По Камино - ден 9

16.03 21:40 Бургос

42 километра и съм с подут глезен, всяка крачка е неистова болка, а отвъд болката си мисля за днешния ден. И как по-точно надсмивайки се на хората, които сами пишат по стълбовете и знаците на Камино, се оказвам сам в капана...
И пиейки бира пред албергията, сред нови хора, главата ми е там, в клопката на Камино, точно в точката на пречупване, както мислех, че може да се случи...

05:30 Еспиноза дел Камино
Събуждам се от сън...
Две ръце държат главата ми, а чифт пъстри очи ме гледат от близо и топло. От съседната стая чувам как Ханес хърка и гледам тавана. Твърде е студено да се надигна и да погледна през прозореца, но вярвам, че небето е тъмно.
След час излизаме навън, в студа, а Ханес решава да не губим време и да ядем тук. Аз не съм гладен, а имам и няколко сандвича в раницата от вчера. Не знам докога ще вървя с двамата, а и е студено, така че единственото ми желание е да се движа. Небето розовее в далечината, но пръстите ми се вкочаняват бързо, стиснали туристическите щеки. Постепенно с появата на светлината се появява и зеленината наоколо. Чувствам се в хармония, защото правя нещо да се стопля, в компания, която няма нужда да говори постоянно и всеки се движи със собственото си темпо. Реджина казва, че понякога имат по час помежду си, но на края знаят, че ще стигнат на едно място.

Стигаме Вийафранка Монтес де Ока и сядаме в един крайпътен бар. Реджина и Ханес ядат тост с масло и сладко, а аз пия единствено черен чай, защото искам да си ползвам парите и мисля да ям по-късно, някъде на пътя. Но в кръчмата е уютно, аз държа в себе си студенината от вън и се чувствам бодър. Ханес разказва, че навремето е пътувал с кола из Америка и винаги е спирал да се храни в крайпътните заведения, същите в които и шофьорите на камиони спирали, защото са готвели добре, само няколко ястия, но вкусни, а и е било евтино.
Излизаме навън, слънцето се е вдигнало и вече е приятно топло. Пътят, който ни предстои е през гори и хълмиста местност, с най-високата точка около 1100 метра, преди да стигнем Сан Хуан де Ортега. Аз съм избрал леките обувки, защото така не ми се набиват толкова краката, а и не очаквам теренът да е тежък. Реджина казва, че днес ще е бавна за да може да се наслади на гората, а в далечината виждаме заснежените върхове на истинските планини докато слънцето навлиза през все още голите клони на дърветата. Ханес пък е изпълнен с енергия, чувства се като млад мъж, върви сред дърветата и е пред мен, докато аз не бързам, започвайки да изпитвам някакъв лек глад, и пее песни на немски. Приятно е усещането да слушам гласа му, а се замислям над болките в глезените си и дали ще успея да стигна мечтания Бургос, който ще затвори около 300 километра от Камино.
Изравнявам се с Ханес, а докато говорим за живота, той ми разказва, че е имал първи брак в който жена му е имала сериозни проблеми и за да предпази двете си деца от нея се развел и станал самотен баща. Сега е женен отново и е щастлив с втората си съпруга, която също има дете. Ханес има планове за след Камино, но и ми казва, че с жена му ще се срещнат в Испания, в Севиля и после ще отидат заедно до Лисабон. Обяснява, че не е бил богат, но е обичал да пътува, а аз си мисля как му се е подредил живота. 

Кръстопътища

В прилив на енергия аз се оказвам пред Ханес, а пътеката криволичи надолу и нагоре, ветрогенератори се издигат над далечните дървета, чувам песните му зад себе си и си търся място за хранене. В главата ми обаче е каша от мисли за любовта, за всички жени, които са оставили отпечатък в мен, за търпението в чувствата и за отварянето и загубването в тях. Мисля си за съня, за това чии са тези очи и потръпвам от спомени, които, подобно на лавина, ме заливат, както и разговорът с Ханес ме кара да мисля, че ЛХ може и да е това, което търся в живота...
Пътят е широк и кален, а внезапно напред съзирам своя пристан за закуска. Бетонен блок с мидата на св. Яков, който се издига върху туфа трева насред кръстопът. Решавам, че  сега е моментът да закуся, защото празният стомах и изчезващия ефект на чая с много захар си казва думата. Приближавам се към туфата, иззад ъгъла се появява Ханес, аз оставям раницата си с усилие до маркера и просто поглеждам от другата страна... И там стои сърце, един камък, напълно оформен като типичното сърце в нашите представи, сякаш лъщи от слънцето. Гледам го и не вярвам на очите си, защото знам и какво ми е в главата, се усмихнат. Нещо в мен запя и, вадейки го от пръстта, викнах на Ханес, "Хей, намерих сърце!". Той не остана особено впечатлен и смутолеви нервно "Да, да... Аз продължавам!"...
Седнах на тревата, извадих храната и се любувах на слънцето, а в ръката стисках камъка. Усмихвах се без сам да зная защо. Реджина също се появи, показах й камъка, а тя каза, че това е красиво, че е знак. Аз не знаех дали е така...

