През нощта се будя, слушам хъркането на хората, звуците от, може би, любовно боричкане, пресягам се през час и мажа крака си с Волтарен, защото се надявам това да помогне и да не ме боли толкова. Чувам караокето долу и се чудя дали сутринта ще има закуска. Постепенно чуваш шумоленето на хората, прибирането на неща по раниците, обичайните звуци за Камино утрините. Става време и ние да потегляме, Реджина пуфти, Ханес е вече в своя си режим и ме пита дали ще успея. Казвам смело "Да, ще се оправя!", защото осъзнавам, че си рискувам здравето, но още един ден тук и ще полудея, ще бъда връхлетян от мислите и спомените си, които сякаш надзъртат от ъгъла и знам, че не съм силен в този момент. Ходенето е единствено, което поддържа баланса. Прибирам раницата, стъпвам по начин, който ми позволява да не натоварвам левия крак, но се случва стъпките ми да не са правилни и да стискам зъби. "Дали ще излезна изобщо от Бургос?" преминава през ума ми, но отказвам да се съсредоточа върху нея. Мога и ще го направя! Независимо от болката...
Излизаме от албергията, а навън има мъгла - катедралата се подава като левиатан в утринната сивота. Барът е затворен. Все пак е неделя, а ние не мислим над този факт, защото на Камино няма време, няма понеделник или петък, събота и неделя. Човек просто върви в това, което му е приготвено. Ханес май е ядосан, че няма да пие сутрешното си кафе, което му дава сила, а аз предчувствам трудното начало на деня. Стъпвам внимателно, старая се да поддържам темпото на Реджина и Ханес, защото той казва, че днес ще минем реално 300 км, нещо, което аз смятах, че вече сме сторили. Бургос е пуст, а ние следваме жълтите стрелки, които да ни носят към заветната цел. Аз искам да мина поне 20 километра, това ще ми даде някакво успокоение на духа. Всичко е затворено и закуската се превръща в мираж, особено в ранните утринни часове. Млади мъже викат на другия край на улицата, единият видимо пиян или друсан, а другите се опитват да го успокоят. На фона на това ние сме като сенки, раниците се поклащат в такт, а погледите ни търсят знаци...
Времето не е с нас, духа студен вятър и голите ми крака страдат, но пък студът успокоява болката в глезена, а жп линиите и магистралите край които вървим не ни мотивират за по-добро темпо. Прегладнели сме и в един момент спираме на завет край една естакада. Ядем сушени плодове и ядки, а пръстите ми са вкочанени от времето. По-рано сме подминали Алън и жена му, които се движат със собственото си семейно темпо. Вървим още, мечтая си за чаша чай, а някъде по пътя сме минали границата от 300, но за мен е без значение, защото трябва да се съсредоточа върху следващата стъпка. Опитите ми да се облекча, използвайки щеките, не се получават, но решавам, че ще се справя с повече тренировки...
Навлизаме в Тардахос, някъде там е и Педро, изглеждащият като мексиканец испанец, Реджина се провиква "Педроооо!", а той ни маха. Търсим кафетерия, откриваме я в един хотел-албергия, а там има други пилигрими, които също пият топли напитки. Един от тях ми прилича на моряк, с черти подобни на ескимос, чувам американска реч. Баристата не е усмихната, докато ни обслужва, но е сръчна и скоро си получаваме напитките - уна кофе кон лече гранде, уна те негро о уна те верде (кафе с мляко и два чая). Снимаме се за спомен, а чувството да си развързал обувките е неописуемо удоволствие. Правим дълга почивка, закусваме и въпреки всичко за два часа сме минали едва 10 километра.
Излизайки навън се оказва, че времето се е променило, мъглата е изчезнала и слънцето се е надигнало... Навлизаме в Месета - изключително равнинен терен, който през март няма особено зеленина, ако изключим някои от нивите, но пътят е прашен, река от стъпки. Наближавайки следващото селище, настигаме и голяма група от пилигрими. Сред тях е и мъжът, който ми приличаше на моряк, но първият контакт е с един възрастен мъж - Джери от Джорджия, който е на 73 години и изминава пътя, заедно със сина си, Чад. Те са като типични каубои с широките си шапки и кърпите около врата. Дали няма да се потопя в Дивия запад, наблюдавайки брадясалото лице на Чад, който прилича на машина за убиване. Реджина и Ханес разпознават Сиджей и Пол - двама южнокорейци, тя е гувернантка на момчето, което по-късно ще разбера е на 15 години. Оказали са се напред, защото се наложило да вземат автобуса в един от дните, тъй като Пол имал проблеми с крака си. Нижем се в редица и постепенно изоставам най-отзад, защото болката и оттокът ми взимат здравето. Така започвам да вървя с "моряка", който се оказва Сиър, хаитянин, който е съсед на Чад и е бил училищен съветник, но сега е пенсионер на 65 години. Говорим си за живота, те са се вдъхновили от филма "Пътят", който ме запали отново по идеята за Каминото. Сиър разказва, че очаква скоро да види жена си, когато свърши пътят му в Испания. Чувства се уморен, слънцето пече, но това няма да го спре. Обяснява, че Чад налага убийствено темпо понякога, защото не може да забрави миналото си на военен. Настигат и ни задминават двойка бързоходци с леки раници на гърба, а аз, стъпвайки с болка в крака, си мисля как да ги възприема. Със Сиър решаваме, че това са просто хора, които се разхождат, Каминото е пълно с тях. Предстои ни нанадолнище, на път съм да се разплача, а и Сиър има затруднения заради обувките си. Тогава се сещам нещо и вървим на зигзаг или задничком, а раниците ни теглят надолу, но поне мога да сгъвам крака като хората. В подножието на спускането има линейка и жената бързоходец е там и й се оказва помощ. Медицинска сестра ни пита дали сме добре, ние казваме "Си, си, си". Пред нас е Хорнилиос, пресичаме мостче и пътят става асфалтов.
