Петте планини -ден девет

 25.07

Въртя се и не спя добре..
Часът е четири, а палатката е влажна, което значи, че ще тежи повече. Ставам, занасям раницата до площадката пред хижата и отивам да събудя Нели. Тя е вече будна и се приготвя, а Михаела пуска примуса за кафе. Приготвяме се, подреждам раницата както мога, но се чувствам уморен още преди да тръгнем, както и лека болка в крака.

Петте планини - ден осми

 24.07. хижа Предел

Ставаме рано, около четири часа, защото искаме да се приготвим и да тръгнем колкото се може по-рано. Очаква се следобеден дъжд, но би трябвало да сме на Яворов преди това. Взимаме нещата от „простора“, те са още влажни, а и толкова ниско все пак има роса, пием по кафе, малко се бутаме в банята, защото сме доста хора за сходни задачи. Аз слагам повече неща в моята раница, тъй като Нели е несигурна как ще й се струва първоначалното ходене и се стремя да олекотя раницата й.
Излизаме от хижата, затваряме вратата на двора и под звуците на алармения кучешки лай стигаме пътя за Банско. Още е рано сутрин и заради това сме включили челници,стоейки до канавката, а тирове и коли минават с мръсна газ. Трябва да вървим няколко километра по този път и това ме кара да бързам, защото не се чувствам сигурен от тукашните шофьори. Точно докато го мисля един състезател с БМВ задминава рязко буса пред себе си и влиза толкова в лявата лента, че виждам вече как отнася Михаела. Разминават се на няколко педи, но това ни кара да забързаме още. От другата страна на канавката ни гледат крави, удобно излегнати или преживящи, а аз си представям какво ли си мислят докато виждат туристи всеки ден в тази част на годината. „Поредните луди...“. Подминаваме и ресторантчетата край пътя, аз се опитвам да си спомня къде точно бяхме отбили преди девет години с компанията за хижата, защото тогава, в дъжда, не ми се беше сторил толкова много ходене. Вървя напред, но все се обръщам да питам Васил колко остава, но когато виждаме статуята на орела, знаем, че следва отбивка. Там има и табела, но все още имаме да вървим по асфалт, просто влизаме в гора.

Петте планини - ден седми

 23.07, хижа Македония

Сънувам...

Намирам се в Музейко и чувам как някой се катери по дърво. Виждам Фил, който така се е качил на ореха отсреща, че усещам как всеки момент ще падне. Над него, на един клон стои бяла котка, която мяуче тъжно. Явно Фил се опитва да й помогне, но в своята чаровна непохватност не знам как е успял да се покатери, а още по-малко да стои така. Мисля си, че е като мен на един пиянски купон, но все още не осъзнавам, че е сън.

-Фил! Ще паднеш! – провиквам се от рамката на вратата.

-Здравей, Стефане! – чувам думите му, изречени както само той може. Намества се някак наудобно на клона, а краката му едва докосват ствола на дървото. –Наистина не съм много добър катерач на дървета, но не мога да оставя тази котка така! Напълно съм сигурен, че няма да падна, но все пак ти благодаря за загрижеността!

Протяга се към следващия клон в опит да достигне котето.

-Фил не се протягай повече, ще се изхлузиш!

В този миг всичко става като на забавен кадър – изпънатата ръка на Фил увисва във въздуха и след това цялото му тяло полита надолу. Аз тичам към дървото, но сякаш краката ми са в оловни обувки, които ми пречат да развия скорост. С всяка крачка виждам тялото, което се приближава към земята, опитвам се да спра падането, но разстоянието ни между нас се увеличава и тъкмо да го застигна се будя. В главата ми стои образът на падащия Фил, а пред очите ми таванът на хижата. Заспивам отново, а малко по-късно се будя от приготовленията на Васил и Михаела. Те свалят раници.

Петте планини - ден шести

 22.07 хижа Рибни езера

Събуждам се рано, вече изграден навик, а и леглото е като плаващи пясъци с пружината, която е увиснала. Излежавам се още, защото така или иначе сме решили да закусваме тук, а кухнята отваря в седем сутринта. Въпреки това скоро ставам, защото не ме свърта – онзи режим от миналото, в който си готов да тръгваш и да стоиш на едно място ти се струва странно, някак нередно.