По Камино - ден 7

14.03 Наваррете

Събуждам се внезапно от падаща химикалка - заспал съм докато пиша от преумора. Чувам Пин Джун, кореецът-криптограф как оправя багажа си за да тръгне. Ставам за да го снимам, а той е заобиколен от технологичните си джаджи и пише нещо. Модерен пилигрим, който не може да се откъсне от света наоколо. Защо всички забиват очи в екраните след като стигнат крайната си точка за деня?
Междувременно очаквам Сам да стане и да разбера дали ще се разделим.


Той се събужда, закусваме,а докато събираме нещата си се появава една жена, която започва да чисти на фона на "What love got to do with it" на баба Тина. Сам разбира, че в Логроньо няма магазин за лули, а има в Нахера, защото трябва специален сертификат за продажбата им. Така че поне до Нахера ще вървим заедно. Движим се мързеливо, а аз бях настроен да вървя сам, но вместо това на излизане от Наварете връзвам поредните мартеници и със Сам поемаме по червени пътеки край лозята на Рийоха.
Срещаме Джин и една американка, Саня (всъщност Соня, защото дядо й е руснак), която е от Калифорния и се отдала на духовни търсения. Малко по-нагоре се запознавам и с една германка, Кати, съкратено от Катерина. Оставям Сам с жените, а Джин ме учи как е Буен Камино на корейски (Су го ха се о). Чувам как Кати и Саня говорят за безопасността си на пътя и че затова първата е поне със щеките си винаги.

Стигаме един бар, който е в период на ремонти, сядаме за по кафе без да бързаме. Макар и студено, слънцето грее върху няколкото маси, а жена с голяма усмивка и шоколадова кожа се суети зад бара. Пилигримите преди нас тръгват, но ние просто ще ги настигнем ако решим. В звука на инструментите и чука има някакво успокоение, че това селище се събужда, че все пак има хора, които не се крият от ранното слънце... По-малко призрачни места...
Изпиваме си кафето, продължаваме към Нахера, постепенно настигаме някои от предните хора, двойка от Тайван, двойка от Австралия, Саня изостава назад, а Кати и Сам си говорят за живота. Тя винаги е искала да учи психология, но сега не е съвсем сигурна - оказва се, че владее няколко езика, че е живяла в Испания за известно време, а аз вървя напред, защото искам да ги оставя да се опознаят - все пак най-вероятно ще се разделим със Сам в днешния ден. Целта ми е да стигна поне до Азофра, защото краката ми се чувстват добре, няма и следа от вчерашната болка, но искам да видя как ще се държа след двайсет километра ходене...

Предградието на Нахера е обичайната индустриална зона - подтискаща и неприветлива. Чудя се колко ли се разчита на нас като ходещи портфейли за оцеляването на икономиката... Виждаме китайски ресторант, в който менюто за пилигрими е само девет евро и сядаме вътре. Скоро се присъединяват и китайските пилигрими, които се чувстват като у дома си. Говорим си тримата с Кати, питаме китайците за съвет какво да вземем, а порциите не са чак толкова големи като в България...
След като ядем, Сам пита за магазина за лули, защото се стараем да го открием преди да настане сиеста и се спускаме в преследването на мястото. Аз си мисля, че се чувствам добре и мога да стигна до Санто Доминго, което ще значи още двайсет километра ходене или около четири часа с почивките. Тротоарите са тесни, разминаваме се трудно с хората, които понякога ни гледат стръвно заради раниците, но намираме мястото десет минути преди да затвори и Сам успешно си купува лулата.
Преминаваме по моста над реката, а от другата страна са хората, които сме срещнали последните два дни - Саня, Джин, Микел, немеца, една южнокорейка. Виждайки ги, а междувременно Сам и Кати продължават към Азофра, просто заявявам "Отивам към Санто Доминго!" Немецът е стреснат и ме пита как са краката ми, аз отвръщам, че са добре, краката ми не са се подбили и си пожелаваме да се видим скоро по пътя.

Нахера

Лутам се из Нахера в търсене на туристическото бюро за печат, а там жената, невероятно красива ме гледа с дълбоки очи и се опитва да ми помогне при все бедния й английски. Връщам се обратно и, в търсене на стрелките, чувам един мъж да ми вика, настига ме и ми казва на английски, че пътят е натам, пожелавайки ми Буен Камино. Излизайки от Нахера, от един прозорец мъж пее опера. Не знам коя, но го приемам за добър знак. Навлизам за кратко през дървета, от Сам и Кати няма следа, но те имат сигурно трийсет минути преднина. Отново лозя, а покрай пътя са побити дървени стълбове, с надпис A Santiago, покрити с различни надписи и мисли на пилигримите през годините, най-вече имената на хората и датите към тях. Чета ги и не ме докосват особено. Може би, защото съм un perro loco, както Валерия казваше и това е едва седми ден за мен, а за други е било може би втора седмица... Поне съм сам си пускам музика и гледам кръжащите грабливи птици, които издирват обяда си. Наоколо има червени скали, а прахът полепва по обувките ми. Минавайки зад един завой, виждам Сам и Кати, но не бързам, махам им с едната щека. Знам, че рано или късно ще ги настигна, наслаждавам се на уединението - опитвам се да се потопя в потока на мислите си, но там е въпросът дали съм щастлив, че съм на Камино, от това какво ми се случва до момента и щастлив ли съм изобщо? Пея, за да отбия мислите и спомените, които ме затормозяват, спомените за щастие, което е приключило. Гледам все така птиците и решавам да ги приема за пазители, като свещено животно и може би Зевс е там горе, или пък Перун... Ако ги има наоколо, то всичко ще е наред...

