Страх ли те е? Е, няма за какво! Щом си минала по ръба, а там е по-опасно, то тук си е съвсем лесно! Има и вериги, но не ти препоръчвам да ги позваш, защото лъжат малко хората!
Може би това накланя везните и тръгваме двамата. Наближаваме пътеката и всичко изглежда много отвесно, по-страшно от качването ми в мъгла преди години. Вървя зад Нели, а пътеката в началото също е изронена. С един мъж се поздравяваме докато той си почива на един камък встрани. Пътят ни лъкатуши нагоре, Нели понякога спира рязко и ме ръгва с едната щека, а аз стъпвам накриво и искам да се разкрещя, но в този момент няма смисъл от такава реакция. Подминаваме семейства, българи и чужденци и някои от тях са уплашени, други вече слизат или спокойно се изкачват. От тялото ми се лее пот и отброявам минутите до върха. Когато стигаме веригите взимам и щеките на Нели, защото на нея й трябват и двете ръце да се набере, а аз се напрягам да го направя с една. В този момент си мисля какво ли ще стане ако сега падна надолу – дали няма да се понеса като в клип на Пинк Флойд.
Най-сетне стигаме точка от която над нас има само небе и всичко е равно. Пълно е с народ, хора се снимат с табелата, а встрани от цялото виждаме Михаела и Васил. Нели плаче от радост, че е успяла, аз изключвам за всичко наоколо и се наслаждавам на момента. Михаела и Васил ни поздравяват, кефят се, че сме стигнали този връх. „Гледай колко е готино!“ ни казва Мишето, докато се завърта наоколо. Те вече се канят да тръгват и си правим общи снимки, после индивидуални, те слагат самарите, а ние оставаме. Аз гледам върховете около нас и сам не знам какво чувствам. Мисля си за предните изкачвания, преди и след смъртта на баща ми, за това колко е тегаво този път. Възпроизвеждам си разговорите ми с него за това, представям си какво ли е било за дядо ми да е тук. Късметлии сме с ясното време и възможността да видим надлъж и шир околностите.
И въпреки това осъзнавам, че емоцията да съм тук след толкова време не е същата и това ме изпълва с някаква празнина. Правя си снимки, ей така, да има, но всъщност не ми е от такова значение. Не ги чувствам... Чувствам умората в себе си и на духа си. Радвам се, че поне съм стигнал дотук, но знам, че следват още два часа спускане. Поне... Докато съм на единия край на Вихрен виждам някакви хлапаци, които изкачват през Джамджиевия ръб. Един от тях се качва по-нависоко и започва да мята камъни, а една жена до мен ги навиква. Когато те стигат при нас, продължава да им се кара, а те смутено се извиняват. Колко са глупави хората...

Поглед назад

Приготвяме се да тръгнем надолу и за късмет успявам да извадя и втората щека. Поемаме по серпентината, която е проядена от още малки пътеки, направени от бързаци, и всичко се хлъзга под краката ни. Болката започва да става негава в левия крак, хлъзгам не на няколко пъти и искам да вия от болка. Разминаваме се с хора, които тепърва се качват нагоре, а когато стигаме подножието, гледаме няколко кози, които се отдалечават от хората.
В мен е неистовото желание да слезна по-бързо, защото раницата започва да ме притиска. Но пред нас има хора, които се мотаят, а и трябва да се движим заедно с Нели. На първите завои срещаме козите и всички спираме за момент. Животните ни гледат спокойно докато пасат, на едно протягане с ръка са и само леко се отдалечават когато им навлезнеш в личното пространство. Всички се възхищават от гледката, но все пак трябва да продължим надолу. Докато се спускаме надолу подминаваме мъж и жена. По-възрастни, той я държи за ръка и го пита на кой камък да стъпи. Той и казва да стъпва спокойно, а тя му отговаря, че не му вярва след като я е прекарал през Джамджиевия ръб. Аз се оглеждам за хижата, един вид надежда колко време остава да вървим. Когато я виждам си спомням за слизането до Рилския манастир и този път, макар и камъните да са сухи, го чувствам по този начин. Болката е на всяка крачка, но просто стискам зъби, искам да приключа деня и да пия една студена бира.
След още час излизаме пред хижата. Отпред е пълно с коли, мирише на богата храна и аз усещам как слюнкоотделям.
Михаела и Васил са на терасата от задната страна на хижата, вече са се изпрали, изкъпали и си говорят. Взимам ключове за стаята, но нямам сили да кача нещата горе. Седя на пейката и вегетирам. „Изглеждаш много изпит...“ ми казва Михаела и аз просто кимам. Готов съм още сега да заспя на пейката, но искам да си взема душ, да изпера каквото мога и да ям. Тогава научаваме новината – Васил е предложил на Михаела. Описват го със смях, как той е бил нетърпелив и е давал зор къде точно да застане, така че да го заснеме и т.н. Нели се тюхка, че не е била в този момент там и се шегуваме какво би станало ако беше. Че най-вероятно пак щеше да плаче на върха.
Качвам нещата горе, стаята се оказва над кухнята и е топла. Хващам се да разпъна палатката, която е още влажна и си мисля колко ли допълнително тегло съм носил днес. Разхвърлям дрехите, взимам чисти и се слизам да се къпя. Разтривам глезена си, стоя под струята, водата е достатъчно топла за това, и усещам как тялото ми се отпуска. После се навличам, сядаме вътре, защото захладнява и пием за здравето на всички, аз ям като за световно, защото усещам всичките си вътрешности залепнали за стомаха. В хижата има и чужденци, чехи най-вече, а някакъв мъж обяснява за книгите, които е написал и хората около него говорят с богоговение. Мислим как да си заредим телефоните и техниката, но се оказва, че столовата отваря чак в седем, което е късно за нас. Отново планираме ранен старт, а аз за пръв път се чудя как ще ходя утре и дали ако имам още един такъв ден ще се справя. Искам да пиша в дневника си, но нямам никаква енергия. Когато достигам стаята си единствената ми останала сила стига за едно аудиосъобщение, така че да не забравя какво сме направили днес и как съм се чувствал...