Петте планини - ден трети

 19.07 село Клисура

Будя се внезапно, все едно съм чул някой да удря с брадва по вратата. Още е твърде рано и се унасям отново, завивайки се по-плътно в одеалото
Когато се будя отново има още време до алармата, въртя се в леглото и се чувствам като пиян. Ставам и се движа като слон в стъкларски магазин, мудно и шумно. Опитвам се да светна лампата и откривам, че няма ток, явно вторият проливен дъжд е довел до спирането му. Телефонът ми е недозареден, но това не е проблем – все пак имам външни батерии. Приготвям раницата, а времето си тече – знам, че Михаела и Васил бяха решили да стават рано, часът отива към шест и половина, а мен ми предстои да вървя петнайсет минути поне до центъра на Клисура.
Излизам от къщата за гости и започвам да бъда приветстват от сутрешната команда – кучетата по улицата и в дворовете ме лаят, може би заради Петкан, който е вързан за раницата. Пред един от дворовете виждат труп на невестулка, а наоколо куче се държи като горд пазач. Някои хора ме поздравяват, други само ме оглеждат със съмнение къде ли е тръгнал този непознат. Наближавам центъра и местното бездомно куче ме гледа стреснато, а когато го викам бяга уплашено. Бакалията е отворена и влизам да си взема кафе, така и така закъснявам, то поне да вкарам някаква допълнителна енергия. Кимвам на другите, които са тук и чакат транспорта си – една жена пита друга къде е трета, друг мъж си сипва няколко захарчета в кафето, когато зад мен чувам изстрел. Обръщам се и гледам някакъв чичак, който доволно нахилен, че е метнал някаква мощна пиратка по бездомното куче, което панически бяга надалеч. Мъжът се смее, другият до мен го поздравява, но някак хладно, може би и той не одобрява всичко това. Аз го псувам наум и нямам желание да го слушам, затова гаврътвам кафето, мятам раницата и тръгвам.
Отново се движа по черни пътища, които ме изкарват бързо от селото, а наоколо има мъгла. Пускам Петкан да си звънти на воля докато набирам скорост. Разменям си съобщения с Михаела и Васил, които са тръгнали преди час и половина, но пък вероятно ще се засечем в крайната точка за деня. Те ми казват, че са изпуснали някакъв завой и са се връщали наобратно, защото така им показал тракера. Аз гледам табелите наоколо, пътищата ми са познати, защото преди три години съм ги минавал отново и съм се лутал. Сега нямам проблем с лутането, но все пак не си спомням всичко и на моменти карам по усет. В един момент получавам съобщение от Васил, че са се натъкнали на овчарски кучета, които ги обградили, а овчарят ги овикал. Спомням си това място и когато отново излизам от гората се оказвам в поредната мъгла, която ми напомня за филма „Тринайстият войн“ и идването на Уендолите. Вместо това отнякъде се чува музика и се запътвам по посока на звуците. Постепенно от лявата ми страна се откроява стадо овце, които са затворени и тогава ги виждам – две кучета от дясната страна на пътя, удобно скрили се зад ниското дърво. Докато се огледам другите се впускат с лай, а аз просто заставам на едно място, спокойно хванал щеките ако се наложи да се отбранявам. Кучетата ме заобикалят, седем-осем парчета, преценявайки дали да ме нападнат и откъде. В този момент от фургона се появява овчарят, който ги навиква и кучетата се разбягват.

