Лирично отклонение 9

Белите листа,
покрити със сивкав прах,
те плашат със свойта немота.
С мастилото, което никога
не ще покрие ги,
с мислите,
неизречени що остават,
думите мълчащи
в затворена уста,
неизказани от страх и немощ.
За всичко туй
говорят ми покритите
с прах листа.

Някакво начало без особен край...

Събудих се внезапно,  а в стаята беше тъмно и тихо. Дишах тежко, а кожата ми лепнеше. За момент се уплаших д а не е кръв, въздухът сякаш беше пропит с нея, но в следващия миг почувствах влагата на потта от собственото ми тяло. Кървава пот, резултат от лош сън, от неспокоен нощен дух, който бе посетил съзнанието ми. Замислих се къде ли се намирах, кой затвор имаше тези стени. Огледах очертанията на мебелите, разположени хаотично по стените, без знак за разумна мисъл. Високи секции от които се носеше аромат на стара хартия, с рафтове, огънати от тежестта, се редуваха с ниски шкафове, пълни с безполезни вещи и спомени, а някъде на края на стената се мъдрееше и картина в дебела рамка. Таванът не се виждаше, а сигурно там все още бяха стотиците хиляди пукнатини, сплетени като мрежа, която се носеше към лампата без абажур.

Езикът ми бавно опипва филтъра, напоява го със слюнка за да усети по-добре вкуса на тютюна. Движа цигарата в уста, намествам я, оглеждам хората наоколо, които ме гледат странно. С незапалена цигара в устата, бясно движещ се между другите в парка. Наближава онзи момент на успокоение. Филтърът се е удавил в устата ми, а запалката се приближава до тютюна в другия край. Пламъкът облизва хартията и аз я наблюдавам до мига, в който от топлината трябва да затворя очи, а димът бавно издишва. Първата дръпка е началото на агонията за фаса, но за един пушач, макар и бивш, това е късче радост. Гадна фалшива радост от която има нужда. Отдавна не съм пушил заради самата цигара, заради онзи промеждутък на заблуда, че с изгарянето, с вдишването на катрана и никотина, животът се оправя. Но днес явно е такъв ден, ден на минало.

За малко в Сърбия, за малко в дерето, за много в ждрелата...

  Трябва да уточня, че цялото това пътуване започна с лъжа. Казах на майка ми, че няма да съм сам на това пътуване. Принципно се очертаваше да имам компания, но въпреки това очаквано за мен останах сам. Тъй като потвърждението дойде късно, а аз съм вироглав, но и не исках родителското тяло да се тревожи излишно й казах, че ще съм с компания. Реално не е далеч от истината, човек никога не е сам, но тя едва ли щеше да е съгласна с това мое твърдение. И така, спокойно я излъгах.

За големите хора...

Колелото ми се спуска бавно към старите кестени по улицата за да ме спаси от адските първи жеги на лятото. Вятърът вее в гърдите ми, а всичко останало от мен се изпарява. Оглеждам се наоколо - за коли, но и търся спомените. Карам из стария квартал и отивам да се срещна отново с него. И знам, че отново е минало много време.

Спици...

Затъквам слушалките в ушите си. Това не е добро решение, но предпочитам да го направя. Вероятно ако майка ми разбере ще подивее от страх как изминавам всичкото това разстояние, заличавайки шумовете, музиката на града и се отдавам на съзерцанието му. Натискам копчето на плейъра и чакам да започне.

Лирично отклонение 8

Гол съм,
обелен от бронята си,
махнал всичките й
люспи лук.

Треперя,
гладен за допир,
и протягам аз ръце
невинно,
жадно,
към всичко, което ме
обгръща.

Вода,
пръст,
огън,
кръв.

Студено е,
с ръце обвивам
голия си дух.
И чакам плът,
топла,
мека,
в която да се завия
вместо в лучената броня.

Смъртта е занимание самотно...

   Гробища...

   Виждам се, как бродя по тях, сред избуялите треви, напуканите или окрадени паметници и се чувствам спокоен. Може би твърде често съм минавал покрай тях за да разучавам духа, който струи от тях. Но в съня си аз ходя между неравните редици от надгробни плочи, гледам снимките или барелефите на починалите и искам да узная историята им, да науча какви са били, всичко отвъд онези дати на раждане и смърт, епитафиите и лицата. Сякаш ако мога да ти разбера, да науча повече за тях, то ще мога да общувам и със живите. Докосвам с ръце камъните, провирам се между излезналите от мъртвата плът дървета, които хвърлят сянка за да може здравецът да избуи по черната пръст. И те са студени, камъните, бездушни и неносещи нищо за моето съзнание. А някъде там, горе, птиците правят своите все по-стесняващи се кръгове. Крясъците им се чуват, приветстващи новодошлия.