Самолети, влакове и автобуси...

   Има един филм със Стив Мартин на име "Самолети, влакове и автомобили", който е за човек опитващ се да стигне до семейството си за Деня на благодарността, преминавайки през различни препятствия с различни превозни средства като единствения му спътник е един откачен търговец...

15.09. 12:00 София

   Излизам от нас с бяла риза, с целия си багаж на гърба и се понасям към летището. След два дни съм на сватба в Олбрамовице на Мирела и Матоуш и цялата ми отпуска е планирана спрямо това събитие за курса ми от Логумклостер - единствената оцеляла двойка от всичките, които се създадоха през онези няколко месеца там, преборила се с лични трудности и отишла на следващото ниво. Знам и че ще видя приятели от Дания и Чехия, които не съм виждал близо две години и ще си наваксаме за изминалото време. Чудя се как ли ще се държим с Майа един към друг след като шест месеца по-рано разговорът ни не вървеше и приключи много бързо. А част от мисълта ми лети към това, че това не трябваше да е самотно пътуване натам, но видиш ли светът се е завъртял и аз ще имам един празен билет за натам.. Слънцето грее и аз решавам да използвам градския транспорт за придвижване до летището, но той се бави твърде много и единственото, което успявам да направя е да си скъся разстоянието с таксито, засичайки приятели по центъра.

   Остава ми час и десет минути до затварянето на изхода, влизам в летището и се сблъсквам с множеството хора, което е запълнило почти цялото пространство. След като Райъреър е започнал да оперира явно е настанала масовка. Редя се на опашката за проверките, едно момче ме пита дали трябва да вади зарядното си за телефона, заприказваме се да мине време. Минават близо двайсет минути докато успея да мина проверките, а след това се оказва, че само един служител митници проверява паспортите. Хората наоколо кършат ръце, че ще изпуснат полета си, опитват се да отидат по-напред, но това не се получава. Тогава се появява една жена митничар, която без да има работеща система на гишето проверява всички европейски граждани с нечувана скорост. На другото гише пък една баба задържа опашката, опитвайки се да декларира всичко.

   Остават ми около 30 минути до полета, стигам своя изход, има много хора и тогава се чува обявление:

"Полет W6.... до Бергамо закъснява поради технически причини. Очаквано време на потегляне 16:05"

   Изтръпвам. Слушам пак повторението на английски и се препотявам три пъти. Защото това е моят полет и подобно на Стив Мартин съм на път да увисна още в началната точка на моето пътуване към сватбата на М и М. Преди 3 месеца, очаквайки, че няма да пътувам сам, бях открил евтини билети с Уиз Еър до Прага. Уловката бе, че трябваше да се лети от Бергамо, но за щастие полетът от София до там бе в такъв час, че спокойно да пия с компанията ми кафе. Когато осъзнах, че ще пътувам сам, то бях решил, че като пич ще изпия чаша кафе, че погледам ефектно облечени италианци, ще слушам различна реч, а може и да се запозная с някой нов човек. И това се дължеше на факта, че щях да имам 2 часа между кацането на полета от София и отлитането на този за Прага. Нещо, което точно в този момент се изпаряваше яко дим, а може би и значеше, че ще изпусна втория си полет. Забих поглед в телефона, ровейки из сайтове, в опит да изчисля колко точно ще трябва на самолета да стигне Бергамо, дали имам теоретичния шанс да хвана втория си полет, тичайки през летището, или просто ще изкарам една вечер в Италия и ще пътувам в крайна сметка на следващия ден. Наоколо хората се смеят, други са изнервени, а аз нямам и една книга с мен както обикновено, така че се чудя какво да правя. Тайничко се надявам и самолетът да може да тръгне по-рано. Слушам музика и танцувам за да се раздвижа малко, а и да не падам духом. В един момент си зареждам телефона и си пиша в дневника за целия хаос от мисли, който тече в главата ми, изкуственото ми пренапрягане от неща, които не са във властта ми, когато виждам момиче с раница, гледащо в моята посока. По вида й знам, че е чужденка и я питам на английски дали не иска да си зареди телефона, тъй като аз вече би трябвало да имам достатъчно батерия до Бергамо. Тя казва не, заговаряме се и се оказва от Бирмингам. Пътувала е из Балканите - Македония, Албания, Черна Гора и България. Казва ми, че се е влюбила в Пловдив, че й харесвало да седи в парковете, да скицира и да пие бира. В един момент започва да си пише нещо, но химикалката й не работи. Аз й давам допълнителната ми химикалка.