Реджина продължава, а аз искам да си почина още малко, да дам въздух на глезените си, после се връщам към ходенето с мисли от случката. Пред мен лъсва табелка Oasis de Peregrino, а не след дълго попадам на място, което е пълно с резбовани грубо дървени трупи, оцветени в различни цветове, колона с посоки и разстояния и няколко пилигрими, които пушат и си почиват. Вероятно лятото тук има донативо, но сега е просто място, което е пълно с табели и имена на пилигрими. Настигам Реджина и се движа с нейното темпо, чувствайки умората в глезените си от избора на леките обувки. Понеже е около двайнайсет часа, с Реджина се чудим дали Ханес си е поръчал безалкохолна бира или кафе с мляко.
Стигаме манастира при Сан Хуан де Ортега, а нашият стар млад мъж е с изути обувки, пиещ cerveza sin alcohol и се чуди защо се бавим толкова. Барчето не предлага още храна, купувам си ядки и плодова напитка, свалям обувките си и си почивам. Внезапно се появява една италианка, ниска, слаба, с очила, а косата й е покрита с шапка. Държи щеките и пуши. Запознавам се с нея, казва се Вероника и познава немската ми компания. Казва им, че е тръгнала от Белорадо, а Хорхе, е някъде назад. Ханес й казва, че ще продължат напред, вероятно до Карденуела Риопико, а Реджина казва, че там имат хубава нова албергия. Знае за нея от пътеводителя си, който за разлика от моя е нов, богат на информация и какво точно да се прави в различните локации. Решавам, че може да не успея да стигна днес Бургос, но поне ще мина разстоянието до тази албергия.

Сан Хуан де Ортега

Разхождам се до манастира, защото искам да разгледам вътре, а белокос мъж с бастун и слънчеви очила влиза и започва да ми говори. Обяснявам му, че не говоря испански, че не говоря италиански, но интуитивно разбирам какво ми казва за старите фрески, за това как мястото е проектирано с движението на слънцето, че са скрити мощите на светци и прочие. Усещам историята в камъните, не снимам, не защото е забранено, а защото нямам нужда, попивам с допира...
Сменям обувките, Ханес като подмладен е тръгнал на път, Реджина се оплаква, че той има твърде много сили днес, слага обувките, които й убиват и тръгваме. Аз усещам болката, но се опитвам да я превъзмогна, отдавайки го на преумора и с желанието да знам, че ще имам почивен ден в Бургос... Опитвам се да държа по-бавно темпо, но телешкото ми упорство е по-силно и редовно ускорявам, трябва да се насилвам да съм бавен... А с Ханес и Реджина е лесно да се движи човек - те слушат телата си, спират когато имат нужда и се наслаждават на времето си.
Реджина е напред, подминаваме едни стари дървета, които се издигат край слънчеви кръгове, напомнящи ми за Дънов и паневритмията. Преди Атапуерка се сблъсквам със стадо овце, които като вълна заливат пътя, сменяйки пасбищата. Ежедневните препятствия през пилигрима...
В Атапуерка, мястото където са открили най-старите кости на човек в Европа (и с доказателства, че са канибали), откриваме Ханес в заведение край пътя, пиещ бира. С Реджина ядат мешана салата, а аз ям богадийа - дебел сандвич, който да ме засити и пия какаова напитка. Трактори и камиони минават край нас и пръскат прах по всичко. Както стоим се появява Вероника и ни пита "Само до тук ли стигнахте?" след което заявява, че отива към Бургос, защото денят е дълъг и има време (в този момент сме на около 20 километра от него, а часът е около два). Малко след Вероника се появи и един млад южнокореец, който после постоянно щях да срещам, но който бе асоциален и даже бе изхвърлен от някои албергии заради поведението си. 

Продължаваме, слънцето напича високо, мен ме болят краката, но вътрешно в мен думите на Вероника отключват нещо, моето аз от преди няколко години, онова Аз, което бори да се доказва, да се покаже силно въпреки болката и след Атапуерка се изправяме пред хълм, който се хвърлям да изкача. Усещам по-малко страдание при изкачването, лавирам между камъните, а един огромен кръст се издига до бившата военна зона. Оказвам се на плато, немците са далеч зад мен и се открива гледката към Бургос и другите селища по пътя. Започвам болезнено спускане, но за да забравя болката се съсредоточавам върху кореецът напред, фокусирам се над разстоянието помежду ни и не след дълго го задминавам, а той възкликва "Бърз си!". После виждам и Вероника, която обаче е твърде далеч и се движим с еднакво темпо. Решавам да стигна до мястото на дванайсет километра от Бургос и там да преценя как се чувствам - ако не се чувствам добре, то ще имам само два часа ходене утре и остатъка от деня ще разгледам забележителностите на града на Ел Сид.
Тече сиеста и всичко е призрачно - само някоя баба или куче се появява. Ползвам тоалетната на едно заведение, проверявам къде се намирам на картата и не мисля, че съм се загубил, което ме успокоява. Обаче съм загубил италианката от погледа си и болката постепенно ме превзема. Стигам до една албергия и в сядам на една пейка в сянка. Мажа се с конския гел, оставям краката ми да дишат, ям каквото имам в чантата с мисълта да постоя трийсет минути и ако се чувствам добре да продължа....

