917,4 км без да броим полетите, влаковете и автобусите... И още преди да съм ги изминал...

06 март 2017, около 14:30, летище София...

Намирам се на Терминал 1 и в главата ми като камбана бие въпросът "Защо го правиш?". Облегнал съм раницата до себе си и наистина се чудя. След няколко часа ще излитам за Мадрид - първата стъпка към това да изпълня една мечта или цел, точно в този момент не съм сигурен кое е по-вярното определение за това, което ме очаква. Камино де Сантияго де Компостела. Пътят. Онзи виещ се в Испания път, който хиляди и може би милиони хора са минавали през вековете. Същия път, който преминават и сега стотици хора всеки месец с различни подбуди - религиозни, духовни, лични драми от които искат да избягат или да се преоткрият сами...

И ето ме и мен, на летището, преди чекирането на багажа и си мисля за това, което ме очаква. Ще успея ли? Има ли смисъл? Дали просто не бягам от проблемите си сега и тук? От хората, които са важни за мен? Пред очите е майка ми, която едва не се разплаква преди да тръгна и аз решавам да отида по-рано на летището, защото става тягосно. Отрудената жена, която е заобиколена от животни, а аз се чувствам толкова свързан с нея, с любовта си към нея, че тази любов е понякога като окови. Мисълта ми върви и към приятелите, към жената, която обичам и не знам какво се случва или не искам да си призная какво се случва, но въпросът "Защо" ме яде от вътре...
Спомням си, че чух за пътя когато бях юноша, после забравих за него, а онзи филм с Мартин Шийн ме върна към желанието да го мина... Какво ми се въртеше през годините докато стигна сегашния момент? Че е прекрасен начин да откриеш прелестите на Северна Испания, по-късно, че ще е чудесно да го мина с някой, че би било добър начин да сплотя връзката с баща си като го минем двамата, докато не осъзнах спокойно, че това е мой път и дори и с компания ще е мой личен път. Ще виждам нещата, които ме вълнуват, които ме ядат от вътре, които не приемам поради една или друга причина, с които се боря... И не знам към какво точно ще искам да се завърна когато го приключа, ако наистина го приключа...
Но защо?
Почти пред регистрирането на багажа ми се иска да се върна обратно, с подвита опашка, да призная, че може би нямам куража да го направя, да излезна толкова далеч от зоната си на комфорт за пръв път от години, но вместо това вървя напред с опашката, оставям си багажа, който ме шокира с изненадата, че е с 4 килограма по-тежък от желаното, преминавам през проверката за сигурност и седя пред очаквания си изход.
И идва първата ирония на съдбата - полетът ми на следващия ден, от Мадрид до Биариц е отменен, най-вероятно заради стачкуващи французи, и аз трябва да измисля нов вариант за пристигане в Сен Жан Пиед де Порт. Опитвам се неистово да се свържа с авиолинията, но явно не мога от България, а пристигам твърде късно в Мадрид за да ходя да се разправям... Майната му! Влизам в самолета, до мен седят двойка испанци, които презирам в този момент, тъй като те са въплъщение на отменения ми полет. Проблемът само ме амбицира и аз обмислям какви варианти имам - автобус или влак до Памплона, а после друг такъв до Сен Жан. Желанието ми е да стартирам на 8 март, защото тогава ще имам достатъчно време да ходя и да се върна преди Великден...
Но какво точно е Каминото? Хората, с които съм говорил и са го минали, казват, че ги е променило, че са прояснили мозъка си, а аз се чудя какво точно искам за и от себе си. Проясняването е добър вариант в осъзнаването, че жонглирам с дините, които нося все по-трудно. В исторически план са едни около 800 км до Сантияго де Компостела, където се твърди че се пазят мощите на Св. Яков, единия от апостолите, а хората са изминавали тези разстояния от дома си, излизайки от прага и връщайки се обратно на него, пилеейки пари и и без това краткия си живот в търсене на опрощение... Аз искам да стигна по-далеч, до Финистера където древните са вярвали, че е краят на света (откъдето е и името), стигали са до океана, изгаряли са дрехите си в ритуал на прераждане и са започвали на чисто или поне колкото са могли...
Полетът е тегав - жестока турбуленция, слънцето пече отвън, испанците, когато не спят, бърборят шумно, а мен за пръв път ме хваща клаустрофобията на седалката ми, чувствайки се притиснат както от хората, така и от вътрешното чувство, че нещо лошо може да стане... Близо три часа седя с лошите си мисли, мислейки за изминалите месеци и години, за самообвинения и слепи надежди, които ме изпълват. Все пак кацаме благополучно и аз стигам хостела си, защото трябва да разбера как да стигна до Сен Жан, а за целта ми трябва интернет. На регистрацията служителят не бърза, говори си дълго на испански, а аз търпеливо чакам докато не разбера, че човекът е просто приятел, който ползва интернета. Испанци! Където съм аз преспиват също майка и сина й, който е на тренировки по футбол тук, може би за някоя специална школа. Ровя в телефона си, който съм решил да използвам само за обаждания когато започна да вървя, намирам разписанието на автобуса до Сен Жан и то ме ограничава до варианта влак в 7:30 сутринта. Така да бъде!