    В този миг казват, че качването за самолета започва, сбогуваме се с девойката и си казваме, че може да се засечем някой ден на друго летище. Човек никога не знае. Опашката се движи бавно, защото от авиокомпанията са осигурили вода и сандвичи и никой не иска да се мине. Даже служителката на бюрото ме моли "Вземете си вода, моля Ви, не се притеснявайте, само се разпишете тук и си вземете вода!". Аз й казвам, че в момента изобщо не ми е до вода, а дали ще си хвана полета. Качвам се на борда, правят ни инструктажа, казват колко време ще летим и аз правя отново инженерните си калкулации, които на теория ми дават шанс от 20 минути да си хвана полета. Ако имаме забавяне, то гърмя. Странно е, но човек се успокоява като е поставен пред такава ситуация, така че в останалото ми време в самолета си мисля за други неща, за хората, които ще видя и оставащите ми пътувания. По диагонал на мен има една жена, чиято рокля се повдига предизвикателно, а в основата на врата си има татуирани китайски йероглифи. Решавам, че ще бъда този път от хората, които се бутат за да слязат първи, въпреки, че се съмнявам от възможния резултат.

17:05 Над Бергамо

Обявяват подготовката за кацане, пилотът влиза по-остро в своя коридор, а напрежението се завръща в мен. Барабаня си с пръсти, чакайки колесникът да докосне пистата, да се изключи знака за коланите и да се изстрелям като с катапулт. Всичко това се случва, кацането е малко друсащо, а часът е вече 17:20. Скачам и се оказвам затиснат в тапата от хора, жената на седалката до мен ме моли да й сваля куфара от среща и аз го правя. Извинявам й се, че го оставям на моята седалка, но че се опитвам да си хвана полета, а тя ми пожелава успех. Усмихвам се криво, защото часът е вече 17:28.

В 17:38 преминавам през паспортния контрол, а самолета на УизЕър, който бях видял отвън и реших, че е за Прага, отлетя. Въоръжих се с целия си възможен гняв, търсейки гишето на компанията за да вдигна скандал и най-малкото да си издействам намаление за новия полет, който трябва да закупя. В този момент погледът ми попада на таблото с разписанията на излитащите самолети и виждам, че полетът до Прага не е излетял, а... закъснява с 20 минути и имам точно 18 минути да го хвана ако мога. Започвам да тичам през летището като в онези тийнейджърски или любовни филми когато героите се търсят, нещо като сцената в "Наистина любов", но тук не се опитвам да хвана момичето на живота си, а един шибано важен самолет. Казвам моля на всички езици, които знам докато задминавам хората по коридора на проверките, оказвам се пред една малка опашка, а там стои отегчен служител. Подавам му билета, обяснявам развълнувано, че полетът ми е закъснял и дали имам шанс да хвана настоящия си щом закъснява, а той с отегчение и бавни движения взима хартийката, сканира кода и просто ми махва да се приближа. Вадя ключове, свалям колан, мятам камерата, телефона, а мистър Отегчение ми казва да побързам. Минавам през скенера, не пиукам, наблъсквам си нещата бързо в раницата, допълнителните ми кецове падат от джоба, но нямам време за такива неща. Със сакото в една ръка, с кецовете и колана в другата, с раницата на гърба върху вече гадно потната риза, аз тичам отново през летището в търсене на изхода за полета си. Италианците ме гледат странно с техния маниер за бавно ходене, а аз даже тихичко псувам. Следвам табелите и в 17:52 се оказвам пред А12 където опашката от чехи и италианци се е строила. Докато другите стоят с отегчение, аз съм потен, радостно слагащ най-сетне колана си и подскачащ от удоволствие, че ще хвана самолета си. Някои от опашката ме гледат странно, но изобщо не ми пука. Еуфорията ми е толкова силна, че и в самолета си барабаня по предната седалка, оглеждайки се за някой на който мога да разкажа защо съм толкова радостен...

Летим в залеза, отново не съм на мястото до прозореца и просто гледам отблясъците в илюминатора. Чехите се познават по това, че пият бира в самолета, а аз единствено имам нужда да се хидратирам и да хапна нещо.

Чех и бира. Как иначе?

19:40 съм в Прага, на летището и чакам Доминик, който трябва да ме вземе. Той се появява с голяма раница, с малка чанта и с китара. Пита ме дали съм гладен и дали иска да си оставя нещата първо в апартамента. Аз просто искам да се разходя и затова се качваме на автобуса от летището, след това на метро, а там някакъв мъж ни заговаря на чешки, говори си основно с Доминик, разказвайки му как можел да свири на различни инструменти, как свирел с жена си и т.н. След това пък се появява някакъв младеж, който прилича на нереализиран вариант на вокалиста на Кюър.

Разхождаме се из не толкова престижен район на Прага, Доминик ми показва една църква, която се казва "Свещеното сърце на нашия Бог", а самият туптящ орган е огромен часовник. Търсим заведение в което да седнем, аз предпочитам да опитам традиционна чешка кухня, защото не съм имал този шанс предния път. Заведението, което избираме се казва "Парламент", а сервитьорката ни кани да седнем вътре, в отделението за пушачи, където е по-спокойно. Изпивам първата си бира почти на един дъх, а моят приятел поръчва панирано сирене, аз ям нещо като чешки хагас, а Доминик нещо друго. Храната се топи в устата ми, а самият стомах, в който е увито всичко, се разпада на власинки. Както Доминик казва "Ако е приготвено като хората е много вкусно, ако ли не, то е ужасно". Пием още една бира, сменяме вида и пием трета. Разправям му за премеждията си, говорим какво трябва да се прави утре, как ще се придвижваме и прочие, но в крайна сметка го оставяме за сутринта. Ставаме, взимаме транспорт до апартамента, който се намира в панелен район. Нещо като Дружба, Люлин, но с разликата, че са реновирани. Преминаваме през парк, а Доминик ме предупреждава, че оставането в паркове по тъмно е опасно тъй като има скитници и пияници, че ставали изнасилвания и прочие.

Апартаментът е на баба му и дядо му, но тях ги няма сега, извън Прага са, така че е на наше разположение. Доминик иска да пием още, а аз не. Разглеждам всички сувенири и статуетки, множество с религиозен характер, има и много картини по стените, но нямам сили да анализирам, а искам да се изпъна и да спя след цялата пътническа драма.

Поглед към Вишеград

На другата сутрин се събуждам преди Доминик, взимам си душ, правя си чай и разглеждам квартала от през прозореца - фасадите са цветни, блоковете изглеждат нови, а от детската градина отсреща се чува весел смях. Когато домакинът ми се събужда си правим закуска, защото имам желание да излезна по-рано и да разгледам Прага поне малко. Чуваме се с Хонза, който казва, че ще е с кола и ще има две места, но тръгва чак в седем вечерта, а пък ние трябва да мъкнем и две китари за джем сешън. Чуваме се и с Марек, който е заедно с датчаните в неговата лятна къща, за да проверим дали Томас е взел своята китара (тогава трябва да мъкнем само една), но той не е. Решаваме, че ще вземем автобус около четири следобед, Доминик ще ми покаже Вишеград, защото не съм бил там, или поне не си спомням, ще хапнем нещо и ще тръгнем за Брно. Но първо Доминик трябва да напише един мейл до университета си в Шотландия, а аз не искам да се делим, просто да съм по течението и разглеждам в детайл всички декорации в апартамента. Картините се оказват дело на прадядото на Доминик, а няколкото интересни дърворезби са на приятел на семейството. Баба му е станала религиозна на късна възраст и може би затова има толкова много такива произведения. Някои от които твърде абстрактни.