 |
| Ханес и Джери |
Срещаме колоездачи, които минавайки в противоположната посока, ни казват, че се раздава безплатна бира... Супер мотивация за и без това куцащият човек. Въпросът е, че съм гладен като вълк, а нямам никаква храна в раницата. Градчето е в сиеста - няколко момиченца искаят на топка пред катедралата или скрити в сянката на къщите. Виждаме цялата банда от пилигрими между двата тротоара. Има бири и коли, а един кореец излиза мъртво пиян и ни говори нещо. В този момент Чад му казва да извади още нещо и човекът се подчинява. Разбирам, че Чад е служил в Корея и щом е научил откъде е собственикът, му наредил да ги почерпи. Самият ресторант няма да бъде отворен следващите две седмици. Всички споделяме храната помежду си, появяват се нови хора като Алин, германка, която е тръгнала по пътя от Бургос. Стив и Шалом пристигат и обясняват за магията на Сан Бол, албергията, която е край поток, сред нищото. "Отваряш прозорците и гледаш потока и изгрева!" Пием бири, казваме си наздраве, а Ханес се снима с Джери, защото не е най-старият човек на пътя. Храната не ми стига и куцукам обратно до магазина в началото на градчето, да купя нещо както за себе си, така и за другите. Засичам един млад мъж, който е с татуирани ръце, слуша музика и го питам на английски дали бакалията е вече в сиеста, а той ми отговаря на испански, после връща на френски, а след това на английски. Аз му казвам, че може да вземе бира от ресторанта и се разделяме.
-Fuck you! Perro! - започва да ме псува, но не се впечатлявам, просто заставам нащрек.
-I think that is good to thank people, who gave gifts...
-Fuck you!
Разговорът е безсмислен, той продължава да пие докато псува, другите корейци около него го държат, а аз нарамвам раницата и тръгвам след хората. Слушам музика, нямам особен избор освен да ги настигна. Мисля си само, че ме чака един час ходене до Сан Бол. Пътят е горещ, Месета е все така равнинна, с малките си хълмчета. Песните се сменят и когато чувам "Малкият принц" на Дони и Момчил срещам Стийв под едно дърво. Почива си, заговаряме се и той отново говори за Сан Бол, как Шалом е напред и ще го чака там. Разделяме се, аз продължавам и започват акордите на следващата песен...
Удря ме внезапно, заедно с думите и гласа на Еди Ведер, и започвам да плача. Не мога да се спра и не е от болка, това не може да ме накара да плача, защото ме бомбандират спомените за баща ми. Все едно песента е писана за него, виждам го във всичките му краски - как псува, обича, пиян и трезв, човек, който плаче на "Пътят на Карлито" и говори каква е истинската любов, жената като муза, същият човек, но обладан от гняв. Спомням си разговорите ни, вида му в ковчега, невъзможността ми да плача на погребението, гнева към него, любовта ми и жестокостта ми. Фактът, че го лъжех, че премълчавах твърде много неща, хванат в примката на семейните войни. Това и толкова много други неща. Плача и не мога да спра, но за разлика от други подобни случаи не сменям песента, не искам да задържа чувството, а оставам да се развие с акордите, да затихне и да започне следващата песен, така както предстои и следващия завой на пътя. Но сякаш за пръв път от много време се помирих с баща си и го приех в себе си, в тази част, която винаги ме е плашела...
Виждам хората в далечината, различавам Реджина по раницата й, а вляво е Сан Бол, сградата е средна, все едно прегърната в долчинката на вира. Има изкачване и виждам как Шалом оставя раницата си и отива към албергията, а другите продължават. Това не е добър знак и предчувствам, че няма да се размина с останалите километри до Хонтанас. Въпреки всичко имам нужда да си почина и затова изкачвам възвишението и чакам Шалом да дойде и да ми каже неприятната новина....
Изведнъж от обратната страна, там накъде трябва да вървя се подава човек, който държи същия пътеводител като мен, облечен е в тъмни дрехи. Пилигрим.
-Hola! - чувам британския акцент. - Esta de San Bol?
-Yes, it is! Hi, I'm Stefan.
