По Камино - ден 8

15 март,  Санто Доминго

Събуждам се отново рано...
Чудя се дали изобщо ще си оправя съня на това пътуване с лампите, които се изключват в десет вечерта, заспиването в такъв ранен час и моят вътрешен часовник, който след седем часа ми казва "Ставай!"
В тъмното чувам пилигримите, които се блъскат, спъват в раниците на други поклоници, аз не бързам да ставам. Чувствам тялото си, дали има болка някъде, нещо, което да ме притесни от сутринта и да ми каже да съм внимателен към тялото си. Ако правилно съм сметнал разстоянията и вървя по трийсет километра на ден, то след два дни ще съм в Бургос. Пол ми е писал това в съобщение, което вчера видях на телефона си...
Ставам рано сутринта, решавам да съм асоциален за разнообразие, защото това ще е ден, в който ще вървя сам, без компания, освен хората, които ще срещна по пътя...

Двойката

Корейците си приготвят храна, аз нагъвам сандвичи, отново не си говоря със Силвана и в 7:30 съм навън, разтягам се малко за да се стрея и да се подготвя за това сам да вървя. После се мотая малко из града, намирам жълтите стрелки и пред очите ми се разкрива картина, която ме кара да се разплача и да се усмихна едновременно. Възрастната италианска двойка от албергията върви пред мен и в тишината на все още разбуждащото се градче се държат за ръце и не се пускат... Отново късче любов на Камино. Вървя бавно зад тях, колкото ми позволява вътрешното темпо, за да им се насладя, но дори и с бавната крачка ги изпреварвам...

Сякаш да ме върне към реалността, облаците са все така дебели, сиви и заплашителни, а вятърът ме брули в челото. Включвам на нормалните си обороти и задминавам всички хора, слушам музика и гледам всички стари комини на фабрики, които са превърнати в убежища от множеството щъркели. Докато вървя с моето темпо, в далечината забелязвам човек, най-вероятно жена, която не ми отстъпва по скорост и се изненадвам, че срещам друг с подобна крачка. 

Стигайки Гренон виждам Карин и Пин Джун, който снима църквите. Спирам за кратка закуска, а други пилигрими са отчаяни, че няма отворена закусвалня толкова рано и продължават с отмаляли сили напред. С Карин излизаме заедно от Гренон, говорим си и тя ми разказва, че това не е първото й пътуване на Камино, преди е била млада, а сега, след пенсионирането, иска да го направи пак и се движи със собственото си темпо. Виждаме големи бали със сено, което е влажно от дъждовете и на предположението ми, че е за храна, тя ми казва, че съм щял да бъда ужасен фермер. Смеем се на глас, защото аз казвам, че съм ужасен градинар. Карин ми казва да мина с моето темпо, защото в противен случай ще ме засрами, а аз казвам, че на Камино няма срам, а и разговорът ми е приятен. Настигаме Сун Йон, една южнокорейка, която тъкмо влиза в една албергия от която се лее музика. Решаваме да влезнем вътре и там ни посреща една испанка, която е с хипарска визия - къса коса и две плитки, цветни дрехи и широка усмивка. Закуската е донативо - има яйца, сок, кафе и чай, плодове. На голяма бяла дъска е изписано "Добър ден!" на множество езици, сред тях и български. Аз си взимам един сок, Карин едно кафе и един сок. Музиката изпълва мястото, а една друга жена, Реджина от Германия, казва, че е хубаво на немски Das ist schön с непринудена усмивка. Мъжът от другия край на масата, представя се като Ханес, ме пита практични неща - кога и откъде съм тръгнал. Когато чува ми казва, че съм бърз без да се усмихва. Английският и на двамата е с грешки, но аз не обръщам внимание на това.

Навън слънцето се показва и след двайсетина минути хората вече са излезли навън, аз също приготвям раницата си и слушам музиката, която се лее от колоните. Оказвам се пред албергията, слънцето ме заслепява, а музиката е все още в ушите ми. Спомням си за една история на един приятел, който чул песен, която трябвало да разбере как се казва и не спрял да търси източника в блока си. Така, заради него, научих за Джон Бътлър и осъзнах, че съм в същата ситуация. Исках да знам, коя е тази песен и се върнах стремглаво вътре с въпроса "Как се казва песента?", но за моя изненада жената не говореше английски. Повтарям въпроса, соча към касетофона и тя ме разбира, но ми дава името на изпълнителя - Хоакин Сабина. Прибирам листчето с името в джоба отпред и след това дни наред го пазя като сърцето си...
Окрилен от това преживяване, излизам навън, няма пилигрими, и следвам стрелките. Пътят е асфалтов, движи се край магистралата и не след дълго задминавам Карин и Сун Йон, настигам Ханес и Реджина и се движа с тях. Всички са със слушалки, гледат в ляво, далеч от пътя и преминаващите коли. Аз не слушам музика и мисля. Реджина ми казва защо има толкова корейци на Камино - за тях е начин да докажат, че са издръжливи, че имат постоянството и как това после би им дало по-добра позиция при кандидатстване за работа. 

