Петте планини - ден две

 

18.07. Заслон Петрус

Спя неспокойно...
Когато отварям очи или се намествам в спалния си чувал усещам порива на вятъра и как горният слой на палатката ми се огъва според вятъра. Будя се преди алармата си, която е да хвана изгрева. Излизайки от палатката небето е с леки розови оттенъци, а посоката от която трябва да се появи слънцето е ясна. Обикалям в опита си да намеря добро място, но дърветата и склоновете пред мен забавят появяването на златния диск и вместо в 6:05 го виждам чак към 6:35.
Пускам примуса за да стопля вода, решавайка да хапна мюсли и да си направя кафе. Междувременно небето се изпълва с повече светлина, а аз решавам да оставя палатката да изсъхне малко преди да я събера. Смятам колко километра имам да вървя днес, но знам, че ще ми се сторят много повече, защото Верила е планина, която изкривява представата за разстояние, а и вторият ден на всеки преход е много по-тегав.

Кафето ухае приятно в чашата, а мюслито набъбва в опаковката си, докато събирам палатката. Не успявам да я навия като хората от първия път, но вторият е успешен. Времето е напреднало, но искам да се обадя на мястото където се надявам да спя.
Набирам телефона, надявайки се, че такива хора не спят до десет часа, защото е една 8:30. Гласът на мъже звучи рязко по телефона и аз се извинявам за ранния час.
-Здравейте, обаждам се да попитам дали имате свободни стаи. Аз правя Е4 и смятам да стигна Клисура довечера, в момента съм на заслон Петрус.
-Колко души сте? –делово подхожда.
-Сам съм. Преди няколко години с един приятел бяхме в бунгалото ви.
-Ами виж сега, бунгалото го давам за 50 лева, което е предполагам ти е много. Ще те настаним във един фургон. Така де, той си е оборудван с баня, кухня, има и топла вода. Просто е фургон, но ще ти го дам за 10 лева нощувката. Предполагам, че няма да ти е проблем.
-Не, аз се радвам, че ще имам къде да спя тази вечер. – опитвам се да звуча бодро по телефона, но все пак в главата ми е думата „фургон“, незнаейки какво да очаквам.
-Мен няма да ме има, но жена ми ще е там. Като стигнеш Клисура ми се обади, така че да те очаква. Ако нещо стане и се откажеш също се обади.
-Ами предполагам, че към пет часа ще съм най-късно при вас.
-Ти се обади. И да знаеш, че не предлагаме храна, нямаме готовност за сега.
-Е, не се притеснявайте, сигурно ще ям в пивницата на центъра...
-Идеално. Ами обади се като стигнеш.
Затварям телефона и си мисля, че няма да има купон като преди три години. Тогава, с Кирил, се оказахме в скъпото бунгало, което тъкмо бе приютило купонджии за рожден ден и хладилникът бе оставен с алкохол догоре. Но нямам много време за маене – вече е 8:45 и трябва да се разбързам, защото следобедно се очакват дъждове. Надявам се бързо да мина през по-голямата част и да не правя дълги почивки, защото ще се уморя още повече.
Тръгвам по пътя, оформен от вчерашните автомобили, бързо навлизам в ритъм, няма с кой да се съобразявам, а пред мен се разкриват върховете на Верила, а отзад и заветната цел Рила. Движа се по черни пътища, които живот и здраве, ще мина за пореден път след около месец на традиционния ни преход до Дрен. Сега, заради дъждовете от миналия месец, тревата е още зелена на места, а не изгоряла от жегата. Докато вървя, мислейки си какви ли животни мога да срещна, виждам таралеж. Той е особен като форма, лежи край пътя, но не помръдва. Решавам, че е загинал, но вглеждайки се внимателно откривам, че всъщност е изяден или разрязан наполовина, превръщайки го в някакво странно животно от хорър филм, което може да те изсмуче през алената си паст.
