Лирично отклонение 17

Къде си?
Къде си мое сърце?
Нима не биеш в гърдите ми?
Или си отишло другаде
далеч от мен и от света?
Затова ли щом
ръката си положа
не те чувам,
ни удар, нито стон?
Нима мъртъв съм,
нима не чувствам?
Не знам, че ти си там,
някъде в мен,
може би не в гърдите,
но вътре в мен,
щом усещам болката на другите,
щом страдам с тях,
или понасям ударите лични на страстта.
И знам, че те има,
защото не чувствам с ума.

Лирично отклонение 16

Протягам ги,
във воала на нощта,
и от ръце, прости и неугледни,
превръщат се в крила,
играят с въздуха,
предизвикват вятъра в него,
издигат ме в меката тъма.

Свободен съм,
затворил очи,
с размаха
на новопоникналите ми крила,
летя край светлинните кълба
на града плах,
пикирам покрай хората,
що сливат се със земята.

Летя далеч от себе си,
от теб,
сякаш плувам
отвъд рамките на
своя илюзорен свят,
на сраснатите хора,
на оковите на избора фалшив.
И далеч отвъд човека
преминавам в този свят,
изпълнен с магия и със свян.

А аз съм птица,
не и пойна,
не красива,
просто птица
с колело в нощта..

Пътуване по-скоро на духа, отколкото на тялото...

Крача бързо, а сумракът на подлеза не ме плаши. Скоростта е от значение и съм готов дори да убия, но да не закъснея. Лъха ме миризмата на пикня, повръщано и евтин алкохол. В светлините, които все пак има в края на коридора, се виждат силуетите на други хора, с мъкнещите се сакове след тях, а ако не бях със слушалките сигурно щях да чуя и скърцането на евтините им пластмасови колелца по неравния паваж.

Лирично отклонение 15

Вливам се,
с тяло, дух, ръце
в безбрежната вода,
потъвам в нея кат в утроба.
Зад мен оставям
страхове, надежди
или глупави мечти.
Оставям името си,
а с него и хората,
които блуждаят по брега.

Махат ми
и аз из махам с
всеки загреб,
с всяко вливане
на ръката ми в морето.

Оставям ги
защото са земя,
а веч не я усещам
под краката си,
изчезнала е тя
под воала на мрачна синева.

Вдишвам силно
и потапям се навътре.
Не виждам нищо
в кадифената материя.
И плувам все по-навътре,
надолу,
надалеч,
доде превърна се
в част от безкрайната утроба,
дорде сам превърна се в забрава.

Лирично отклонение 14

Сивотата е нахълтала във всичко,
в мен, в света навред
изтребва цветовете,
убива звуците и песните на птиците,
а аз не мога да я изтрия,
да я заменя с водните боички.
Оковава ме,
преследва ме
с хищните си лапи.

И не ми остава нищо освен да крещя,
да оставя демонът да ме напусне
и мрак да проникне на негово място
додето глас не остане в мен,
но духът все така да витае в
изнуреното тяло...

 Ще тичам в луд бяг
по улици и покрай сгради
за да ме изгуби лудостта
в кътчетата мрачни на града.
Ще жертвам тялото си
за да спася духа,
за да го срещна с изгрева
в чужда за страдание страна.

Ще се гмурна дълбоко
в топлите очи
на желана неочаквана жена.
Ще рискувам да се ударя,
да не докосна дъното на океана й,
да се удавя в него
в желание да утоля жаждата си,
пиейки от нейната душа.

Ще търся спасение
вътре или вън от мен,
ще се старая да намеря
отново път към цветовете.

Лирично отклонение 13

Виждам малките ръчички
стискащи пръста ми с
мъничката своя сила.

Усмихва ми се лъчезарно,
а аз прегръщам го към мен.

Очите му са сини,
косата е кичур чер,
а гласчето звънко смее се
и отеква във въздуха навред.

Протяга пръстчета,
завира ги във моето лице
и будя се внезапно
със сълзи
за моето сънувано дете.

В търсене на Вихрен 3: Последно предизвикателство, откриване и размисли...

В началото на прехода

Сутринта на третия ден дойде с познатия ни вече звуков фон на включен генератор.  Рейнджъра се въртеше в палатката, завит в спалния си чувал, а аз се опитвах да позиционирам звуците, които идваха извън малкото убежище. Гледах как водата кондензираше между външния и вътрешния слой на големи петна, които напомняха бледи картини или географски карти. Представях си спящите по другите палатки и хората, които вече са станали за да покоряват върха с голямо В. Мислех си за причините баща ми да носи това име, как дядо ми е бил вдъхновен от прелестта на околната природа и как имената пасват на характерите или ги определят (за последното така и не съм сигурен кое е истина). Във всеки случай усещах, че отново съм първият събудил се и предпочетох да се сгуша в спалния си чувал.

В търсене на Вихрен 2: Срещи по ръба, подминати цели и силата на закона...

Нощта в заслона е неспокойна. Будя се на няколко пъти, защото усещам как се схващам, което не трябва да се случва. Въртя се в опитите твърдият нар да не ми докара нещо, което ще ми попречи да ходя по Кончето. До мен Митака също се върти и аз се опитвам да не го ръгам с лакти или тяло докато се намествам. Чувам дишането на хората от горната част на заслона, а очите ми се опитвам да свикнат с тъмата за да мога да огледам мястото. Различавам очертанията на раниците. Заспивам на пресекулки, но се будя на моменти. Сънувам как изкачвам Кончето, макар да съм го виждал само отдалеч, представям си въжето за което трябва да се държа и как го пускам, политайки в бездната. Будя се в следващия момент и усещам задух, но не заради сънищата, а поради липсата на кислород - от толкова много хора на толкова малко място вече си дишаме собствените изпарения. Въздухът вони тежко и неприятно. При поредното ми събуждане чувам другите, които си шепнат и обсъждат в колко да тръгнат за Кончето, как да си оставят багажите и да се върнат по-късно. Старая се да не дишам, първо защото няма какво, второ за да не разберат, че ги подслушвам. Слухово воайорствам в плановете им.