Петте планини -ден девет

 25.07

Въртя се и не спя добре..
Часът е четири, а палатката е влажна, което значи, че ще тежи повече. Ставам, занасям раницата до площадката пред хижата и отивам да събудя Нели. Тя е вече будна и се приготвя, а Михаела пуска примуса за кафе. Приготвяме се, подреждам раницата както мога, но се чувствам уморен още преди да тръгнем, както и лека болка в крака.

Петте планини - ден осми

 24.07. хижа Предел

Ставаме рано, около четири часа, защото искаме да се приготвим и да тръгнем колкото се може по-рано. Очаква се следобеден дъжд, но би трябвало да сме на Яворов преди това. Взимаме нещата от „простора“, те са още влажни, а и толкова ниско все пак има роса, пием по кафе, малко се бутаме в банята, защото сме доста хора за сходни задачи. Аз слагам повече неща в моята раница, тъй като Нели е несигурна как ще й се струва първоначалното ходене и се стремя да олекотя раницата й.
Излизаме от хижата, затваряме вратата на двора и под звуците на алармения кучешки лай стигаме пътя за Банско. Още е рано сутрин и заради това сме включили челници,стоейки до канавката, а тирове и коли минават с мръсна газ. Трябва да вървим няколко километра по този път и това ме кара да бързам, защото не се чувствам сигурен от тукашните шофьори. Точно докато го мисля един състезател с БМВ задминава рязко буса пред себе си и влиза толкова в лявата лента, че виждам вече как отнася Михаела. Разминават се на няколко педи, но това ни кара да забързаме още. От другата страна на канавката ни гледат крави, удобно излегнати или преживящи, а аз си представям какво ли си мислят докато виждат туристи всеки ден в тази част на годината. „Поредните луди...“. Подминаваме и ресторантчетата край пътя, аз се опитвам да си спомня къде точно бяхме отбили преди девет години с компанията за хижата, защото тогава, в дъжда, не ми се беше сторил толкова много ходене. Вървя напред, но все се обръщам да питам Васил колко остава, но когато виждаме статуята на орела, знаем, че следва отбивка. Там има и табела, но все още имаме да вървим по асфалт, просто влизаме в гора.

Петте планини - ден седми

 23.07, хижа Македония

Сънувам...

Намирам се в Музейко и чувам как някой се катери по дърво. Виждам Фил, който така се е качил на ореха отсреща, че усещам как всеки момент ще падне. Над него, на един клон стои бяла котка, която мяуче тъжно. Явно Фил се опитва да й помогне, но в своята чаровна непохватност не знам как е успял да се покатери, а още по-малко да стои така. Мисля си, че е като мен на един пиянски купон, но все още не осъзнавам, че е сън.

-Фил! Ще паднеш! – провиквам се от рамката на вратата.

-Здравей, Стефане! – чувам думите му, изречени както само той може. Намества се някак наудобно на клона, а краката му едва докосват ствола на дървото. –Наистина не съм много добър катерач на дървета, но не мога да оставя тази котка така! Напълно съм сигурен, че няма да падна, но все пак ти благодаря за загрижеността!

Протяга се към следващия клон в опит да достигне котето.

-Фил не се протягай повече, ще се изхлузиш!

В този миг всичко става като на забавен кадър – изпънатата ръка на Фил увисва във въздуха и след това цялото му тяло полита надолу. Аз тичам към дървото, но сякаш краката ми са в оловни обувки, които ми пречат да развия скорост. С всяка крачка виждам тялото, което се приближава към земята, опитвам се да спра падането, но разстоянието ни между нас се увеличава и тъкмо да го застигна се будя. В главата ми стои образът на падащия Фил, а пред очите ми таванът на хижата. Заспивам отново, а малко по-късно се будя от приготовленията на Васил и Михаела. Те свалят раници.

Петте планини - ден шести

 22.07 хижа Рибни езера

Събуждам се рано, вече изграден навик, а и леглото е като плаващи пясъци с пружината, която е увиснала. Излежавам се още, защото така или иначе сме решили да закусваме тук, а кухнята отваря в седем сутринта. Въпреки това скоро ставам, защото не ме свърта – онзи режим от миналото, в който си готов да тръгваш и да стоиш на едно място ти се струва странно, някак нередно.

