Вихрен (Vihren)

Напразни са ударите
в стена от тухла,
напразно чупя ръцете си в нея.
Не могат те да извадят болката отвътре,
а само притъпяват онова,
що иска да ме разкъса.
И вия сам в мрака,
с поглед замъглен,
копаещ във въпроси,
чиито отговори не ще разбера.

Перлата на Дунав и връщане към изтока

8 ноември 16:50

Най-сетне пристигам в Будапеща. Слизайки от влака се сблъсквам с множество, което говори на абсолютно неразбираем език и изчаквам жената от купето, която е обещала да ми помогне за ориентация. Трябва да намеря адреса на Лейла, а най-лесния за мен начин е като се спусна по един булевард, който се пресича с нейната улица. Оказва се, че в града кипи ремонтна дейност, съвсем по нашенски преди изборите догодина, и гарата е обсадена от различни машини и материали. Ушите ми пищят от унгарския, който няма нищо общо с никой от езиците, които знам. Жената пита няколко минувачи, но никой не знае въпросния булевард и затова й казвам, че сам ще се оправя. Тя ми казва, че има туристическо бюро в гарата, с безплатна карта, и се сбогуваме.

Лирично отклонение 41 ( Occupation in Sofia)

Стените по улиците
са линчувани,
изпръскани със символи различни.
Стенат, те, от пукнатини и стари кръпки,
от разпадащите се плакати,
че никой за тях нехае,
а покрива ги с нови знаци
на човешкото съзнание.

Чешко

08 ноември, 09:39

Влак №277 “Слован” се задвижва бавно и белият надпис “Praha” започва бавно да се придвижва в ляво. Докато започва моето седемчасово пътуване към Будапеща, в главата ми се е запечатала една картина – майката на Марек, с която последно се сбогувам, сложила ръцете си върху главата ми пожелавайки ми безопасен път. В очите й чета всичко, което чета в очите на моята собствена майка – загриженост, любов, болката на детето, което напуска дома. И макар да ми беше неудобно да притеснявам Марек и голямото му семейство за тези няколко дни в Прага, аз се почувствах като у дома си, желан, а не натрапващ се гост. И сега, потъвайки в едно международно пътуване, всички картини, всички моменти се подреждат в пъзела на съзнанието ми. Но тази картина, на майката на Марек сутринта, е най-силната, караща ме да се разплача тихо, докато хората в купето наблюдават пейзажа навън или се опитват да спят.

Дни на съвместен живот

02 ноември, 8:21, автобусът за Берлин

Небето е сиво от облаци, а мъглата от влажната земя тепърва се надига за да открие гледката по-надалеч. В мътните очертания на гори в тази мръсно млечна пелена човек би помислил, че все пак Дания крие своите планини от обикновените хора, от простосмъртните. Аз гледам през прозореца с надеждата да открия ключа към техните скрити планини. В същото време умът ми се връща към всичко случило се за изминалото време и в очите ми се събират сълзи. За един месец се случиха толкова много неща, много неща се промениха, а разделите стават все по-трудни, нереалистични и жестоки. Като буря, която знаеш, че ще дойде един ден, но никога не си подготвен да я посрещнеш. И все пак сърцето трябва да е ведро щом знае, че има любов – миговете, скрепени с любов, са най-ценни, те не могат да бъдат изтрити или омърсени. Затова и сутринта, в колата на път за Орхус, пеехме на фона на песните, които радиото изплюваше, усмихваме се и се докосвахме един друг, благодарни един на друг за тези дни. А аз броях минутите, гледайки циферблата на таблото. 20, 19, 18, 12 …