Настигам Сам и Кати в Азофра, заедно с китайците. Градчето е сякаш от Дивия запад, на границата с Мексико - всичко, стени, покриви, улици, се сливат в един пясъчен цвят, а наоколо не се вижда никой. Сам се смее, че не съм ги настигнал, а аз се смея, защото не съм и искал. Виждаме надпис албергия, а до нея бар. Имам нужда да пия нещо студено преди да продължа, влизаме вътре и внезапно поне десет лица се обръщат към нас. Възрастни мъже, вероятно пенсионери, които гледат телевизия и играят карти. Климатикът работи, взимам си какаова напитка с много лед, Сам и Кати пият Кока Кола и получаваме бонус ядки. Междувременно китайците молят барманката да се обади в следващото селище, защото се чудят дали да продължат. Кати също се чуди, Сам не му се разделя, но след като им казват, че нямат опции, освен една жена да ги подслони, те решават да останат в Азофра. Настава моментът на раздялата и със Сам се снимаме за спомен, но се надяваме да се срещнем отново по пътя, може би в Сантияго или във Финистера...
Слагам раницата на гръб, спокоен, че оставям Сам с компания и тръгвам. Отначало пътят ми е през поля, които зеленеят, музиката бумти в ушите ми, не сменям песните както обикновено правя, а чакам да видя какво ще извадят наяве в душата ми. Главата ми е празна, знаците по пътя са по-нарядко и подобно на Дан се ориентирам по калните отпечатъци. Птиците са над мен и за пръв път съм наистина сам. Пътеките се вият и не ме притеснява, че може да се окажа без място в Санто Доминго, защото не очаквам да има други хора на пътя...

Изведнъж, изкачвайки се към Сируена, се оказвам пред голф игрище, където един мъж си упражнява ударите със стика. Зад игрището се издига цял комплекс със скъпи коли, паркирали пред него, а на една от сградите има надпис, че има албергия. Като изключа хората, които излизат от голф клуба, тук отново е пусто и си мисля как това не се връзва с пътя на св. Яков. Отминавам тази част и влизам в "стария град" с миризмата си на напукани тухли и липсата на пилигрими. Бързам да напусна това място, а ястребите са все така във въздуха. Междувременно прасецът на левия ми крак ме наболява, а аз съм на пътеката, на няколко километра от Санто Доминго и се надявам да не ме предаде. Пътеката е подобно на река, която изчезва в небето, събира се там някъде, в безкрая, и аз съм опиянен от всичко това. Пея с пълно гърло, тежката раница не ми пречи, грача фалшиво и когато виждам града в далечината имам самочувствието на победител.
Влизам в индустриалната част и имам вътрешното усещане, че ще срещна българката, която ми беше писала преди Каминото и с която се отнесох малко грубо. Все пак по мои сметки съм с два дни напред във времето, изминавайки само днес около трийсет и осем километра. Сядам пред катедралата и тъкмо ям част от храната, която имам, когато от другия край влетява криптографът, тичащ щастливо с камерата в ръка. Аз съм счупен и единствено мога да се наслаждавам на щастието си, че съм стигнал тук. Двамата с него отиваме до албергията, хоспиталиерото е кисел, върши всичко машинално. Качваме се горе, пълно е с нови хора, аз си избирам едно легло, взимам си душ. Запознавам се с Карин от Австрия, която се изненадва от моя английски, а още повече и невярващо ме гледа когато казвам, че съм тръгнал днес от Наварете. Пита ме какво работя, защо не работя извън страната с този английски, а аз й отговарям, че това не е достатъчно.

Излизам навън за малко, колкото да си купя някакви неща за ядене, а на връщане се оказвам прав. Българката е на масата, разпознавам я по типичния ни акцент на английски, но не я заговарям, вероятно и тя ме е познала, но се правим на непознати и не си говорим. Запознавам се с много хора, някакви американци сред тях, но не запомням имената им.
Просвам се в леглото, замислен над това, че съм използвал интернет отново и какво съм видял, а внезапно чувам спор. Пин Джун, кореецът, е легнал върху чуждо легло и чувам типично американско произношение на глас, който натъртва, че това е неговото легло. Пин Джун е смутен, но отвръща, че това е неговото легло. Настръхвам дали ще стане бой, но в крайна сметка нещата се разминават...
Спомням си, че Дарта бе споменала как на третата седмица се проявяват кризите между хората... Леглата пък са пълни с осветени от телефоните лица. Щастлив ли съм...?