По Камино - ден 12

19.03. Боадийа

Седя на тревата в албергията, а наоколо има особени статуи от метал – пилигрими, които седят уморено, в очакване на следващия ден, гледайки като мен към църквата отсреща, която е декорирана с гнездата на толкова много щъркели, че чак не мога да повярвам. Ян пък седи и се разтяга след днешния преход, говори си с Кейти, друга французойка и с Херминия, холандката, която е минавала Камино няколко пъти. Бос съм и давам възможност на крака ми да подиша...

Сутринта в Хонтанас ни посреща с шумотевицата покрай американската банда. Джери, Чад и Сиър ще тръгват рано, а явно темпото си казва думата, щом забелязвам как войникът маже слабините си с крем срещу протриване. Усещам крака си все така стегнат, но няма начин, трябва да вървя и планът е да стигна Боадийа по възможност, което ще е още 30 километра – малко по-малко от вчера, но и така ще съм в графика си. Приготвяме се с Ханес, Реджина и Алин, Ян и Херминия все още спят, а аз не виждам Джин. Навън небето е кристално синьо, очаква ме път без много денивелация, а въпреки болката се опитвам да поддържам добро темпо и да вървя с „немското семейство“. За пръв път от много време виждам толкова хора да тръгват сутринта по Камино. Подминаваме басейн, а със Стив и Шалом се разделяме – това е последният ден на Стив по Камино, той трябва да се връща в Щатите на работа и иска да прекара колкото се може повече време с брат си този ден. Те се впускат в бързо темпо, а вероятно с Шалом ще се засечем още веднъж – той ще е на пътя още десетина дни.

Ханес, младия мъж...

Ходенето ми бързо се връща към болката и една част от мозъка ми си представя, че тази болка е връщане към истината, към това на което държа и трябва да си припомня всичко това... Ханес е все така млад мъж, Реджина пуфти, аз понякога тихо ръмжа от болката, защото щеките не ми помагат особено и всеки камък се превръща в препятствие за духа. Притеснявам се дали няма да ми се наложи да почивам повече щом стигна Леон, до там имам още пет дни, а междувременно се надявам кракът ми да се оправи. 

Минаваме през руините на един манастир, а отпред е паркирал малък бус. Има табела, че дават печати, а срещу дарение се сдобиваме и с малък сувенир. Реджина е вдъхновена от моето събиране на печати, а Ханес е сериозен по немски, с някакво леко пренебрежение към хората, които изкарват пари от пилигримите. Евро тук, евро там...

Настигаме американците при едно кафене и искаме да се греем на слънце. Изваждаме една маса пред заведението, пием кофе кон лече, аз съм на чай, събут и гледам поредния религиозен комплекс от не знам кой си век, а през камъните тревата контрастира с всичко останало от песъкливия камък. Чад прави упражнения, защото е свикнал от армията, Сиър и Джери се опитват да си починат, с тях е Пол, който ги възприема като модели на подражание, мачизмът му отваря очите. Хората потеглят, Херминия пристига, малко по-късно, но обича да си поспива, а и за нея Каминото е почивка, не е състезание. Подтикнат вътрешно от немската дисциплина или просто, защото не искам да оставям на крака си да се отпуска, тръгвам отново, но както обикновено първите километри са изключително болезнени. Глезенът не се свива, все едно е препариран и по-често съм в тиха агония...

Изоставам, слушам музика когато имам нужда, не си говоря много с хората, опитвам се да изпадна в някаква нирвана, а пътищата са прашни...

Този ден на всяка спирка в заведение моля за лед. Държа го върху крака и чакам поне половин час, защото така сухожилията се отпускат.

Става горещо, изкачвам единственото възвишение и се напрягам, но пътят нагоре ми дава увереност. На върха срещам холандец, който прави пътя наобратно, носи тамплиерския кръст и си говорим за проблемите с крака. Той ми казва, че ако не се погрижа най-вероятно ще имам проблеми дълго време. Вървя сам, хората ме подминават, а всяка спирка да пия вода е тегава, защото раницата ми убива и не ми се иска да я нося. Продължавам,усещам как глезените ми се подуват, а с Реджина се оказваме в един момент отново заедно, в едно заведение, което е сякаш крайпътен хан. Ханес решава да продължи, защото не му харесва, разкъсваме се, а аз имам нужда от почивка. Виждаме и Стийв, който ни маха за чао – чака автобус, а Шалом е вече далеч. Там, в големия двор срещаме Сиър и останалите, които тъкмо тръгват, те трябва да стигнат по-далеч, а с немската ми компания хапваме нещо за подкрепа и пием безалкохолни. Боадийа не е твърде далеч, а погледите ми падат върху пиещите мъже – местни, може би безработни или от тези, които по време на сиеста обръщат по няколко бири. Реджина за малко не се вкарва в проблем с тях, защото, минавайки край масата им една бутилка пада, мъжът, който е пиел от нея, си мисли, че тя е виновна и започва да псува. Аз съм нащрек въпреки леда върху крака ми. Нещата се разминават с мрънкането на пияниците, но ние тръгваме въпреки жегата. Камино понякога е негостоприемно към вървящите по него, нищо, че едва ли нещо би ни се случило – нападение на пилигрим е лоша реклама... 