Пием една бира за изпроводяк и добър път, хващаме китарите, по китара на човек, багажа и прочие и взимаме автобус до Смихов, квартал, който не е популярен сред туристите, но също има стари сгради. Разхождаме се там, качваме се на моста над ЖП линиите и правим снимки. Целта ни, Вишеград, се вижда в далечината - катедралата, която се издига с тъмния си цвят на едно възвишение. Мястото е известно с гробището си, в което са погребани много популярни личности от чешката култура. Преминаваме по един железопътен мост над Вълтава, молим една двойка да ни снима, а жената се бори с камерата, кара ни да се движим напред, назад в опит да ни вкара в рамката. После се спускаме край реката, Доминик взима бира и пием до един шлеп, превърнат в заведение. Лебедите се приближават към нас в очакване на храна, а разговорът с Доминик се завърта около жени и връзки, как е впечатляващо, че Мирела и Матоуш се женят, как ли ще възприемат родителите му сватбата тъй като са религиозни, за датчаните и кой как живее от тях. Тръгваме към църквата, а азиатци си правят сватбени снимки на брега. По малки стълби стигаме до началото на гробището, което е опасано с високи стени, разхождаме се из парка, открива ни се гледка към покривите на Прага, към Вълтава, а църквата, макар и не толкова голяма, има интересна декорация и е посветена на Петър и Павел. Затова и знакът на Вишеград са кръстосани ключове, вероятно за дверите на рая. Доминик търси пътя ни към метрото, за да стигнем Флоренс, извинявайки се, че отдавна не е живял тук.

Стигаме Флоренс, а аз отивам да изтегля пари, спомняйки си къде има банкомат на Уникредит, после ядем парче пица и се качваме на автобуса в 16:30. Понеже има много желаещи компанията е пуснала още един автобус, нашия, който обаче не е като другите с мултимедия, а стандартен. Разполагам се колкото се може по-удобно, а на седалката пред мен Доминик заспива моментално. По план трябва да сме около 19 часа в Брно, после да вземем друг автобус или евентуално да ни вземат с кола. Нетърпелив съм да видя останалите, защото знам, че напият ли се, то няма да можем да си говорим много...

Селфи в средата на нищото, очаквайки спасение...

И изведнъж съм изваден от собствения си унес, защото не се движим особено. Попаднали сме в страшна тапа на магистралата, която е пълна с участъци, които се ремонтират, и за около час сме минали едва шейсет километра. А целият ни път е 240 километра и към момента ще закъснеем с около час в Бърно. Понеже нямам какво да правя започвам да пресмятам скоростта на автобуса, броейки секундите от колче до колче  и знаейки приблизителното разстояние между тях. Ако автобусът ни след тапата се движи с 90 км/час, то в 20:00 щяхме да сме в Брно. Ощастливявам Доминик с тази новина когато той се сепва от унеса си, после правя втора проверка на изчисленията си като засичам колко километра сме минали между две табели с означения и засичам времето между тях. Деветдесет километра. Потривам ръце доволен и изведнъж на трийсет километра от Брно влизаме в нова тапа. Не просто тапа, а изобщо не помръдваме. Пишем на Хонза за да го предупредим, да не минава по магистралата ако е възможно и да е готов за забавяне с около два часа.

Когато влизаме най-сетне в Бърно, автобусът не ни оставя на централната автогара, откъдето трябва да си хванем следващия превоз. Междувременно разбираме, че датчаните са пристигнали и ако се придвижим до Олбрамовице могат да ни вземат с кола оттам. Часът е 21:10, а в 21:30 има автобус, но трябва да стигнем централната автогара. Доминик тръгва да ни води, казвайки, че има пряк път през ЖП гарата, но се оказва, че не е така и един железничар ни обяснява как трябва да се върнем, да свием в дясно, да минем през един подлез и ще се озовем там. Междувременно сме си изпуснали автобуса и имаме един час в града. Отиваме да хапнем някой сандвич, пием по бира пред ЖП гарата, някакви бездомници питат Доминик за цигара, а аз чувам българска реч. Отиваме на гарата, чудим се кой от двата автобуса е нашия, моят приятел не знае и затова аз прочитам принтираните разписания и откривам правилния. Натоварваме се, сядаме най-отзад заради китарите и очакваме в 23:14 да стигнем мястото. В един момент автобусът спира на една гара, отваря вратите и просто си стои. Оказва се, че чака друг автобус, който закъснява и няма да тръгнем докато не направим връзката. Междувременно се шегуваме, че ще е голям резил ако Хонза с приятелите си стигне преди нас. Телефонът на Доминик иззвънява и Хонза ни съобщава, че вече е там. След възклицания "Тиволе, тиволе!" Доминик ми казва да си взема нещата, слизаме на средата на нищото и чакаме за нашия приятел да ни вземе. Чехът вади едната от китарите и започва да свири Knocking on heaven's door, отваряме бири, а аз започвам да танцувам на спирката със слънчевите си очила на лицето. Нищо, че е нощ, нищо, че вече седем часа сме на пътя... Важното е, че спасението иде. Единици местни жители ни гледат странно, но това няма значение, ние сме щастливи!

