По Камино - ден 9

16.03 21:40 Бургос

42 километра и съм с подут глезен, всяка крачка е неистова болка, а отвъд болката си мисля за днешния ден. И как по-точно надсмивайки се на хората, които сами пишат по стълбовете и знаците на Камино, се оказвам сам в капана...
И пиейки бира пред албергията, сред нови хора, главата ми е там, в клопката на Камино, точно в точката на пречупване, както мислех, че може да се случи...

По Камино - ден 8

15 март,  Санто Доминго

Събуждам се отново рано...
Чудя се дали изобщо ще си оправя съня на това пътуване с лампите, които се изключват в десет вечерта, заспиването в такъв ранен час и моят вътрешен часовник, който след седем часа ми казва "Ставай!"
В тъмното чувам пилигримите, които се блъскат, спъват в раниците на други поклоници, аз не бързам да ставам. Чувствам тялото си, дали има болка някъде, нещо, което да ме притесни от сутринта и да ми каже да съм внимателен към тялото си. Ако правилно съм сметнал разстоянията и вървя по трийсет километра на ден, то след два дни ще съм в Бургос. Пол ми е писал това в съобщение, което вчера видях на телефона си...
Ставам рано сутринта, решавам да съм асоциален за разнообразие, защото това ще е ден, в който ще вървя сам, без компания, освен хората, които ще срещна по пътя...

По Камино - ден 7

14.03 Наваррете

Събуждам се внезапно от падаща химикалка - заспал съм докато пиша от преумора. Чувам Пин Джун, кореецът-криптограф как оправя багажа си за да тръгне. Ставам за да го снимам, а той е заобиколен от технологичните си джаджи и пише нещо. Модерен пилигрим, който не може да се откъсне от света наоколо. Защо всички забиват очи в екраните след като стигнат крайната си точка за деня?
Междувременно очаквам Сам да стане и да разбера дали ще се разделим.

По Камино - ден 6

Джин

13 март, 20:06 Наварете

Болки...
Изпълват цялото ми тяло, най-силни са в десния глезен и лявото коляно, и аз нанасям от "конския" гел за облекчение им. Мисля си как се появи около Логроньо, първо глезена, а след това коляното и стъпките станаха трудни, тежки, а целта ни бе Наварете. Сам пусна музика от телефона си, а аз се оставях на ритъма, вид медитация, опитвайки се да не мисля за страданието, защото то ме връщаше към недовършените ми дела преди Камино, пречейки ми да се наслаждавам на пътя...
А и денят бе такъв - бърз, уморителен и подтикващ към спомени...