Петте планини - ден пети

 

21.07 хижа Мальовица

Отново се става рано, а още преди това слушам трополенето по покрива. Може би не е животно, защото ако е такова, какво иска? Да ни разкъса в бунгалото? Давам си сметка, че може би са дърветата наоколо или кабелът довеждащ тока до постройката. Часът е около четири и след около половин час трябва да тръгнем. Денят се очертава да е тежък, около единайсет часа ако вярваме на пътеводителя, но това е без значение. Това, което си мисля е, че преди три години точно тук беше приключил моят преход в нечовешките дъждове. Сега, това, което не беше ясно бе дали тук ще приключи преходът на Нели след вчерашното подхлъзване или не. Тя е решила да провери как ще се чувства, а ако има проблеми да се върне обратно.
Четиримата сме пред хижата, Михаела и Васил вече са пили кафе, а ние ще чакаме първия удобен момент. Тъмно е, нашите влогъри правят записа за началото на деня, слагаме раниците и тръгваме. Пътеката минава зад хижата, от вчерашният дъжд и сутрешната роса тревата е влажна, тежка и обувките бързо се мокрят. Опитваме се да намерим брод, който да е подходящ за минаване, Михаела бързо преджапва, а Васил се подхлъзва в на камъните и цопва във водата. За щастие не е особено мокър, а и техниката е суха. Когато най-накрая, мотаейки се като мухи без глави, намираме подходящо място, се борим с клека отстрани, който ни бута към водата, но се справяме с предизвикателството.

Петте планини - ден четвърти

 20.07, х. Рилски езера

Алармата не ми е нужна, защото се будя от задушния въздух в стаята и от виковете, които се чуват от коридора. „Вероникоооо, отвори вратата! Отвори я, прости ми!“, преминаващи в различен диапазон от емоции до „Веронико, ще те пребия, ако не отвориш вратата, ей!“
Светвам лампата, излизам към банята, а там са някои от батките вчера. Блъскащият вратата Ромео ме поглежда и вика: „Е, събудихме ли те най-сетне?“. Поглеждам го накриво, нямам време за такива неща и в тоалетната гледам как те не могат да уцелят чинията.

Докато прибираме багажа по раниците получавам съобщение от Васил, който пише, че са решили да тръгнат в 4:30, защото прогнозата се е променила и сега не се очертава да вали в 15 часа, а по-скоро в 18. Междувременно шумотевицата навън приключва и в 4:15 всички сме готови и тръгваме.
Михаела обяснява как е била будна още от два часа, защото се е притеснявала за времето и й олекнало когато видяла промяната. Васил е тотален айляк. За пръв път виждам цялата им снимачна рутина. Когато излизаме навън небето е черно, единствено в далечината се вижда един задаващ се предвестник на заревото, което ще е изгрева, но има и много облаци, а между тях звезди и планети.
Пускаме челниците и се спускаме по маркировката, защото целта ни е (а и според разстоянието, което трябва да покрием) да видим изгрева на последното от Рилските езера.

Петте планини - ден трети

 19.07 село Клисура

Будя се внезапно, все едно съм чул някой да удря с брадва по вратата. Още е твърде рано и се унасям отново, завивайки се по-плътно в одеалото
Когато се будя отново има още време до алармата, въртя се в леглото и се чувствам като пиян. Ставам и се движа като слон в стъкларски магазин, мудно и шумно. Опитвам се да светна лампата и откривам, че няма ток, явно вторият проливен дъжд е довел до спирането му. Телефонът ми е недозареден, но това не е проблем – все пак имам външни батерии. Приготвям раницата, а времето си тече – знам, че Михаела и Васил бяха решили да стават рано, часът отива към шест и половина, а мен ми предстои да вървя петнайсет минути поне до центъра на Клисура.
Излизам от къщата за гости и започвам да бъда приветстват от сутрешната команда – кучетата по улицата и в дворовете ме лаят, може би заради Петкан, който е вързан за раницата. Пред един от дворовете виждат труп на невестулка, а наоколо куче се държи като горд пазач. Някои хора ме поздравяват, други само ме оглеждат със съмнение къде ли е тръгнал този непознат. Наближавам центъра и местното бездомно куче ме гледа стреснато, а когато го викам бяга уплашено. Бакалията е отворена и влизам да си взема кафе, така и така закъснявам, то поне да вкарам някаква допълнителна енергия. Кимвам на другите, които са тук и чакат транспорта си – една жена пита друга къде е трета, друг мъж си сипва няколко захарчета в кафето, когато зад мен чувам изстрел. Обръщам се и гледам някакъв чичак, който доволно нахилен, че е метнал някаква мощна пиратка по бездомното куче, което панически бяга надалеч. Мъжът се смее, другият до мен го поздравява, но някак хладно, може би и той не одобрява всичко това. Аз го псувам наум и нямам желание да го слушам, затова гаврътвам кафето, мятам раницата и тръгвам.