Фарьорските острови - последни дни и връщане към датските устои...

15 юли

Сутринта се събуждам странно потънал в леглото.
Небето изглежда обещаващо и решавам да опитам плана си – да се спусна по стария викингски път от Торсхавн до Велбастадур. Така или иначе вчерашния ден се шегувахме с Хедвиг, че ще дойда да пием по кафе. Мятам в платнената раница фотоапарата, шише с вода, тефтер, якето за дъжд, а от бензиностанцията отсреща купувам някакви сладки неща за енергия. Нямам карта, така че се ориентирам по това, което имам – чакълест път се издига нагоре и за надморска височина от около 250 метра се задъхвам от стръмния наклон. Трябва да стигна платото, а пътят за него минава през новостроящи се къщи и затворено училище. Опитвам се да намеря правилната пътека и тогава виждам една от типичните купчини камъни. Малко след нея откривам и следващата, после още една и погледът ми се плъзва към „хоризонта“ където всички тези каменни насипи изчезват. Чувствам се като в някакъв праисторически свят, древен свят и освен мен в този момент на платото няма никой. Под мен се разстила Торсхавн, много по-голям сега отколкото преди векове, а отсреща виждам старата част на града, червеният норвежки катран изпъква по стените на сградите и аз мога да си представя, че съм част от тези викинги, които правели жертвоприношения преди изпълнението на сделките. Около мен прелитат птици, теренът е каменист, влажен и пълен с избуяла трева. И тогава виждам провала на моите планове...

Фарьорските острови - G!Fest

11 юли 22:40 Сутругьота

Отварям си кенче бира и се чудя дали това изобщо е нещо за мен. Намирам се в картонената палатка, в заграденото пространство на къмпинг-зоната на G! Festival, а отвъд моите покои се вихри купон – някой е донесъл огромни уредби и музиката бичи достатъчно, че да се чува. Мисля си как вероятно съм твърде негативен, но и как е едно да си купонджия на 25, а аз съм вече на 33 и никога не съм бил толкова пламенно избухващ по фестивали поради една или друга причина. Може би трябваше да си взема моята палатка, която няма такова проветрение в отворите си, но все пак си спомням как съм нощувал в лоши условия, така че смятам да оцелея...

Фарьорските острови - ден 2 и 3 (Mykines)

9 юли 2019

Светлината или адреналинът ме събужда рано, на съседното легло Сага и Андре се излежават и аз си спомням как тя мразеше да я будят, така че единственото, което ми остава в този ранен час е да гледам моето късче от панорамата – сивката светлина на настъпващото утро, а пред мен една котката на Капнас си играе с парче найлон, атакувайки го яростно и подскачайки уплашено.

Въртя се максимално тихо, но накрая не ме свърта и ставам максимално тихо, качвам се на втория етаж, а там е Бандит, който се пльосва върху мен за да го галя. Гледам отсрещния остров, как постепенно слънцето огрява всичко и аз съм в хармония със себе си. Андре се събужда, защото трябва да меси хляб за нашите домакини. Говорим си за съзерцанието, как е необходимо да спрем от време на време и да се огледаме, да се откъснем от ежедневието. Правим си по чаша кафе и излизаме на недовършената тераса. Той ми харесва, защото е изключително спокоен и благ и се говори лесно. Като всеки датчанин премерва думите си, но е наясно какво иска. Аз не мисля за телефон или интернет, не ме интересува какво става във виртуалния свят, защото искам да присъствам тук и сега.

Фарьорски острови - ден 1

8 юли 11:53 Някъде над Ютланд

Оказвам се късметлия, защото съм до прозореца...
Под мен облаците са тихи, пухкави грамади, които хвърлят сянка на земята далече под мен, а аз си нахвърлям някои неща в дневника, докато виждам заливи и фиорди, постепенно озовавайки се над непознати територии. Постепенно само гледам надолу, съсредочен съм над пейзажа, а когато се оказваме над открито море си спомням за страха на Йанник от дълбоката вода и чудовищата в нея. В мен обаче се надига ентусиазмът на едно хлапе, което за пръв път открива нови неща, достига нови рекорди. По същия начин се чувствах когато се катерех по къщи и дървета, с предпазливи стъпки и множество рискове. Тук вече нищо не зависи от мен – аз съм една единица живот, затворена в капсула, а навън е минус петдесет градуса, липсва кислород и трябва да се доверя на хората в кабината, че ще стигна невредим.

Из датските селения на път за ново приключение...

3 юли 2019, Някъде сред облаците,

Самолетът е направо празен – вътре сме едва петдесет човека, а стюардът ми казва, че днес съм на промоция и мога да избирам местата си. И естествено, че в момента когато светва зелената лампа, че мога да се придвижа, ставам и отивам до първото свободно място до прозореца.

Долу облаците са като малко острови, някои се сливат, други се разкъсват на по-дребни пухкави парчета, формирайки един собствен архипелаг с непостоянни очертания, а земята долу е като океан покрит с различни шарки. Гледам го и мислите ми блуждаят между неща като това дали съм спрял вентилатора в банята, през бутилката ракия за Лаура и Сага, която се кандилка в каргото и може да се счупи (или пък е вече взета от служителите на летището за собствена почерпка) до моментното ми състояние на умерен работохолик, който отново е забравил как да се откъсва от ежедневието, поел повече задачи от преди...
Мисълта ми се насочва към Дания и това, което предстои – хората, които ще видя, какво ли ще ми кажат те за предстоящото им бъдеще, кое ли ще ме изненада. Замислям се и над въпроса на Деси Б., която ме пита какво търся в Дания, защо толкова често се връщам в нея. А истината е проста – тя е носител на много промени, които преживях там и вероятно още тлеят в мен, в сърцето и ума ми... Но този път Дания е и просто междинна точка, място от което да стигна до новата дестинация, до новото приключения, отвеждащо ме още една стъпка по-нагоре, северно от моите бледи пътувания...