Лирично отклонение 2

Понякога ти се завръщаш
от дебрите на миналото,
в черна рокля, с руж.
Откриваш отворена врата
и нахълтваш без да си поканена.

Виждам те
и късно вече е за мен.
Нечакана и нежелана,
цигара във уста
и пламтящ кибрит в ръка.

Смърт си ти,
и бягам от ножа в твойта длан,
но твоят образ,
обичано-омразен, ме намира
и на най-далечна гара.

Лудост,
единствено тя ме обзема,
когато опитвам се да те извадя,
да те забравя,
а най-подир спокойно да заспя.

Топлите ти пръсти,
впиват се жестоко,
а тялото ми е веч в белези безчет.
Уморено, слабо и ранено
иска само пак да излезнеш ти отвъд.

Позиция

  Студено е. Хора говорят на мегафон, но звукът се размазва в ледения въздух, достигайки до мен груб и неясен на моменти. Гледам ги отдалече, застанали над множеството, редейки думи, които трябва да надъхват всички долу. Те не са по-важни от нас, те имат нужда от нас, така че ние сме движещата сила, всички, които сме излезнали на студа за да защитим позицията си. Някои започват да викат, да скандират, чуват се различни по звуци и продължителност свирки, барабани, някои удрят шишета едно в друго, какафонията е пълна. "Цеко вън от Алеко!"

Бързото бягство

  "Доколкото знам няма друга столица, която да има такава планина около нея!"

  Казва това докато върви бързо, подпирайки се на щеките си. Вече сме се разминали един - два пъти докато слизаме, всеки самостоятелно, към въпросния град, нашия дом. Облечен е по-подходящо за планина, с червеното си шушляково яке, шапката, ръкавиците. Истински планинар за разлика от мен, който е отишъл с пет ката дрехи, най-отгоре с палто, някакво градско денди, което стиска червено вино в пластмасова бутилка, а някъде вътре в раницата се клатушка термос със зелен чай. Един разпасан хаймана с други думи. И въпреки това и двамата сме там, в студения ден, носовете ни са зачервени, а въздухът, който е упойващ от боровата гора, влива сили в телата ни. Тъй като поддържа по-бързо темпо от мен, му пожелавам приятен ден, а той ми махва с едната си свободна ръка и поздравява седящия на пейката при Белята вода.

Музикално - съновно отклонение

  Често сънувам как тичам.

  Гоня нещо, търся нещо, бягам от нещо...

  Когато попаднах на този клип се сетих за всички тези сънища, за моите бягства на сън и наяве. Гледайки бягащите деца, онова първото, което едва едва потегля, лицето му се раздрусва от началните стъпки, бавно преминаващи към бяг, а в очите му се чете меланхолия се замислих не бягам ли от себе си? Нима не съм онова пълничко, луничаво хлапе, което е отчаяно в търсенето - бягство? Нима всеки от нас не е в това видео, не си е представял как бяга, сам или сред други хора, до степен при която му става лошо и накрая повръща или припада?

Далчевата къща...

           "Сам дяволът я сякаш дал под наем,
           но неизвестно кой е наемателят."


   Къщата е пропита с влага, а стените отдавна са загубили онзи свеж бял цвят. Като потънало туловище на кораб, което постепенно става все по-синкаво от морската вода, разтваряйки се като ненаситен разтвор. Когато ги докосвам усещам наносите на времето и калта на наводненията, замислям се за историята на къщата, на това обитание далеч от нормалния свят на редовия гражданин.

   Това място е реалност на обезветените вещи, отдавна загубили сигурността в собственото си съществуване, и тежката миризма на мухъл, пържено и алкохол. Тук е царство на пустота, което няма владетел. Разрухата е безконтролна, хаотична в световете, управлявайки със зарове, които в необичайната комбинация са сами по себе си още по-откачени..