Бързо достигам до Букепреслапската седловина, която е границата на Витоша и Верила, а пътеката ме води към гората. Поглеждам часовника и е минал едва час и десет минути. Според тракера съм изминал шест километра, което ме прави доволен.
Влизам в гората и усещането се променя – вятърът огъва дърветата, свисти през техните огъващи се стъбла и аз си представям, че това са диви животни, които си комуникират. Това ме кара подсъзнателно да ускоря крачка и скоро се оказвам до единствата вода по трасето. Сядам да направя почивка и да хапна нещо енергийно, а звуците не спират. Междувременно телефонът ми иззвънява и получавам съобщение от Методи – да мина през Дрен, да пием бира и после да ме карат към София. Пиша му, че моята крайна спирка е малко по-далечна, някъде около гръцко..
В почвата на коларския път се виждат следи от хора и животни, но не очаквам да срещна някой днес, така че е важно да правя малко повече шум. Вадя звънеца против мечки и го окачам на раницата. Току-виж помогнал. Наливам вода, поглеждам книгата за насоки, но съм една идея по-спокоен от преди три години – по-голямата част от пътя ми е познато, до разклона за Дрен, а след това не би трябвало да се объркам, но знам, че не трябва да се надявам на гледки.
Верила е ниска планина, а пътищата й, основно коларски, са изровени от камиони и джипове. Суха планина, която те поема в утробата си – гореща, суха и някак неплодовита. Неслучайно името й значи безводна...
Продължвам и първите километри в гората са добре, държат жегата настрана, а аз оглеждам животинските следи за  нещо прилично на човешка ръка. Петкан, така решавам да нарека звънчето, пее и ми дава ритъм и спокойствие. Все пак вятърът все така прилича на скимтящи животни, което ми играе малко по нервите, карайки ме да увелича още малко скоростта. Маркировката обаче е безупречна – личи си, че е нова, така че нямам притеснения за изгубване по пътя.
Излизам в откритата местност и почвата е съвсем различна – няма капчица влага в калта, тя се е изпекла дотолкова, че се е напукала подобно на истинали тектонски плочи, които вече никога няма да се движат. Вдига се лек прах, от скоростта лявото коляно започва да ме наболява, което е знак, че трябва да внимавам. Все пак Верила беше пиронът в опита на Кирил преди три години.
Постепенно стигам Голям Дебелец, първенеца на планината, а един ястреб лети в подножието на върха, търсейки храна.
Пулсирането в коляното се увеличава, което намалява морала. За да се боря с емоцията си припомням, че съм минавал този път вече, че съм минал и голяма част от него много пъти по друга линия и това не е първият случай да съм с тежка раница. Това не ми пречи да я псувам, защо съм я направил толкова тежка, но изборът е мой, а и още не съм се адаптирал.
Спирам на сянка, пускам музика от телефона и разгъвам крака – искам коляното да си почива и затова изграждам план за оставащите според пътеводителя 12-тина километра кога да спирам. Залагам си разстояние от четири километра – на всеки четири километра ще спирам да почивам, което прави грубо на всеки час. Когато се движа без раница усещам леко напрежение в коляното и това ме притеснява. Не искам да приключа преди реално да съм започнал, но има един начин да се случи това, а той е да вървя.
Планът е добър, но като всеки такъв план при пътуване е нещо, което не би трябвало да се сбъдне.