-Не се плаши! Те много лаят, ама като съм тук няма страшно! – леко запъхтяно ми говори. – Те, преди малко минаха една двойка и момичето много се уплаши!
-Е, не са малки кучета, но пък пазят територия...
-А, те са злобни понякога! Веднъж, бях препил предната вечер и си почивах във фургона, а един немец ли беше, чех ли, рекъл да си наточи вода от чешмата и да седне точно до стадото. Леле, като го чух тоя лай, добре, че бях тук, иначе жив щяха да го разкъсат!
-Хубаво е, че сте били тук! Мен не ме е страх от кучета, но все пак не рискувам с тях, затова и застанах на едно място!
-Е, па, не е шега работа! Ти накъде така?
-Към Рилските езера... Има ли още кучета нагоре?
-А, има, с едни крави, но онези не лаят, няма от какво да се притесняваш!
-Благодаря, със здраве!
-Със здраве!
Впускам се в мъглата, която е започнала лека полека да се разрежда,  и не след дълго стигам и стадото крави. Те ме гледат съсредоточено, а кучетата просто ме проследяват с поглед. Краварят там стои на пост, махаме си с ръце и се поздравяваме с „Добър ден!“
Пътят се вие бързо, а пред мен се разкрива същинската Рила, която надвисва с мащабите си над лакатишката си част.
Часът е около девет и половина когато настигам Михаела и Васил. Те тъкмо са почивали, а аз планирах да спра също, но усещам, че имам още енергия , така че мога да продължа още. Слънцето вече е изгряло, мъглата се е разсеяла и ние вървим бодро, обсъждайки как единствената разлика от вчера е гледката, която е достатъчна за нас. Васил ме пита има ли удобно място да спрем и аз си мисля, че сме близо до сградата на горското стопанство. Излизаме на едно малко възвишение и срещу нас има някаква жълта постройка.

Приближавайки я, се оказва че е жълт трактор, който е паркиран до пътя. Въпреки това е слънчево и решаваме да спрем тук и да направим дълга почивка за обяд. Михаела се снима с трактора, а след това ми предлагат сандвич и яйце, а аз вадя малката си лопатка за да зарием остатъците от черупки. Михаела изважда кухнята и прави мюсли за закуска, а Васил й казва че е объркала реда – първо да налее вода и след това да сложи тенджерата. Осъзнавам, че може би се дърлят една идея повече, но пък са минали вече през Ком-Емине, което ги е подложило на изпитания, така че са стиковани. Васил заснема закуската на Михаела, те правят видеа за всеки един свой преход, а аз си спомням Любо – момчето, което бях засекли преди година на Петрус, живеещо в Дания и правещо Е4. Той беше си заснемал всичко сам, а аз не мисля, че бих могъл да имам това търпение да снимам – може би, защото целта ми за това пътуване е друга, да вървя със себе си доколкото е възможно.
Когато продължаваме, сме малко по-тежки и нормално трябва да влезнем в ритъм. Стигаме до изоставената сграда, в опит да си налеем вода от ваната, която играе ролята на корито за дивите и домашните животни, нагазваме в кал. Продължаваме надолу и подминаваме табелката за Обесения камък, скален феномен, който и при предния опит не бях видял. Васил предлага да се върнем, защото не е далеч, и пътят наобратно ни възнаграждава с бебе саламандър, който се опитва да се измъкне.
Самият камък е наречен така, защото създава илюзията, че е нестабилен, опрян в една точка, а в основата му има малка триъгълна дупка. За нея има поверието, че който мине през нея, трябва да е праведен, безгрешен и ще бъде благословен. За съжаление никой от нас не се чувства такъв и затова се връщаме обратно към крайната дестинация. Пътят се вие надолу и в този момент Нели ми звънни, че е близо до хижа Пионерска – нейното придвижване с транспорт е по-бързо от очакваното. За да не се лута сама й казвам да ме чака на хижата, защото имам около пет километра до там, а със спътниците ми се разделяме. Аз губя надморска височина, а пътят изглежда по-различен от преди три години, почистен от растителност, което ме обърква на моменти. Въпреки това, след около час се озовавам на хижата. Вече съм навъртял седемнайсет километра, а изборът на чорапи се е отплатил – не усещам болка в коляното, но все пак съм внимателен. Пия кафе, Нели ми обяснява как е стигнала дотук, а трима души от Израел се появяват в търсене на информация. Това ме подсеща колко хора от този край бяхме срещали преди три години и си мисля дали ще имасъдържателни срещи. Става дванайсет часа и трябва да тръгваме – решавам да минем през Ловна, защото не искам да вървя директно по пътя под лифта, борейки се с изораните улеи.
Следвам маркировката, а не се движа по черния път, което ни вкарва в полета с бодлива растителност, но една част от мен иска да опита истинското преживяване, да не си спестявам усилия. Нападат ни комари, по-скоро нападат Нели, а около мен кръжат в някакъв танц на смъртта.
Подминаваме един камион, който товари отсечено дърво, изоравайки пътя, вървим още малко и попадаме на Ловна. Там един детски лагер се разполага, а водачите са млади хора, които настаняват децата. Не стоим много, тъй като прогнозата е за дъжд след около час и половина, с вероятност за гръмотевици, и тръгваме към х. Рилски езера. Започва стръмна пътека нагоре, отново от онези пътища, които са изорани, но за момента няма джипове, движещи се нагоре и надолу. Слънцето пеква, а аз започвам да се потя до степен, че мога да си напълня тубата с вода. Напомням си, че третият ден е дори по-тежък от втория, гледам къде стъпвам и почиваме където е удобно. Набираме височина, а не след дълго виждаме отдясно движещия се лифт, което е знак, че наближаваме. Облаците се появяват също и аз се успокоявам, че ще стигнем навреме, преди предполагаемата гръмотевична буря. След още два завоя се оказваме пред хотела, а Михаела и Васил са на около стотина метра пред нас.
Решаваме, че ще спим тук, защото можем да се изперем, а и да вземем нормален душ. Аз съм леко резервиран към мястото, защото ми е твърде търговско, но истината е, че самите езера са станали търговско място, което е твърде посещавано от нехаещи за природата хора. Обявяват ни цена от 120 лева на стая със собствен санитарен възел, но ние взимаме такива с общ на етажа. Хората наоколо са кисели, отегчени, все едно насила работят тук. Стаите обаче са в добро състояние и чисти, а над прозореца ни има гнездо на лястовици. Малките лястовички се подават, гледайки хем към родителите им, борещи се със силния вятър, хем към новодошлите в стаята. Разпределяме се да взимаме душ, перем дрехи в мивката и правя една инсталация с щеките, така че да изсъхнат уж по-бързо.