В този миг се появява Ханес - устните му са напукани от слънцето, съблякъл се е по потник, а шапката закрива колкото може лицето му. Пита ме как са краката ми, а аз казвам, че са добре, просто имам нужда от почивка. Той ме поглежда и победоносно според мен казва "Добре, чао, аз отивам към Бургос!". Впечатлявам се от него, но някакво вътрешно его ме връхлита, стоя и гледам часовника на телефона, беснея и след десет минути тръгвам отново. Боли ме, но търпя, слушам музика и си мисля, че дори с повече почивки за три часа ще мина тези дванайсет километра. Реджина е решила да остане назад, защото се е уморила, но аз не искам да падам по-долу от Ханес. Тъпо мъжко съревнование може би...
По пътя ме спира патрулка, в която хората не говорят английски, смеем се, че не говорим общ език, но по жестовете разбирам, че ме питат дали съм пилигрим и дали ще спя в Бургос. На първото кимам утвърдително, а на второто просто заявявам "Може би..." Пожелават ми "Буен Камино" и продължават напред.
Изминавам още няколко километра и се ширва летището на Бургос, а пътеката минава край него. Шокиращо е след като си бил далеч от такъв град, да навлезеш отново в индустриализацията. Слънцето ме срутва, а болката е на ново ниво. Край мен минават испанци на колела, някои ми пожелават добър път, други просто кимат, трети ме отсвирват. След летището седя до една ограда, отново се намазвам и си почивам малко, дишам тежко, съсредоточавам се над това, че аз съм в Бургос, но твърде далеч от центъра и ме очакват още километри пеша. Да вървиш край главния вход към града изтощава - коли, камиони, налага ми се притичвам, а това носи нови страдания. Слушам музика, фокусирам се върху песните и гледам за стрелките, но те изведнъж изчезват и аз се лутам, псувам наум и гледам сърдито хората, които също не ме гледат благосклонно. Чудя се дали да не взема автобус до центъра, да измамя с два или три километра...
И тогава го чух. Buen Camino. Дойде от възрастен мъж, с големи очила и сресана, леко мазна коса. Сякаш учител от някой български филм през социализма. Усмихваше ми се благо докато ме подмина, а думите му минаха край музиката и се загнездиха в сърцето ми. Тогава знаех, че ще ходя независимо от всичко. Толкова съм уверен, но се губя в Бургос, губя и стрелките, решавам да следвам градските табели, почивам си малко на една пейка и вече едва стъпвам с левия крак.

Срещам две момичета, които като мен, куцат. Търсим заедно албергията, това ни държи духа, но в крайна сметка се оказваме пред катедралата на Бургос. Те са чехкиня и ирландка, лекарка и безработна, които са се срещнали в началото на Каминото си. Катедралата е грандиозна и, въпреки болката, се наслаждавам на готическата архитектура, подобна на онази, която съм виждал в Кьолн. Сядаме пред един от входовете, защото ни трябват малко сили за стълбите, които ще изкачим. Ирландката казва, че й се пие бира или уиски, а аз казвам, че имам бренди и всички отпиваме по глътка. После се довличаме до албергията, там хоспиталиерите са двама, единият говори английски и ни обяснява как да стигнем до леглата си, защото мястото е пълно. Питам дали мога да остана още една вечер, защото краката ме болят и съм минал 42 километра (вероятно повече с лутането). Мястото си е лукс спрямо предните места и на шестия етаж откривам Ханес и Вероника. И тримата си говорим колко сме глупави да направим това, да изминем всичкото това разстояние. Взимам си душ, опитвайки се да разтегна глезените си, но вия тихо от болка. Нямам сили да ходя на пазар, ям каквото е останало в раницата, един шоколод, а после не ме свърта и слизам да пия бира, куцайки, в бара пред албергията. Появяват се нови хора - едно момче от Франция, което минава Камино с колело и е на 18 години, там са чехкинята и ирландката, които се оказват фенки на Педро, онзи луд испанец, който не говори английски (и по техни думи все още не говори, а те го следят във фейсбук), един немец, както и жена от Тазмания, Джумайма и друга ирландка, Шуин. Внезапно се появява самият Педро, който е все такава откачалка, взима всичко на вересия, защото така трябва да получават пилигримите нещата, обяснява, че краката му са били зле и затова е почивал два дни, а утре тръгва отново при което фенките му решават да забравят болката и да тръгнат сутринта. Педро влиза в бара, излиза с две чаши вино и ми дава едната. Черпи ме един вид.
Чувствам се твърде уморен и казвам, че отивам да пиша в дневника си, с което Джумайма започва да се шегува, но съм благосклонен, нямам сили да се обиждам, а и знам, че имам нужда от почивка. Куцам обратно горе, мажа се с гела и лягам да спя. Междувременно и Хорхе се е появил, също счупен. Лежейки, гледам поредното лице озарено от телефонна светлина, на красива испанка, но мисълта ми се връща към онзи кръстопът и камъка в раницата ми....