-I'm Mike!
Казвам му, че Сан Бол е най-вероятно затворен, а той, че е тръгнал от Бургос, че е искал да остане тук, но е подминал мястото и се е върнал да го намери. Спуска се към постройката, а аз чакам. Малко по-късно се връща и тръгва към Хонтанас. Не след дълго се появява Стийв, а с него е и Алин, чието име първоначално бях чул грешно. Казвам му, че е затворено, че Шалом е там и те отиват при него.
Докосвам крака си, оттокът е все така там, боли и аз трябва да направя още 5 километра, тоест час, час и нещо ходене с почивки ако е необходимо. Но истината е, че се чувствам изцеден, а избор няма, поне не и този, който ще приема. Вдишвам дълбоко и казвам на себе си "Мамка му!", мятам раницата и тръгвам. За да мога да продължа задълбавам в тъмните кътчета, онова тъпо упорство, характерно за родителите ми, бесът, който подхранваше баща ми през годините, който и мен. Сам съм с лудостта си и наблюдавам птиците, основно грабливи и си мисля дали ме възприемат като ястие. Наоколо има ветрогенератори, които върху равното поле са като слънчогледи и жужат със спокойствие. Мисля си как трябва да съм спокоен и да искам сили от Вселената. Нима тя няма да чуе?
Крачките стават по-трудни, а върху купчина камъни има забити дървени кръстове докато птиците кръжат над мен. Това, което ме спасява от унинието са табелите - колко остава до следващия хотел и знам, че съм преполовил разстоянието. Най-дългите шибани километри в живота ми! Защото ми предстои и спускане.
Като баба на преклонна възраст пуфтя на всяка стъпка, стискам зъби, а ето, че в низината изскача Хонтанас с църквата си и складовете за зърно. Това е малка победа за мен, но се опитвам да съм спокоен и да стъпвам внимателно. Вървя по улицата, която пресича селището и изведнъж изскачат всички пилигрими досега. Те ме аплодират, а аз се усмихвам като ги виждам, че пият бира на голяма маса. Хонтанас е слънчево място, пълно със слънчеви хора...
Пием бира, скоро отварят албергията и отиваме да си оставим нещата, но решаваме да имаме обща вечеря в хотела, да се съберем като група.
 |
| Хонтанас |
Появява се и Джин, който пристига и се оказва, че е заявил вечеря в албергията. Казвам му да се присъедини към нас, защото ще се радвам да поговоря с него. Отивам да си платя вечерята, говоря си с жената зад рецепцията на английски. Внезапно се появява мъжът от кухнята и ме гледа като тореадор, но с престилка.
-Еспаньол?
-Но! - усмихвам се.
-Италиано?
-Но
-Ке?
-Булгаро! - отговарям с усмивка.
-E, тогава можем да си говорим на български! - чувам женския глас зад себе си. Изненадата ми е толкова голяма, че за момент нямам думи. Запознавам се със Светлана, която от 2014 година е на Камино под някаква форма. Живее заедно с Мигуел и се грижат за хотела, споделят усещанията си от Пътя с другите пилигрими, защото това им дава смисъл.
Вечерта се събираме в хотела, има салати за начало, а Мигуел е направил огромна тава с паеля. Тогава стъпва върху една пейка и от високо ни разправя историята на това ястие - как се е появило във Валенсия, първоначално ястие на бедните, които събирали остатъците от изхвърлената храна и я споделяли помежду си, че е повлияна от маврите, но постепенно се разпространило между испанците. После той ни каза, че разкаже историята им със Светлана.
"През 2012-та бях загубил смисъла в живота си и реших да поема на Камино. Когато го завърших и се върнах у дома, разбрах, че трябва да се върна отново там, защото това, което Камино ми беше дало исках да го върна на останалите пилигрими. Така станах хоспиталиеро и перях, готвех и чистих за пилигримите, помагайки им за следващата стъпка.
И така до април 2014 когато в албергията влезна Светлана. Сякаш веднага припламна искра и аз бях покорен. Говорихме цял ден, а на следващия тя щеше да отиде към Финистера. Обещахме си да се видим когато се върне, но нито си разменихме телефони, нито нещо друго. Всеки ден си мислех къде е сега, сам бях минавал пътя до там и знаех, че е три дни път. Казвах си "Сега е тук, сега е там...", а междувременно бърках яденето. Мина първия ден, дойде и втория и аз както обикновено бях в кухнята и правех общата вечеря за пилигримите. И докато готвих и си мислех за нея, някой ме потупа по рамото. Обърнах се и Светлана беше там. Вместо за три дни, тя беше взела пътя за два, по 45 километра на ден, погледнала океана и хванала автобуса за наобратно. Тя остана няколко дни, говорихме без прекъсване, после се върна в България за да оправи някакви документи и месец по-късно се върна в Испания...."
Ние се разчувствахме, аз си представях сцените, връзката им, всичко. Те правеха вечери най-вече, за да накарат пилигримите да споделят помежду си, да им дадат късчета от тяхното Камино, защото за тях беше важно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар