По Камино - интерлюдия (ден 10)

17 март, Бургос

Събуждам се и е тъмно...
Хора хъркат, а чехкинята и ирландката още не са станали, за да преследват Педро. Аз както обикновено гледам тавана и, лежейки се опитвам да усетя тялото си. Движа глезените си и болката е голяма в левия - сякаш нещо е стиснало ставата, усещам го отекъл и сърдит...
Мисля си за предния ден, за камъка, за мислите си, за живота си и какво ли предстои. Знам само, че ме очаква ден почивка, в който се надявам да се излекувам поне частично, да се успокоя, да разгледам Бургос и да попия малко от атмосферата на Ел Сид.



Постепенно хората се събуждат, шумят, а и ние с Ханес също трябва да станем, защото албергията затваря от 8 до 14 часа и не можем да останем вътре. Надяваме се единствено да можем да си оставим поне раниците, така че да ни е леко из града. Хорхе и Вероника също са станали, макар и по-късно, чехкинята и ирландката са будни и хаотични в желанието си да стигнат Педро. Понеже ще оставам още един ден им давам част от храната ми, за да не я хвърлям. Приготвяме раниците, аз куцам по стълбите, на рецепцията няма никой и не знаем какво да правим. Взимаме ги с нас, а в бара отсреща има закуска - портокалов сок, йогурт, някаква кифла, тост и плодове. Докато обмисляме какво да поръчаме, попадаме на Родни и Карин, австралийци, които тепърва ще тръгват напред и аз им завиждам леко. Усещам как заедно с глезена ми, започва и главата ми да се товари от връхлитащи мисли. За мой късмет се появява единият хоспиталиеро от вчера, който е неговорещият английски и затова молим Хорхе за помощ с превода. Ханес иска да ми помогне и взима двете раници докато аз чакам да приготвят закуската ни. Ядем, а аз наблюдавам другите хора около нас, които седят до огледалната стена и сякаш се умножават безкрай. Звучи различна музика, Ханес припява Father and Son на Cat Stevens и това се превръща в някакъв рефрен. Реджина още не е тръгнала, но е добре, писала му е. Съставяме план за деня, но след закуската се разхождаме, аз искам да тествам колко е зле положението и то е плачевно, но стискам зъби, улисвам се в разговора ни с Ханес, гледам събуждащия се Бургос, който е все така ленив в девет часа. Между фасадите на старите сгради са опънати знаменца и ми напомня за Пловдив. Срещаме Вероника и Хорхе, които отиват при физиотерапевт за него, защото кракът му е много зле. Греем се на слънце, а с Ханес очакваме да отворят катедралата и да я разгледаме отвътре. Когато влизаме, оставам поразен от пиршеството на орнаменти, богатството и оформлението, всичко това за да свидетелства колко богата е била тази провинция. Богатство, осигурено както от войните, така и от тежките данъци над селяните, алчността на бароните и църквата. Както и ние плащаме на църквата или поне нейните останки - хората, които се прехранват от нас, поклонниците. Вътре е хладно, радвам се, че съм с полара си, студът успокоява крака ми, аз стоя пред огромния олтар, който е покрит с всевъзможни мотиви от библията, живота на Христос и неговите последователи. Във вътрешния двор виждаме ковчезите на различни висшестоящи набожни хора, а над всеки един бди по един светец, там е и Сантияго, който меко ни гледа от каменното си лице.

С наборите...

Излизаме навън, с Ханес търсим риза за него, защото слънцето е силно, срещаме Реджина, която се движи заедно с друг немец, Тео от Берлин. Те са вървяли петнайсет километра и сега единствено желаят да отидат да хапнат някъде - разбираме се да се видим по-късно и продължаваме обиколката за риза. Тя е неуспешна, но за сметка на това сядаме в едно заведение и пием бира - безалкохолна за Ханес и нормална за мен, както си поръчваме. Той ми казва, че се наслаждава на тези моменти, те го връщат към реалността. Говори ми за семейството си, за двата брака, как е бил самотен родител и никога не е налагал волята си над децата си, дори и да им е казвал или смятал, че грешат, а после те го опровергавали и той е изключително щастлив от това. Разказва ми и за периода си между двата брака, отново слушам идеята му за това как трябва да мислиш за жените и думите му ми напомнят за неща, които баща ми казваше, които противоречаха на идеята му как трябва да се държи един мъж към една жена. Ханес ми напомня на Вихрен, но за щастие малко. Въпреки това си мисля за баща си, замислям се и за щастието да обичаш себе си, докато слънцето ме облива и аз съм започнал да се потя. Ставаме, продължаваме с разходката си, а глезенът ми е дори една идея по-зле. Понякога си мисля, че Ханес просто е заменил работата с Камино, слушайки го колко стегнато планира всичко - пътя, почивката след това и срещата със жена си в Сарагоса, някъде след средата на април и как ще пътуват заедно. Харесва му темпото, обяснява ми колко съм бърз, но докато се разхождахме по-рано аз бях старият мъж от двама ни, стискащ зъби от болка.

Намираме Тео и Реджина пред катедралата, наближава времето отново да отворят албергията и ние трябва да се запишем отново. Изкачвам отново стълбите, а единият барман държи микрофона и крещи, че довечера ще има караоке! Подскача малко като маймуна, блещи се, усмихва се и всички около него също се усмихват. Нареждаме се на рецепцията, там е и българката, която ни е стигнала, но и двамата се правим, че не се познаваме. Лицето й е изтощено, личи си, че се бори с нещо, но искам да си удържа на думата и да не говоря с нея. За съжаление тук е англоговорящия хоспиталиеро, който ни разкрива и се радва като малко дете, че имаме двама българи. Аз просто кимам със съгласие. Не се поглеждаме. Този път сме на първия етаж, съседни легла и за мое щастие има стена, която да ме предпазва от падане. Хорхе също е при нас и физиотерапевта е наместил нещо, но той няма да може да продължи и утре. Близо до нас е и Алън, който е минавал Камино, сега е за кратка част с жена си, за усещането и както той казва, контактът с хора. Пътят е точно това - да се срещаш с хора, да слушаш историите им, да попиваш мъдрост и смях от думите. Излизаме в слънцето, отново при бара, за да пием по бира, а Силвана ме отбягва, аз се оказвам на маса с Дан от Монтана, Йън, Вероника и Хорхе. Вероника обяснява как само е спала, че си е купила Волтарен за болките в глезените, че не иска да направи и една крачка, а аз вътрешно препускам. Йън, който е от Ирландия, разказва за филма "Пътят" и как сцената с откраднатата раница се е случила в този бар, но аз му противореча, защото визуалната ми памет не си спомня този интериор, а напротив, нещо различно. Той обаче упорства и аз, макар и със съмнение, замълчавам. Дан, който се движи със Силвана, я приканя да се присъедини към нас, но тя не му обръща внимание и седи сама в слънцето. Чудя се дали отбягва мен или струпването на хора като цяло, чувствайки се може би несигурна от английския си или нещо друго. Аз, напротив, не мога да се спра, искам да си говоря с хората, да ги разбера ако мога, откривайки паралели между отделните личности и някакъв велик план на вселената. Все още съм далеч от тези мисли, осъзнавам, че съм здраво стъпил на земята, но стените ми се поддават на магията от срещите с хора. Както Алън ни разказваше по-рано, че пилигримите, с които е вървял, му идват на гости, всъщност си гостуват всяка година, че сякаш се създава едно семейство, което е по-силно от кръвта. Междувременно си пишем с Дарта и тя е загубила паспорта си, но после той е бил върнат от друг пилигрим, който стигнал до мястото на което тя е приключила пътя си за деня. Докато съм обратно в албергията пък чувам познат глас и виждам Джин - не вярвам на очите си, той също, защото е мислел, че съм много напред, прегръщаме се като приятели, които не са се виждали от години, а са минали едва три дни. Неговото коляно не е добре и е взел автобус, ще си почива днес, може би и утре и ще прецени. А Вероника ми услужва с нейния Волтарен гел, който ме успокоява, докато си говори с Алън как в раницата й има само шоколад, а той й отговаря "Yes, nutrition is important!" Смея се тихо на тези му думи.
Там е и Педро - испанец от Галисия, който толкова прилича на мексиканец, че постоянно като Еркюл Поаро го напомня. Носи широкопола шапка, изглежда готов за дългите дистанции, а Реджина и Ханес го познават, тръгнали са заедно и отново са се намерили или по-скоро той ги е настигнал. Една жена си говори с него, упражнява испанския си и го пита дали знае, защо е влюбена в тази страна. Той не я разбира, тя минава на английски, после пак на испански, но в крайна сметка се достигат един друг с езика на пътешествениците...
С Ханес и Реджина се разкъсваме - те отиват за una salata mixta, а аз да си купя волтаренгел и да разгледам на спокойствие града, да попиша в дневника си и такива неща. Налитам на две българки, които вървят пред мен и бълват змии и гущери за съпруга на едната. Купувам, мажа се, а ластикът на чорапите се впива в отеклото място и болката е нетърпима. Куцам с бодра крачка, за вечеря ям един сандвич тип фалафел и отново сядам в бара. Там музиката блика силно, барманът крещи и си припява, а една жена гледа и него и мен, гука си на телефона. Има все още много пилигрими и барът точно като онзи на края на вселената - там всички се срещат и Бургос е барът или просто представителна извадка. Вероника казва как се опитала да мисли за важните неща в живота, но не й се е получило. Както и уж на мен, а пък може би това, което е обсебило съзнанието ми от време на време е важно за живота ми.
Първият етаж на албергията е пълен с хора - там има една жена, чиито глезени и колена са много зле и чака да й донесат наколенки. Виждайки я още по-рано от този момент съм дал и бинт, който да използва в краен случай. Сам аз си накисвам крака в леген с вода и морска сол, но не съм търпелив, не се чувствам удобно и след двайсетина минути вече подсушавам стъпалата си... Питам я как е, а тя ми казва, че не е добре, че е направила грешката да ходи с чуждо темпо и сега ще си почива два дни. Дава ми едно шишенце с тинктура от слънчоглед и още нещо, което не разбирам какво е. "Капни една капка и то ще знае къде да подейства..." Скептичен съм, но благодаря, така или иначе не ми преди да пробвам.
С Ханес и Реджина решаваме, че ще отидем на караоке. Поне за малко, за две или три песни. Тео е с нас и се оказва, че има рожден ден. Има много испанци, а жената от по-рано се оказва рожденичката. Облечена е в черно, панталон и горнище и въпреки по-пищните й форми се движи грациозно по време на фламенкото. Гостите й шумят, пеят със затруднение, а когато има соло или друга музикална част от песента на стената се изписва Instrumental и рожденичката го пее. Музиката е само испанска или от испаноговоряща част на света. Тео си тръгва, но след това праща съобщение на Реджина да дойде до хотела му. Тя естествено не прави това и мъжът посреща празника си сам. Аз обаче не се въздържам, един път се живее, и решавам да пея. Поръчвам си обичайната песен на Steppenwolf, а при надписа Instrumental се включвам бодро и печеля овациите на гостите. Използвам дълбокия глас, чувствам се в свои води, както в Маккартис с приятели. Ханес и Реджина аплодират, снимат ме с телефоните си, най-вече тя, защото за нея това е начин да сподели Каминото с двамата си синове. Мъжете наоколо кимат с такт, а песните можем да поръчаме от бара. Опитвам се да навием Ханес да пее с нас, да излезе от амплоато на сериозен немец, уговаряйки се да изпея Глория Гейнър, I will survive, а те да изпеят бохемската рапсодия, която все си припяваме по пътя. Поръчвам я, а междувременно гледам как рожденичката танцува фламенко, поне така си мисля, и съм покорен от грацията, от освободеността й. Оглеждам и хората, в бара, светлината е достатъчна, а мястото е малко...
Започвам да пея, рожденичката се включва с мен, издигаме глас, а аз си мисля как нарушаваме ритъма на испанските песни с нашите англоезични включвания. Получавам целувка от рожденичката по бузата, че сме пели заедно и усещам, че се изчервявам. След малко идва ред на бохемите, но Ханес се дърпа, а Реджина изпуска момента, започа да пее, а в един момент по време на солото на Брайън Мей спират цялата песен...

