Петте планини - ден четвърти

 20.07, х. Рилски езера

Алармата не ми е нужна, защото се будя от задушния въздух в стаята и от виковете, които се чуват от коридора. „Вероникоооо, отвори вратата! Отвори я, прости ми!“, преминаващи в различен диапазон от емоции до „Веронико, ще те пребия, ако не отвориш вратата, ей!“
Светвам лампата, излизам към банята, а там са някои от батките вчера. Блъскащият вратата Ромео ме поглежда и вика: „Е, събудихме ли те най-сетне?“. Поглеждам го накриво, нямам време за такива неща и в тоалетната гледам как те не могат да уцелят чинията.

Докато прибираме багажа по раниците получавам съобщение от Васил, който пише, че са решили да тръгнат в 4:30, защото прогнозата се е променила и сега не се очертава да вали в 15 часа, а по-скоро в 18. Междувременно шумотевицата навън приключва и в 4:15 всички сме готови и тръгваме.
Михаела обяснява как е била будна още от два часа, защото се е притеснявала за времето и й олекнало когато видяла промяната. Васил е тотален айляк. За пръв път виждам цялата им снимачна рутина. Когато излизаме навън небето е черно, единствено в далечината се вижда един задаващ се предвестник на заревото, което ще е изгрева, но има и много облаци, а между тях звезди и планети.
Пускаме челниците и се спускаме по маркировката, защото целта ни е (а и според разстоянието, което трябва да покрием) да видим изгрева на последното от Рилските езера.

Петте планини - ден трети

 19.07 село Клисура

Будя се внезапно, все едно съм чул някой да удря с брадва по вратата. Още е твърде рано и се унасям отново, завивайки се по-плътно в одеалото
Когато се будя отново има още време до алармата, въртя се в леглото и се чувствам като пиян. Ставам и се движа като слон в стъкларски магазин, мудно и шумно. Опитвам се да светна лампата и откривам, че няма ток, явно вторият проливен дъжд е довел до спирането му. Телефонът ми е недозареден, но това не е проблем – все пак имам външни батерии. Приготвям раницата, а времето си тече – знам, че Михаела и Васил бяха решили да стават рано, часът отива към шест и половина, а мен ми предстои да вървя петнайсет минути поне до центъра на Клисура.
Излизам от къщата за гости и започвам да бъда приветстват от сутрешната команда – кучетата по улицата и в дворовете ме лаят, може би заради Петкан, който е вързан за раницата. Пред един от дворовете виждат труп на невестулка, а наоколо куче се държи като горд пазач. Някои хора ме поздравяват, други само ме оглеждат със съмнение къде ли е тръгнал този непознат. Наближавам центъра и местното бездомно куче ме гледа стреснато, а когато го викам бяга уплашено. Бакалията е отворена и влизам да си взема кафе, така и така закъснявам, то поне да вкарам някаква допълнителна енергия. Кимвам на другите, които са тук и чакат транспорта си – една жена пита друга къде е трета, друг мъж си сипва няколко захарчета в кафето, когато зад мен чувам изстрел. Обръщам се и гледам някакъв чичак, който доволно нахилен, че е метнал някаква мощна пиратка по бездомното куче, което панически бяга надалеч. Мъжът се смее, другият до мен го поздравява, но някак хладно, може би и той не одобрява всичко това. Аз го псувам наум и нямам желание да го слушам, затова гаврътвам кафето, мятам раницата и тръгвам.

Петте планини - ден две

 

18.07. Заслон Петрус

Спя неспокойно...
Когато отварям очи или се намествам в спалния си чувал усещам порива на вятъра и как горният слой на палатката ми се огъва според вятъра. Будя се преди алармата си, която е да хвана изгрева. Излизайки от палатката небето е с леки розови оттенъци, а посоката от която трябва да се появи слънцето е ясна. Обикалям в опита си да намеря добро място, но дърветата и склоновете пред мен забавят появяването на златния диск и вместо в 6:05 го виждам чак към 6:35.
Пускам примуса за да стопля вода, решавайка да хапна мюсли и да си направя кафе. Междувременно небето се изпълва с повече светлина, а аз решавам да оставя палатката да изсъхне малко преди да я събера. Смятам колко километра имам да вървя днес, но знам, че ще ми се сторят много повече, защото Верила е планина, която изкривява представата за разстояние, а и вторият ден на всеки преход е много по-тегав.

Петте планини - втори опит

 

17 юли, Ден 1

Събуждам се преди алармата, слънцето се е вдигнало вече, а аз не бързам. За мен настава онзи момент, в който се чудя дали да тръгвам или да остана. Докато седя на терасата и пия първо кафе прехвърлям различните мисли, които се блъскат в главата ми. Най-сетне съм отпуска, а една част от мен се чувства твърде уморена за каквото и да е – последните дни, в които тичам напред-назад, в опитите си да мога за две седмици да се откъсна от всичко и да си почина, са ме поизцедили. Мисля си какво ли ще е, ако отида вместо това на море, опъна си палатката някъде и просто сутрин съзерцавам морето, изключвайки си телефона и забравяйки за всички. Междувременно Черни връх се откроява в далечината, сиво-зелен с няколко бели петна от останал сняг, давайки ми още храна за размисли...
Защо всъщност го правя? Или по-точно защо ще го направя?