Вървим с Реджина, някъде зад нас е Алин, която се оказва кинезитерапевт (както по-късно ще разбера). Реджина ми разказва за брака си, как бившият й съпруг е възкликнал по телефона, че не е очаквал как година по-късно ще си говори приятелски с нея. Тя си мисли за партньора й, който не иска да се оженят, че сега е в Бразилия и след Камино и тя ще отиде натам. Споделя за Камино с децата си, говорим си за знаците и хората, които оставят отпечатък в душите ни. Тя ми напомня за някои мечтатели в моя живот. Дали и аз не бях някога такъв или съм все още такъв. Алин ни достига, а пет километра преди Боадийа кракът ми протестира, налага ми се да спра на едно малко възвишение. Срещаме хора, които просто се разхождат, а аз се пека на слънце, гледам как Реджина и Алин се отдалечават и подтискам желанието ми да продължа, мажа се с волтарен и чакам лекарството да помогне... Тъпият му инат... Не ми е приятно, че съм сам на Камино, че вероятно всички са преди мен на мястото. Казал съм на Реджина, че до час трябва да стигна до Боадийа, а докато си стоя наблюдавам ястреба, който лети и го приемам за добра поличба, че ще успея, защото вестоносците на боговете са с мен. Спускам се бавно по болезненото нанадолнище.

Не знам в коя албергия са отседнали и просто се спускам към единствената, която работи. Посреща ме мъж, който има голяма плетена шапка, пита ме дали търся легло, аз потвърждавам, а той просто ми казва да си намеря свободна койка. Влизам в стаята и виждам познати раници, както и нови лица. Тук е семейството от Канарите, подава се Реджина, Херминия, Ханес и Алин.

След душа се оказвам на поляната, знаем, че ще има вечеря за пилигримите, може да има и закуска, но това ще се доуточни. Сложил съм лед на глезена. Ян си говори с Херминия, обяснява как иска да пътува максимално евтино и затова е пригодил собствено устройство за готвене със спирт, целта му е да се вмести в двайсет евро на ден, но все пак раницата му е тежка. Жените пърхат около него. Гледам щъркелите, които летят – говорим си с Ханес и Реджина, че по това колко добри строители са впечатляват женските около тях. Клюновете тракат, което може би е знак, че някой ще е късметлия и се шегуваме, че щом ходим по толкова много на ден, то сексът е нещо, което не ни вълнува и поне птиците компенсират нашето въздържание. Наистина вървенето спира желанието... Постепенно с чезнещата светлина наближава времето за вечерята. Мъжът в албергията разбира, че съм българин и казва, че една българка идва от време на време да му помага с чистенето. Той се е хвърлил в кухнята, готвейки за всички свои гости, пък който иска ще присъства.

Трапезарията е с голяма маса, покрита с червена покривка, столовете са от тъмно боядисано дърво, а стените в цвят на пръст с картини по тях. Чудим се какво ли ще ядем и в отговор получаваме два вида супи – крем супа от картофи и леща, салата и ястия с пилешко, десерта е крем и виното както винаги е чудесно. Двойката от Канарските острови ни разказва за трудностите си, за времето без работа, за желанието да завършат Каминото с техните деца. Педро е там, с червендалестото си мексиканско лице и се смее, кима и сякаш разбира всяка наша дума. Нашият домакин ни пита дали всичко е наред, ние сме доволни от храната, от всичко, а и научаваме малко за него.Той е пътувал из немските ширини, говори и френски... Смеем се, разговаряме, някак не е същото като предната вечер, може би сме уморено, може би сме преяли, не знам. Тежко ми е. 

Прибирайки се в стаята, в предверието заварвам Ян и Алин да говорят за връзките – Ян разказва, че харесва жената, с която е, но не я обича, но и не иска да се раздели. Лежа и слушам всичко това, гледам дървените греди, мисля си за моята любов и глупавото ми сърце, за надеждите и огорченията, за това как съм подвеждал и съм бил подвеждан. Баща ми в мен се разбужда и споря с Ян, говорим за любовта, за силата й да гради и разрушава. Аз говоря с думите на баща си, говоря за това, че не трябва да се страхуваш от жените, които обичаш, защото няма да им дадеш това, което заслужават, а и няма да получиш всичко, което можеш. Че това, че той обича да спи с нея, не е знак, че й дава любовта от която тя има нужда. Паля се ненужно, паля се защото обичам и пътувам с любов в сърцето си, а гледайки Алин си мисля за нея, тази, която е на хиляди километри оттук, която ми даде крила и ми показа какъв мъж мога да бъда... Междувременно огънят в камината хвърля интересни сенки върху стените, отключват се твърде много спомени и за да ги подтисна, знаейки, че утрешният ден може да е дори още по-тежък от днешния, решавам да спя. Пускам си музика и сънувам планини, сънувам стълбища, усмивки и пъстри очи...