Завръщане след 917,4 км - ден 2

14 април, 4:30, Сантияго де Компостела

Сутринта съм тих колкото мога, но малко муден, въпреки притеснението ми да хвана влак за Мадрид.

Навън Сантияго е пълен с гуляйджии, някои спящи по улиците, други спорещи и викащи, а аз вървя спокойно към гарата, вдишвам въздуха, който е пълен с миризма на урина, разбити бутилки с алкохол и тук там на повръщано.

Сядам във влака и чакам да тръгнем. Когато потегля започвам да да придремвам, да слушам музика и да мисля върху изминалото време...

Завръщане след 917,4 км - ден 1

13 април, на път за Сантияго

Намирам се в автобус, за първи път от 36 дни, пиша, клюмайки от сън заради друсането и изоставам в дневника си. Сградите се сменят бързо, за пръв път от много време не разчитам на собствените си усилия, а съм затворен в машина от метал, която се управлява по волята на някой друг. Да зависиш от непознат е странно, но трябва да си отворен към това. И за два часа се оказваме на разстояние, което бихме изминали за три дни...

По Камино - ден 36

12 април, Финистера

Сънувам...
Странен сън, който е съставен от сегашно и минало време. Намирам се в основното училище, пишем съчинение, но е като на зелено училище – седим на каменни маси и пейки, подобни на гъбки, сред природата. Виждам съучениците си, там са Теодора и Адриан, може би и други хора, които вече не са сред обкръжението ми, но те са там, а аз май съм закъснял, движа се запъхтяно и се опитвам да надникна в листата им, че да разбера и каква е темата ни. В далечния край на поляната пък виждам Джери, който е облечен като свещеник, от онези с якичките, седи и проповядва, а от него струи благост и хармония. Възкликвам на сън „Джери?!?“, но той не ми обръща внимание, а проповядва на децата около него. Пак поглеждам съчиненията на моите съученици и на един лист чета: „точка 14: Много яко е, че го направиха!“. Джери продължава да говори на учениците около него, а от устата му сякаш се разлива една приятна мелодия, подобна на птичи песни, която ми дава вътрешна хармония. Осъзнавам, че съчинението е за Камино, моите съученици пишат за мен и останалите, възхищават ни се, но пък си мисля, че и те могат да минат всичко това, стига да искат. Мелодията продължава да се лее и се усилва, събуждайки нещо в мен, някаква мисъл...
Отварям стреснато очи и търся телефона, чиято аларма ме е събудила за първи път на Каминото, да я спра, така че да не събудя останалите.

Тромав съм. Да те събудят от сън, насилствено, е като да ти бият транквиланти, а ти да се движиш въпреки това. Излизам от стаята и разбирам, че съм последен от групата – Дарта и Вероника ме гледат, аз говоря, но и слухът ми е заспал, защото италианката ми прави знак, че викам. Шумно си събирам нещата, гледам, че е тъмно навън, но не е нещо ново за нас. Алин също е будна, защото трябва да си вземе автобуса за Сантияго, а от там да вземе транспорта си за Лисабон където да прекара малко време с приятели за рождения си ден. Сбогувам се и със Сам, казвам му да тренира с беленето на портокали, да се пази и да постигне всичко, което иска. Той казва как му се иска да е с нас и днес, но трябва да си гледа здравето. После ще отиде към Ла Коруня и от там за Щатите...

Интерлюдия 3 (ден 35)

11 април, 12:00, Финистера

Майк

Стоя на скалите до плажа, свалил съм обувките и тениската и се опитвам да изравня тена си. Слънцето се отразява във вълните, хора влизат до колене във водата, а и аз искам да съм вътре, но си нося много неща, които са ми важни и не искам да рискувам да изчезнат. Сякаш сега осъзнавам, че съм го направил цялото това пътуване – отделни моменти се връщат в главата ми, гледам назад и мечтая напред, очаквам сблъсъка с реалността.

Виждам Майк, който се приближава на плажа, викам го и той идва при мен. И двамата с него се чувстваме неестествено. Той казва, че е странно да не правим нищо тук, да не ни очакват още километри, защото и двамата знаем, че Муксия е просто разходка, не е цел... Тази статичност го побърква, а аз напротив, опитвам се да остана тук, да премисля разговорите до момента, от днес, тези, кото ме очакват и да запомня усещането да не се движа, да вкарам емоцията от хармонията в ежедневния си живот. Този, който е без жълти стрелки...

По Камино - ден 34

10 април, рано сутринта, Олвеироа

Сънувам...
Алин се приближава към мен. Спира на около крачка и ме гледа в очите. След това се надига на пръсти и се опитва да ме целуне. Хващам я и я спирам. Казвам й, че обичам друга, че нямам нужда от заместители, че това ще е обидно и за двама ни...
Отварям очи и съм в очакване. Днес трябва да видя океана, да се съединя с него и нищо не може да ме спре...

