По Камино - ден 6

Джин

13 март, 20:06 Наварете

Болки...
Изпълват цялото ми тяло, най-силни са в десния глезен и лявото коляно, и аз нанасям от "конския" гел за облекчение им. Мисля си как се появи около Логроньо, първо глезена, а след това коляното и стъпките станаха трудни, тежки, а целта ни бе Наварете. Сам пусна музика от телефона си, а аз се оставях на ритъма, вид медитация, опитвайки се да не мисля за страданието, защото то ме връщаше към недовършените ми дела преди Камино, пречейки ми да се наслаждавам на пътя...
А и денят бе такъв - бърз, уморителен и подтикващ към спомени...

Сутринта, в Торес дел Рио, се събуждам рано, слушам спящите хора, а после се доразсънвам от проблясващите фенери на телефоните, шумкането на раниците, събирането на спалните чували и сам ставам да прибера нещата си по раницата. Със Сам приготвяме багажите си, качвам се горе да видя дали хората са отворили ресторанта в 7:30, както бяха казали, но барът е празен и тъмен. От отсрещната страна едно кафене вече свети и пред вратата са раниците на южнокорейците. Решавам, че няма да чакам испанците, знаейки колко се бавят понякога, казвам на Сам, че ще съм отсреща и излизам.

  Небето е оловносиньо, предвещаващо, че ще има дъжд. В кафенето е Джин, който пие кафе и яде чипс. Поръчвам си чай, взимам и аз един чипс и си говорим с Джин докато ми позира за портрет. Стои и се притеснява, аз му казвам да мисли какво е било приятно на Каминото, а той ми казва, че мисли за приятелката си, която е в Корея и му липсва. Баристата ни обслужва усмихната, не говори английски, но внася едно приятно начало на деня. Сам пристига и казва, че ресторантът е отворил, но аз вече съм се настроил, че ще ходим - благодарим на жената в кафенето, ядем по сандвич на крак и тръгваме.
Няма жива душа докато излизаме от Торес дел Рио, общо взето както обикновено сутрин тези градчета изглеждат пусти и изоставени с техните стари тухлени къщи и напукани фасади, разхвърляните сякаш инструменти и застинали в очакване трактори. Не знам защо, но ми напомня на "Зимни вечери".
Влизаме в темпо, задминаваме южнокорейци, едно момиче от Баската провинция, която върви по пътя, защото нейните родители са го минали. Срещаме немеца от Естрейа и заедно с него минаваме през едно от много "религиозни места" - снимки и изписани листчета, които са затиснати с камъни. Ритуал, вероятно започнат от някой, но превърнал се в начин да се овековечиш, защото си изминал 170 км (ако си тръгнал от Сен Жан). Интересно ми е да ги гледам, но и си мисля как просто се замърсява природата, колко е безсмислено. Като една снимка на мъж, чието лице е обелено и той е просто мистерия върху камък.
По същия начин по-късно, наближавайки Наварете, оградата над пътя бе изпълнена от кръстове, направени от съчки, с различна големина, а над нас гледаше огромен черен силует на бик, напомняйки ми за златния телец и дали всъщност ние не сме продукция на материалното, а не на духовното...
Но докато вървим срещаме Джин, който ни нарича войници заради темпото, с което ходим. Ние всъщност не бързаме, но имаме цел за деня и това е Сам да си купи спален чувал и хавлия, защото макар, че за момента е късметлия не иска да рискува повече.