  Гледам олюпените шкафове, без стъкла, с провиснали рафтове, почти без вещи по тях. Кафявият цвят е патинирал, подобно плесен, и ти се догажда само като го гледаш. Липсата на вещи е плашеща - говори, че няма присъствие, няма живот. Ако затворя очи и си спомням дните когато цветовете бяха нови. За миг тази древна сграда не прилича на гробница или артефакт, а на дом. Белотата на латекса я направи тогава по-светла и позитивна. Но това се оказа грим, просто пудра върху женско лице, което е твърде престаряло за да хваща окото. Гримът се размазва, разкривайки фасадата с цялата й грозота и разруха. Видял веднъж истинското й лице, то остава в теб, впива се с кокалести пръсти и подобно на паяк плете мрежа около спомените ти. Духът на къщата прониква и те заразява смъртоносно.

 

Лирично отклонение...

Беше откровение,
гледайки как тичаш
под дъждовни капки,
ти, романтичен мой мираж.

Роклята ти бе на петна,
огромни аленочервени цветя,
с разтварящи се чашки
пиещи влага от дъжда.

Стоях скрит под стряха,
сух, далечен и студен,
гледах те като видение,
но ти не гледаше към мен.

Бе затворила очи,
усмихната, с разрошени коси.
Капка подир капка
обливаха лицето ти,
целуваха малката бенка
над лявата вежда.

Сърцето там тупти,
видяло нимфа след букови гори.
Затварям силно аз очи,
но танцуваш жадно зад клепачите,
уви...

И търся смелост в мен
да напусна сухата земя
за да тичаме
в мократа гора.

Песента

            През седемдесет и седма Иги Поп я създава. Песента. Онази комбинация от мелодия, текст и специфичен глас, която прониква в порите ти, оттам в кръвта и достига до мозъка. Той предава сигнала и ти вече си потеглил, физически или мислено на някъде, без значение посоката. Движението, меланхолията на нощния град, самотата в търсенето.... Всичко е там, в думите на Пасажерите. И е прекрасно...

           

Мисли върху пасажера...

        Какво е пасажерът?

          

            Винаги съм смятал, че той е донякъде във всеки от нас, все пак кой не обича да пътува, да открива нови неща, но истинският пасажер е нещо различно. За него пътят е начин на живот, единственото осмислящо нещо, което му дава увереност. Способен е всеки един момент да захвърли всичко и да поеме в определена дестинация. Ако не е на път физически, то той броди с ума си, в мечтите си, наблюдава хората около себе си и ги преценява, разигравайки различни сценарии с тях. За него познанието на вътрешния свят е също толкова важно както и откритите степи, смятайки всеки човек за отделен хоризонт.

Започва път от моя праг....

        Отварям вратата. Там, окъпан в светлина или мъгли, е целият свят. Той ме дебне, а може би и аз дебна него. Никога не мога да преценя кой е по-силният от двама ни, кой е хищника и кой жертвата. Да предположим, че съм аз. Излизам с бодра крачка, спускам се по малките улички, бродя из града. Търся онези малки вълшебства, които за другите са ежедневие, нещо, което няма да видят. Като онези далечни строителни кранове, с потънали в мъгли основи, а огромната им метална конструкция се движи като откъсната от земята, надмогнала гравитация. И за миг решавам, че може и да са извънземни, че това са техните кораби и ние ще направим първия контакт, аз и другите хора на спирката и улицата. Илюзията е мимолетна, но въпреки това красотата на тези обикновени арматури, надвиснали над бетонената конструкция, остава в главата ми.

       Или групата пияници, които още в осем сутринта са извадили бутилките с бира, препичат се като гущери на зимното слънце и пушат лежерно фасове. Ако се вгледаш в лицата им, виждаш сред отломките, дълбоките резки на битието им, някаква дълбока мъдрост, която ако прочетеш правилно може да ти спаси живота.

       И това са само примери от света, който е навсякъде, в очакване да те залее с информация, да ти открие красотата и грозотата си, да те направи пътник в неговите селения. Просмуква се под вратата, в дрехите ни, в душите ни. От миговете, в които се усмихваме на слънцето до онези на бродене из мрака. Светът е хората, с които се запознаваме, местата за които мечтаем, думите в книгите и героите в пиесите и филмите.

       Светът е голям и аз искам да го опозная колкото се може повече....

       

       От началото на моя праг...