По Камино - ден 33

9 април, 7:00, Негрейра

Сутринта ставам и си взимам душ. Когато имам своя хавлия, макар и за един ден, мога да си позволя да се събудя с гореща вода. Докато струята ме плиска се настройвам за трийсет и няколко километра през днешния ден. Надявам се Алин да вземе автобус, но я виждам как си приготвя раницата. Закусваме, разпределяме сандвичите по раниците и тръгваме. Навън е мрачно, мъгливо от морската влага. Светлината, идваща от сградите и уличните лампи, е размазана и сякаш се движим в съня на някой импресионист, а над далечните хълмове слънцето се изкачва в заревото си.

По Камино - ден 32

8 април, около 5 часа сутринта, Сантияго де Компостела

Будя се веднъж през нощта, вероятно и останалите се събуждат, защото литовката, която трябва да хване ранен полет е шумна и неподредена. После не мога да заспя, а в прозореца се отразява нощен Сантияго. Постепенно се развиделява, ние се приготвяме, а Ян ни гледа от уюта на собствения си спален чувал. Сбогуваме се с него, той ми пожелава късмет в това, което търся, а аз му пожелавам да намери покоя, който му се изплъзва. Даже е комично как той подскача в спалния си чувал за да се разделим, всеки по своя път. Целуваме се по бузата, нарамваме раниците и тръгваме. Остават ни още едни 90 километра до океана.

По Камино - ден 31

7 април 6:30 Монте до Гозо


Ставаме рано, навън е тъмно и приготвяме багажа си, каквото е останало да се прибере в него, чуваме и учениците, които се разбуждат, но ние имаме две цели – да стигнем Сантияго на зазоряване и да се класираме за обяда в скъпия ресторант.
Излизаме навън, краката ни чаткат по паважа, подминаваме тъмните сгради, които очакват множеството пилигрими през лятото, минаваме през бариерата, а в далечината светлините очертават целта ни. Пет километра, които би трябвало даже да не усетим. Включваме челниците, със Сам водим пътя, пресичаме околовръстното и там е табелата Сантияго, декорирана с множество стикери. Пред нас се появява група ученици, които са шумни, мудни в бройката си и макар да знаем, че не е състезание ускоряваме крачка. Или просто влизаме в ритъм. Алин изостава, а ние със Сам и Дарта влизаме в един бар за да вземем печат – правилото е, че трябва да вземем поне един преди катедралата като доказателство, че не сме лъгали в последните метри. Небето започва да просветлява, вече е утро, но слънцето не се е вдигнало. Ян се хили, че няма да му вземат обяда. Чуваме един глас да казва „Буен Камино“, а наличието на сложни кръстовища ни обърква. Озоваваме се в старата част, табелите ни гледат отвсякъде, а на маркера 1000 метра сякаш настава последен напън. Сам започва да пее 500 miles, пуска я на телефона си. Дарта му казва, че ще го убие, защото постоянно я е въртял и всъщност това ще е добро дело. Убийството на Сам. Шегуваме се, че свещениците ще я благословят, а аз сменям припева „Ла да дада ...“ на „Да-да-да-дарта“. Виждаме паметник на Сервантес, а там, над сградите и една част от катедралата. Спускаме се по малките улици, хората около нас се приготвят за нормален работен ден, те всеки ден виждат луди като нашите потни аз-ове. Заобикаляме катедралата и в 8:30, заедно с камбаните сме пред централния й вход. Със Сам и Дарта скачаме и викаме..
Успяхме! Наистина сме герои!

По Камино - ден 30

6 април, 7:30, Санта Ирене

Събуждам се отпочинал, за пръв път от много време съм спал 7 часа без прекъсване. Няма сънища за СМС-и, очи, думи, които да кънтят в главата ми. Събуждам се спокоен... Разглеждам какво е написано върху летвите от подматрачната рамка. Днес ще е мързелив ден, само 18 километра вървене, а аз се чудя дали съм искрен със себе си? Или дали съм готов да се променя?

Докато гледам как един италианец, който е от пушачите, палещи цигара след цигара. Иска да има кафе, но няма и затова ни моли да ползва от нашето какао. Пием по една чаша, за да се сгреем, почти нямаме храна след снощната вечеря, но Арка де Рино е близо, на половин час от нас. 

Излизайки на пътя знам, че трябва да продължа – не само тук, а да се озова в реалността на хората, извън тази на пилигримите, на място където стрелките са пред теб, в теб, но не са боядисани в жълто, че да изпъкват....

По Камино - ден 29

Пилигримът, който свири на хармоника...

05 април 18:05 Санта Ирене

Домът ни на 24 километра от Сантияго се оказва сграда до шосето. В кухнята няма нищо освен една микровълнова, а в близкото бистро няма друго освен сандвичи. Ян е продължил, защото казва, че няма да издържи на шума и предпочита да върви до Арка до Пино. В албергията има хора, които не познаваме, нови пилигрими. Аз слушам шума от улицата, треперенето на сградата и си мисля как като дете спях в такава къща и усещах вибрациите от трамвая пред нея.

Седя отвън, събирам колкото се може повече лъчи, чувствам се уморен и се чудя защо – дали е заради липсата на нормален сън, жегата днес или пък интервюто, което дадох?