Навлизаме във Виана, посрещат ни жълти блокове, а до една чешма сядаме да си доядем сандвичите и да си починем малко. Наближава десет часа и отиваме да разгледаме за спортен магазин. Градът пустее, аз пускам първите надписани картички към България, магазините са затворени и коли ни притесняват от време на време. Влизаме в туристическото бюро и жената там ни отговаря на приличен английски, че имат магазин за спортни стоки, но отваря чак след 30 март. Взимаме печат, а тя усмихната ни пожелава Buen Camino. Ускоряваме крачка към Логроньо, защото искаме да стигнем преди фиестата. Не снимам особено, времето е неприветливо, все така обещаващо да вали, но към момента само препръсква за кратко. Гледам пейзажа и се успокоявам...
Бързането към Логроно ни изтощава, пътят е също неприветлив и както ще се окаже за повечето големи градове, докато стигнем центъра ни отнема време и минаваме през индустриална част. Стигаме най-сетне в центъра, знаейки, че има Декатлон, който има всичко нужно за Сам, но се лутаме да намерим туристическото бюро за повече информация. Обикаляме в кръг, дори един възрастен мъж, който говори английски, ни казва, че не знае къде се намира бюрото, но ако сме продължили надолу и после вдясно ще можем да попитаме някой друг. В крайна сметка се справяме сами по табелите, които откриваме, а Логроньо се оказва град изпълнен с графити, които така и не снимам. Научаваме, че Декатлона ни е на път и само трябва да се отклоним малко от Камино, за да го стигнем.
Междувременно Дарта ми праща СМС, че е близо Логроньо. Със Сам ядем дюнери и сандвичи в някаква закусвалня с идеята да спестим пари, а всеки, който влезе ни гледа странно. Бавим се заради неприветливото време навън и с тайната надежда, че ще видим Дарта.
Срещаме се с нея пред катедралата, в която преди това сме влязли със Сам, но аз съм религиозно изпразнен от съдържание и само се моля за здравето на близките хора. Кракът ми вече изпитва болка и знам, че ни трябват още десет километра до Наварете. Дарта обаче остава тук, кракът я боли и има нужда от почивка. "Имам нужда да спра, защото не ми е забавно вече..." Чувайки я, си мисля дали аз се забавлявам или просто бързам да стигна Финистера, да мога да се върна като човек, който е изминал това пътуване в търсене на отговори обратно в България...

Логроньо

Ние със Сам се разтягаме малко и се сбогуваме отново с Дарта. Тръгваме постепенно, минавайки през Логроньо, а големите магазини като Декатлон са някъде до магистралата и ние трябва да се отклоним един километър до него. Кракът отново ме боли, но се опитвам да не мисля, предполагам, че е преумора и неправилно хранене. Със Сам си говорим за литература, за Стивън Кинг, за Междузвездни войни и кои от идващите филми бихме гледали. Той говори много, може би това е начин да осмисли живота си и чувството за вина. Както аз говоря от време на време за нея в сърцето ми, осъзнавайки любовта си, но и това, че трябва да се погрижа за себе си. Мисля си как Сам има нужда от мен или поне от компания като стимул да върви на Каминото.Мисля си и за собственото желание за комфорт, да съм заобиколен от хора, които да ми дават сигурност, да мога да си говоря с някой, разказвайки им своята визия за живота, приятелствата, любовта и мимолетно да си навличам свенливо старата ми кожа...
Стигаме Декатлон, Сам влиза вътре, а аз пазя багажа и се опитвам да не заспя, намазвайки се с гела и изпъвайки краката да си почиват. Вече сме изминали близо 170 километра с лутанията в Памплона.
Продължаваме към Наварете, минавайки през парк, който има много пътеки, не само тази за Камино, барбекюта и голям водоем. Небето е все така свъсено, а Сам вижда, че се затруднявам, но стискам зъби и слушаме музиката. Наварете постепенно се показва с катедралата си на върха на хълма като всеки добър католически град, а вече сме избрали и албергия, която дава и закуска сутрин. Влизаме в града, и двамата вече куцаме, защото онова препускане към Логроньо ни е разказало играта и се оказва, че албергията е супер далече, ние подминаваме няколко и аз съм гневен на Сам, но се старая да не си го изкарам на него, просто съм уморен. Най-сетне намираме мястото, мъжът там не говори английски, но се разбираме със жестове - изглежда благ, с очила с тънки рамки и когато доближава ръцете си до главата с въпроса дали търсим място за спане е като младенец. Отвежда ни до леглата ни, там има вече други хора, а всичко е изпипано до последния детайл - домашна керамика, морско сини цветове. Обаче се оказва, че няма закуска, защото мъжът е само един и не може да се организира..
Излизаме, куцайки, до магазина за храна, срещаме Джин, който също е тук и се прегръщаме като добри приятели.
В албергията се запознавам с първите китайци на Камино и естествено решаваме, че те са корейци и става конфузно. Все пак има и кореец, който е бил криптограф и има изключително много техника в раницата си - гледайки компютъра му се чудя защо му е... Със Сам разглеждаме една книга за Камино и по фотографиите виждаме какво сме изпуснали при бързането досега. Той иска да си купи лула, защото харесва миризмата на тютюн и мисли да се върне до Логроньо утре, защото тук едва ли ще има. Тъкмо ще се види с Дарта. Казва как темпото му харесва, но има нужда от почивка...
Въздухът е натежал от миризмата на предстоящата раздяла...