Белорадо

Изпреварвам ги, вървя към Белорадо и се чудя дали дали да остана тук или пък да продължа напред. В началото на града спирам, защото искам да преценя разстоянията, дали да не се напъна до Сан Хуан де Ортега, което ще е още един ден с близо 40 километра, но това ще ме улесни преди Бургос. В това време ме настигат Реджина и Ханес и с тях се спускам към площада на града. Обядваме заедно, а в заведението се оказва, че да си навън прави менюто ти по-скъпо, но няма значение - искаме да се насладим на слънцето. И двамата пият безалкохолна бира, аз съм на вода с опита ми от преди, те ядат салата, а аз цяло меню. Разпитват ме с какво се занимавам, а от тях научавам, че Реджина е данъчен адвокат, а Ханес се е пенсионирал на 1ви март и е на 65 години. Тя тепърва ще стане на 50 в началото на май.
Появяват се двамата братя американци от вчера и единият, Стийв се оплаква от Пин Джун и как му е бил заел леглото. В крайна сметка спал на дивана. Шалом, по-младият от двамата, е веган и се опитват да намерят храна. Той отива да търси нещо като за него, а Стийв се притеснява, че брат му не се храни.
Пристигат другите пилигрими от Санто Доминго, градът затваря за сиеста, а с Ханес и Реджина поемаме напред. С тях мога да вървя и да не говоря, всеки със своето темпо. Минаваме през пусти селища, слънцето напича и спираме за почивка. Изненадан съм, защото разбирам, че двамата не са двойка, въпреки динамиката между тях - Реджина има партньор, който е в Бразилия сега, а от първия си брак има двама сина. Ханес пък има жена и три деца. С тях си говорим за знаците, че срещите не са случайни и всичко е взаимосвързано. Може би повече Реджина вярва на тези неща, а аз съм усетил все пак някакви наченки на това по Камино, а и в моя живот досега...

Ханес

Времето напредва и наближаваме Еспиноза дел Камино - няколко къщи край магистралата, а там близо до пътя е частна албергия - стара къща и отделно ресторант до нея. И тримата решаваме, че това е достатъчно за днес, около 35-6 километра. Момче с обица на ухото ни записва данните и ни настанява, а след това ни развежда - има кухня, която е на газ, бойлер на газ, който включва, а леглата са единични и за пръв път няма да трябва да избирам долу или горе. Помещенията са студени, а водата се оказва ледена. Реджина си взима душ, но след откритието колко е студена водата, с Ханес се въздържаме. Тя ни отговаря, че следващият път някой от нас ще опита каква е водата. Аз имам нужда да се изпера и пускам пералнята, която работи с дарения, но центрофугата не работи качествено и имам купчина мокри дрехи. Простирам ги на сушилника, на слънчево място отпред, с надеждата да има достатъчно сила и да не се притеснявам, че ще мъкна мокри дрехи. 

Реджина

С Ханес и Реджина се радваме на късното слънце, лицата им са червени, пием чай и вино, а Хавиер, собственикът, облечен в анцуг, ни пита дали всичко е наред. За хората тук е важно всичко да е наред, дава им успокоение и значимост. Ние казваме, че да, дори и не всичко да е наред. Пишем в дневниците си, аз наваксвам с всичко случило се в последните два дни. После вечеряме, храната е вкусна, разделяме бутилка вино, а Хавиер ни дава шот от местния алкохол. Ханес и Реджина си говорят на немски, после той ми говори и на мен на немски, а аз хващам определени думи, но му напомняма на неговия език, че не мога да говоря. Язък за двете години изучаване преди дванайсет...
Слънцето се е скрило, дрехите ми не са изсъхнали. Стаята е студена и подът скърца. Зъзна си в чувала и си мисля дали утре мога да стигна до Бургос - нещо за което говорихме с Ханес...
Някакви си 42 километра...
Тъмно е, главата ни се вие от алкохола, а стаята е все така студена и се свивам в чувала си, завил съм се отгоре и с одеала, а отвън се чува тих вятър и преминаващи коли...