Минава час от последната спирка, а целият ляв крак пулсира – сякаш сухожилията са обтегнати въжета и всяко едно по-рязко движение е способно да ги разкъса. Мотивацията ми се смъква, защото съм очаквал такива проблеми поне след четвъртия ден, а не още на втория. Но знам, че Верила има такъв ефект – да ти вмени, че ще ходиш безкрай, че не знаеш къде и кога ще стигнеш заради еднообразния път. Копнея да се изкача на някой хълм, който да ми даде някаква гледка, ориентир колко ми остава. Затова и наричам Верила душегубка – ако минеш през нея, то няма какво да те повали.
Изкачвам връх Брустовете, който ми дава някаква гледка, но дърветата я крият. Все пак се вижда част от Рила и това е надъхващо. Пътят започва да се спуска надолу и аз се оглеждам за планираната почивка, но тогава забелязвам нещо – раница и шапка. Може би има и други хора, които правят Е4 точно в този момент? Любопитството надвива умората и аз ускорявам крачка. Виждам мъж и жена, които вървят със сравнително големи раници. Те спират за момент при което ме виждат.
-Здрасти! – мъжът ме поздравява, а аз се усмихвам широко.
-Здрасти, Василе!
-Познаваме ли се? – той е все така усмихнат, момичето също ме гледа странно.
-Да, аз съм Стефан, приятел на твоите съученици Христо и Коста!
-Приятно ми е, Михаела! – приятелката му се включва с бодър и отсечен глас.
-И ти ли правиш Е4?
-Да, а Коста ще се счупи от смях когато разбере, че сме се засекли. Аз бях разбрал, че сте тръгнали преди това.
-Значи ти и Васил сте били съученици?
-Не, приятел съм с негови съученици, но пък съм участвал в това да поставят гуми пред входната му врата, което беше коронният им номер понякога.
В този момент си мисля колко е малък светът и какъв е шансът това да се случи. Михаела и Васил се оказват влогъри, които миналата година са минали Ком-Емине. Разказват колко е било тегаво, как планират да го минат цялото Е4 за тринайсет дни (както е по книжка), а багажът им е разпределен между двамата – тя носи цялата кухня в себе си, а той техниката за снимане, включваща фотоапарат, дрон и статив, както и палатката.
Запазили са си място „При Елза“ – една друга къща за гости, която бях чувал като име, но нищо повече. Освен това очакват да имат зареждане с храна на Клисура, защото вече имат опит с Ком-Емине, планирали са зареждания по пътя, така че товарът им да е оптимизиран до грам. И на трима ни Верила се струва дълга, на тях им напомня на края към нос Емине, на мен на частта между Бургос и Леон на Камино, и споделям, че смятам Верила за цедка. Ако я минеш, ще минеш целия път до края.
Заприказваме се за премеждия по маршрути, за срещи с овчарски кучета, за особени хижи и места. Междувременно прекапва за малко, колкото да спрем и да се чудим да слагаме ли якета за дъжд, но почивката ми заминава, преодолявайки последните километри до Клисура.
Спускаме се малко по-рязко надолу, навлизайки в селото. „При Елза“ се оказва почти в началото, а аз съм на противоложния край, което значи, че и моето уморено коляно ще поработи още. Михаела и Васил оставят раниците на свекървата на Елза, истинската звезда на мястото е на море в този момент, и отиват с мен до пивницата за бира. Пред нея стои един от местните пияници, който допива поредна бира с водка и пуши цигара докато влизаме.
Вътре е все същата съдържателка, сякаш и дрехите и прическата не са променяни за три години. Аз съм прегладнял, защото знам, че няма да слезна обратно до центъра. Поръчвам таратор, ПКС, кебапчета и бира. Васил също взима бира, казваме си наздраве, а наблюдателят отвън влиза за още една поръчка, а след това между липсващите му зъби се прокрадват въпроси към нас – къде сме тръгнали, защо с тежки раници и т.н. Част от думите не са ясни, комуникацията не върви и той излиза обратно навън.
Васил и Михаела също тръгват преди да завали като из ведро, а аз налапвам лаково всичко. Питам жената дали водата става за пиене тук и тя признава, че не. Особено след дъжда преди малко. Купувам още някакви неща, обаждам се на мястото и потеглям. Пътят ми се струва безкраен, но знам, че просто трябва да сваля раницата и ще си почина.
Посреща ме жената на собственика. Звучи притеснено, а когато й казвам, че преди три години съм нощувал тук отговаря, че имала съмнение, че ме е виждала.

Фургонът е класически бял. Вътре има две легла, малък бокс и баня. Жената ми се извинява, че банята тече – съпругът й не е успял да реши проблема с меките връзки, да не се притеснявам и прочие. Ако съм искал да отворя още прозореца. Когато ме оставя аз свалям обувките, пера каквото трябва и го оставям на един стол. Взимам душ, а капането от смесителя ме навежда на мисълта как ли ще заспя. Това ми притеснение се засилва докато лека с вдигнати крака, а звукът от банята е оглушителен. Отново започва да вали, аз се разхождам малко из двора на мястото, после се връщам обратно във фургона. Записвам си някои мисли, гледам картата, защото утре трябва Нели да се присъедини към мен и преценявам как да го направим. Заспивам докато слушам автобиографията на Майкъл Кейн, а капещата вода се слива с гласа на четящия...