По Камино - ден 20

27 март, около 6:30

Отварям очите си, навън е тъмно, но се чувствам готов да вървя. Обичам тези сутрини когато тялото ми е жадно за движение, пък и съм зареден с болкоуспокояващи и кремове за две седмици напред. Латвийската двойка спи и аз бавно и възможно най-безшумно изнасям нещата си в общото помещение, където е Ханес. Приготвяме се и излизаме в сутрешния мрак, пътят ни е осветяван само от няколко улични лампи с златистата светлина на волфрамовите жички.
Сградите са студени и затворени, тук там някой прозорец просветва, а докато излизаме от Хоспитал с Ханес, той сякаш се отваря и разказва как точно сега ние сме като истинските пилигрими в старите времена. Как те са тръгвали рано сутрин или са пристигали късно вечер, всичко за тях е било тъмно, а светлината от прозорците и била покана да се присъединят, да се подслонят от неблагоприятността на света, защото зад негостоприемните стени се криела топлина. И те вървели така, ден след ден, от зори до мрак, отбивайки се. Чудя се колко от тези хора са били подслонени от чиста хуманност и християнска благост и колко от това да дадат някой друг грош за светлата вяра. Защото индулгенциите се заплащат...

По Камино - ден 19

26 март, някъде преди Вилавуенте

Вали. Камерата е прибрана в раницата, за да не се наводни, дрехите ми натежават, а аз гледам сюреалистичността наоколо. Пътят е разкопан отстрани, а стадо овце е сякаш на средата на нищото. Кракът ми отново изпитва болка, а времето не позволява просто да се отпусна. Във Вилавуенте трябва да има бар, сигурен съм в това, но не съм сигурен дали ще работи. Копнея за чаша чай и вътрешно съм се раздвоил между радостта да вървя отново, макар и с болка, и дали не е грешно решение, че реших да се опитам да продължа след Мазарете, защото беше твърде рано като стигнахме там, а и Ханес реши, че ще продължи до Хоспитал дел Орбиго...

По Камино - интерлюдия 2 (ден 18)

25 март, Леон

Обикалям в търговски център – пълно е със служители, които искат да ти помогнат, поне на етажа със спортните стоки, на другите вероятно ни различават какви сме и не ни закачат. Странно е... Висшия израз на консуматорство – отвсякъде те заливат звуци, виждаш различни модели техника, обувки, дрехи и прочие. Разглеждам какво има на промоция докато Алин разпитва един от служителите за обувките, които предлагат. Да гледаш неща на промоция е все едно да си бик и да ти развеят нещо пред очите – самото движение те кара да атакуваш. За момент мисля какво бих си взел отвъд чорапите, които наистина са ми нужни, но се осъзнавам, че съм на Камино. Тук няма да взимаш излишни неща, тук оставяш неща...

По Камино - ден 17

24 март, някъде

Седя на някаква ограда. Пред мен е магистралата към Леон, а самият град е само на пет километра пред мен. Проблемът е, че аз не мога да направя и една крачка. Тялото ми се е предало и си мисля „Това беше!“. Всички познати са вече пред мен, а едва двойка, която за пръв път съм видял днес, ме подминава и жената ме пита дали съм добре. Казвам, че глезенът ме боли, но просто си почивам. Имам нужда да остана сам. Не плача. Пресъхнал съм за сълзи, а и не плача от болка. Яд ме е, ако за мен Камино приключи на 415 километра от океана... Яд ме е на себе си, ня тялото ми. Макар външно да се държа на ниво, да се усмихвам, вътре е хаос, вали. Мисля си дали ще ми се наложи да се върна...

По Камино - ден 16

23 март, Релиегос, някъде по обяд

NO

PAIN NO GLORY!
Надписът е огромен върху така или иначе изписаната синя фасада. Виждам имена на хора, дълги истории на различни езици. Барът на Торре. Гледам надписът, мръсните маси отвън и обстановката на пустото селище. Групата ми отново се е разкъсала, осъзнавам, че болката е част от Камино и се усмихвам на тази мисъл за болката. Влизам вътре, там са Реджина и Ханес, Кати и Исан, заедно с още пилигрими. Мъжът зад бара, вероятно Торе, носи лекьосан анцуг, има големи мустаци и мургава кожа, а му помага и жена, която гледа малко уплашено или поне на мен така ми се струва. Мястото, както и предполагам е абсолютна дупка, но плътно изписаните стени, знамената и тениските, които висят, дори мръсотията е уютна и въпреки, че Ханес е отвратен от липсата на хигиена, аз се отпускам след 18 километра без нормално място за почивка и си поръчвам чай...

По Камино - ден 15

22 март Калзадийа

Огънят в камината грее и с червената му топлина сякаш несгодите на деня отминават. Албергията е първата на дарения, в която оставам. Тук сме с „немското ми семейство“ и едва двойка, англичанин и австралийка – Питър и Алиса. Обстановката е пропита с религиозна хипарщина – картини, нарисувани от хоспиталиерите или пилигримите, които представят пътя в някаква особена светлина, има уредба с музика, а на стената, на полски, има написана „Отче наш“, която разчитам с умиление. Разтривам краката си, които ме болят много, опитвайки се да се сгрея, а усещането да съм тук, сред тези стени е приятно. Дава смисъл след прехода в ужасяващото време, което ни връхлетя и ми показа недостатъците на екипировката ми...

По Камино - ден 14

21 март, Телариос де лос Темплариос

-Защо вървиш Камино? - мъжът ме гледа ведро иззад очилата си, а лицето му излъчва някаква благост. Гледа ме без да има осъждане или нещо друго, наистина иска да знае и аз се чувствам поласкан, чувствам се специален. Чудя се как точно да му отговоря, но в крайна сметка просто искам да излея всичко. Мъжът се казва Антонио, идва от Холандия и както Реджина ми го представя е минал 4000 км от всички варианти на Камино за три години и половина...

По Камино – ден 13

20 март, около 5:00 Боадийа

Будя се като пиян от сънищата си, глезенът е все така подут, а от опита ми до момента вече знам, че тъпите щеки изобщо не помагат. Въртейки го, легнал в леглото, все пак усещам подобрението. Надавам се и късметът от вчерашния чай да не продължи – беше ми се паднало „Много“ и сякаш се отнасяше за болката. Денят трябва да е по-лек, само 25 километра до Корнилос де лос Кондес, в противен случай ще се влезе в маратон от няколко дни по 40 километра. Тъмно е, аз слушам дишането на хората, а от възглавницата звучи тиха музика, защото слушалките са някъде там...