Негодуваме, аз съм си поръчал и нещо, което не съм пял отдавна, нещо подходящо за мен, малко Франк Синатра, New York, New York, тук няма ирландци или британци, които да засегна, на които да открадна славата и сменям гласа, хващам се в ритъма, мислейки за любов, за дядо ми, за напускане на корените и онези стари филми, хората с костюми и прочие... Песента свършва, усмихвам се, а един от по-възрастните мъже се приближава към мен. Носи каскет, има големи мустаци и дълга коса, прилича на един борец-меценат от моето детство. Усмихва се и започва да ми говори.
-No hablo espaniol.. -отвръщам
-Comprende? - гледа ме сериозно...
-Um poquito, men no ablo - не знам защо използвам датски в изреченията и затова минавам на английски.
-Mucho benne cantare! Mucho benne - усмихва се.
-Grazias... - и аз се усмихвам
Той продължава да говори, потупва ме по гърдите, явно казва, че усещам ритъма в гърдите си, със сърцето си, хващам отделни думи, но по-скоро интуитивно, продължавам да благодаря като идиот, обяснявам на английски, че е лесно като знаеш думите, но това няма значение за него. Като всеки испанец говори много... Сякаш имам мениджър, който иска да ме вербува за банда, да бъда фронтмен, но е ударил на камък. Стискаме си ръцете и аз се отправям към бара, защото диджеят ми прави знак.

-What do you sing?
-I don't know...
-Sting? - отново усмивка...
-Why not?
-Which one?
-Surprise me... - искам да изляза от обичайните си води, а този бар, точно в този момент е това място.
-Englishman in New York?
-Yes... - радвам се, че не е Every breath you take.
Песента започва, на моменти успявам, на други не, личи си, че никога не съм я пял по този начин и въпреки всичко, другите пригласят. Както и ние им пригласяме най-малкото на инструментала...

Чувствам се жив, кръвта ми бие в ушите, в главата, сърцето тупти.
Всички сме живи. Може би пияни. Вероятно и двете. Но животът е да си пиян, да изпитваш насладата от него, да се гмуркаш, да не се криеш и ето ме тук, сред хора, които не познавам, но точно в този миг да по-близки от семейството ми и хората, които обичам с цялото си сърце...
Наближава десет часа и, колкото и да не ми се иска, се сбогувам с партито, с лудия барман, чуваме няколко пъти Buen Camino, шмугваме се половин час преди да затворят вратите. Лежа и гледам тавана, слушайки как някой свири на флейта, а в един момент Дан и Силвана си говорят нещо, може би са по-интимни, не мога да преценя от шушукането, а и Йън е тук, явно са прекалили с пиенето на вечерята, което най-вероятно е вино...
Усещам глезена си, който е все така болезнено твърд и се моля утре да мога да ходя. Всъщност знам, че ще трябва да хода, защото в противен случай демоните ще ме хванат...