Сутринта, загърнат в шубата си разглеждам стените на залата. Готическите арки и сводове, червените тухли, които са гланцирани на места, на други не. Сводовете са оцветени в бяло, а колоните преминават в него като пръсти заровили се в косата. Жената долу, облечена в обикновени дрехи, говори на датски и нищо не й разбирам. Нещо, което за някакъв гълъб, притча за сутрешното събиране, но като гледам лицата и на останалите в моя курс, които са датчани виждам, че и те не са впечатлени. Лаеге се навежда и ми казва, че й е скучно. Аз пък си нямам идея за какво иде реч, но всеки нов лист и монотонното говорене ми напомнят за приказка безкрай. Съсредоточавам се върху архитектурата на манастира, който ден или два по-рано с Хонза посетихме на разходка за града, но тя е типично по готически оскъдна. И въпреки това е уютно с витражите, арковидните прозорци, топлия тухлен цвят. В такива моменти осъзнавам как хората тук ценят тази, да я наречен литургия, пеенето сутрин, което им напомня за хубавите неща, че те самите могат да са добри, позитивността на света. Срещу мен гледам възрастният човек, който при храненето е с треперещи ръце, гледа навъсено и всичко останало, но тук дори още преди да сме влезли в залата започва да си припява, а вътре осъзнавам колко е хубав и приятен гласът му - плътен, дълбок и топъл. А междувременно аз стискам "библията" и си мънкам под носа...