След това слизаме в трапезарията, ядем някаква храна, която не е особено вкусна и гледаме какво се случва навън. Небето се смрачава, предвещавайки буря, вятърът се усилва и гледаме как хората се прибират бързо.  Мотаем се навън, гледаме двойната дъга, а няколко коня с дървени седла се прибират, носейки багаж. Възрастен мъж кори момчето, че е минало през определено място с коня, но момчето се прави на дръпнато и знае уж по-добре. Мъжете пред сградата пият бира и се шегуват, кой е по-мургав, докато новодошлите туристи се настаняват.
Четиримата обсъждаме какво ще правим утре – аз обмислям дали да остана още една  вечер тук, защото прогнозата е за много ранен дъжд и не съм сигурен колко бързо ще се движим. Михаела и Васил имат друга идея – да тръгнат рано, в 4:30, така че да имат достатъчно време преди дъжда да стигнат до хижа Мальовица. Затова те ще си легнат рано, да се наспят и да могат да са отпочинали в 3:30. Пием бира за рождения ден на Коста, пращайки му снимка от телефона.
С Нели обсъждаме същото и решаваме да се опитаме – за мен, дори и да сме по-бавни после, е важно да стигнем до връх Мальовица и да слезнем до Еленините езера, защото от там ще е вече спокойно. Стига да няма гръмотевици.

В очакване на бурята..

Скоро те се оттеглят, а ние ядем още нещо, разделяме си бира и също се прибираме също. Нели се чуди как ще заспи, но аз се настройвам лесно за тази промяна. Сънувам планински ръбове без да съм сигурен дали съм ги преминавал наистина или са фикция...