Лирично отклонение 32

И глухо, но
безжалостно руша
с викове безумни,
с чукове горящи,
стената на мойто недоволство,
що издига се високо в небесата.

И с всеки удар
виждам как хвърчат искри,
късове камък се отделят
и се хвърлям още по-лудо
в това разрушение.

Удрям аз,
доде без сили не остана,
и с потните си длани
разтривам своите очи,
които невярващо и с ужас
откриват, че съградил съм
стена по-висока и дебела
от преди.

- - -

And silently , but
without pity I demolish,
with mindless cries,
with hammers burning,
the wall of my discontentment,
which rises high in the skies.

And with every blow
I see how the sparks fly
pieces of stone released
and I charge myself even more madly
in that destruction.

I'm hitting
till I have no strength left
and with my sweaty hands
I rub my eyes,
which faithlessly and with horror
find that I have build
a wall higher and thicker
than before.

Барселона-а-а-а-а

18 март 2013 Логумклостер

Събуждам се сутринта премръзнал, а навън е виелица. Минус пет или шест градуса, навявания от сняг, ужасно време. Едвам се размърдвам в леглото, гледам часовника на телефона и се радвам, защото след десетина часа ще сме в Барселона. С Йанник ставаме за да дооправим част от багажа си, да ядем и да си направим сандвичи за из път. Защото е дошъл перфектния ден от престоя ни тук, а именно пътуването до Барселона. 

Езици

16.03 9:40

Гласът на Трейси Чапман се лее от колоните, които не са усилени много, защото другите спят. Аз съм буден от два  часа и броя времето до свършването на пералнята, която съм пуснал долу. Целият й дебютен албум. През Youtube. Слушам думите, които говори, чакането за революция и усещам студа в гърба си. Прозорците не са уплътнени добре, той се просмуква в дървото и стига в стаята. Навън вали сняг, а възрастна жена в зелено палто развежда кучето си. Йанник вероятно се е събудил някъде по това време в града, където е отишъл, а аз съм сам в стаята си. И е меланхолично. 

Лирично отклонение 31 (Dusty footsteps)

Думите превръщат се
в стъпки прашни
щом няма кръв във тях,
изричани безбройно
и страстно в самота,
изписани с нули и едно
щом телата са далеч.

И копаем в тях,
за да намерим  утеха,
но вместо това намираме тъга
и продължаваме да говорим
за да запълним с кръв
праха във тях.

---

The words turns
into dusty footsteps
when there is no blood in them,
said countless times
and passionately in loneliness
written with zeros and one
when the bodies are far away.

And we dig in them
to find comfort
but instead we find sadness
and we continue to talk
to fill with blood
the dust in them.

Разпокъсаност

09.03 11:17

"O.k., give it to me!", Томас се провиква сред шумотевицата до главата ми, докато съм барман на поредното петъчно парти, а аз му подавам йегебомбата (шот йегермайстер заедно с малко енергийна напитка). Той крещи радостно, обръща пластмасовата чаша, а аз си отбелязвам, че пак не съм направил добър шот, защото двете напитки са се смесили малко преди да съм му го дал.

Лирично отклонение 30 (In the dark)

Стоим с въпросите зададени,
отекващи глухо в нощта,
устни се прехапват
в грешен плам,
а очите блуждаят по телата
в дрехи черни.
Ръце докосват се в мрак,
свиват се в юмрук от страх,
душите чакат отговори еднозначни,
а истината все така е в мрак.
Плам разкъсва ни сърцата,
но ужас заковава длани и крака,
и мърморим в мрака бял
на единичното легло
греховни съмнения
и разкаяния дори...

---

We stand with questions asked,
bashing hollow in the night.
Lips bite each other
in sinful fervor,
and eyes wilder on the bodies
in dresses black.
Hands touches in the darkness,
bent themselves in fist of fear,
spirits waiting one way answers,
and the truth still lies in the dark.
Fire tears up the hearts,
but horror nails feet and hands
and we mumble in the white mirk
of the single bed
sinful doubts
and confessions nay...

Застиване

03.03.2013 10:27

Стоя изправен, с хавлията около кръста ми, дръпнал съм пердето, а ръката е на гърдите ми. В стаята звучи националния химн. 135 години от освобождението ни. А аз съм в друга страна и се боря със собствени демони, защото те идват без да питат и с осъзнаването на откъснатостта от хората, които са правили живота ми досега, се чудя как мога да поема нататък. Всеки ми казва, че четири месеца не са много време, но всъщност те са ужасно много време. Щом вече един месец ми се струва вечност и усещам как изпускам контакта с хората около мен, защото ме е хванало ежедневието на училището и моите мисли се обгръщат от ставащото тук, което всъщност само по себе си не е много, но се превръща в първостепенна важност, защото не мога да съм откъснат едновременно телом и духом, не е редно и чувствам, че докато го правя съм непълноценен както за другите, така и за себе си.