Кавалерията пристига и аз виждам Хонза за пръв път от почти две години и половина. Пуснал е по-дълга коса, прегръщаме се, товарим багажа, запознаваме се с приятелите на Хонза и се мятаме в колата. Влизаме в Олбрамовице, изведнъж подминаваме Томас, който с чаша вино се разхожда по улиците, виждаме и родителите на Матоуш, поздравяваме ги и продължаваме още малко докато стигнем винарната. Защото сватбата ще е във винарна, държана от чичо на Матоуш, която има бунгала, къщи и прочие. Цял комплекс. Слизам и крещя доволно "Yes! We've made it!" и виждам как датчаните се втурват към нас. Еспен, Сигне, Майа, Йанник и Сага. Марек също е там, пуснал по-дълга коса. Хубаво е да прегърнеш хора, които обичаш, защото си споделил съществена част от живота си. Мирела и Матоуш също се появат. Оставяме си багажа и се включваме в партито. Хора играят волейбол на нощно осветление, има кегове с бира, звучи силна музика, говорим си с хората наоколо, запознавам се с някои нови хора. Майа ме отбягва, усещам го, но решавам да не го мисля, а в един момент играем волейбол с хората. Държа фронта до три часа и си лягам, а само час и половина по-късно датчаните от бунгалото нахлуват шумно, бушуват две три минути и чак тогава се усещат да пазят тишина. Също като Логумклостер...

Сутринта на 17-ти ме сварва рано, а леглата са пълни със спящи датчани. Въздухът е спарен и труден за дишане и затова отварям малко един прозорец. Ставам, взимам си душ, радостно откривам, че нямам главоболие и излизам на вън за да открия на колко прекрасно място сме. Обградени от лозя, наоколо се извисяват хълмчета. Небето е сиво, предвещава да вали и се чудя как това ще се отрази на сватбата. Вече има хора, които са станали, наоколо има и палатки за онези, които не разполагат с организирани легла, а от столовата се носи мирис на чай и кафе. Сипвам си кафе, мотая се по шорти, а постепенно се появяват още хора. Говоря на английски, защото не ми е ясно кой какъв е - чех, българин, словак... Появява се майката на Мирела и нея я разпознавам инстинктивно, запознавам се с племенниците на бъдещата булка, цялото й семейство, което присъства тук, а после съм Саманта, братовчедка й, и малкото й бебе се разхождаме из Олбрамовице, разговаряме си за хората тук, кой как е пътувал до Чехия, стигаме до магазина, който работи само до 10:30 сутринта, а наоколо започват да падат капки дъжд. Ако срещнем възрастни чехкини, те постоянно гугуткат около бебенцето и му се радват все едно е тяхно собствено. Наоколо е толкова спокойно, че имам време дори да мисля за собствените си неща. Скоро и другите се разбуждат, аз си пия кафе и чай, закусвам, със Сигне и Майа също отиваме на разходка, колкото да се раздвижим, а небето отново се отваря и започва да вали по-силно. С Майа се питаме тривиалните неща като това как са родителите ни, какво се случва с нас и т.н. Сигне е взела камерата ми и снима, а връщайки се във винарната тичаме с идеята да не се намокрим твърде много.

Времето бавно тече, церемонията трябва да започне в 14 часа и хората използват това време да пият бира, да се подкрепят с храна, да се приготвят за официалната част. Децата пък гонят скакалци в пясъка, замерят се с шишарки, а Сашо е постоянно около мен, пита ме различни неща и ако не разбира английски, то му превеждам. Матоуш и Мирела се излюпват, а аз го вдигам на ръце, шегувайки се, че тренирам за собствената си сватба. В един момент Сага вади цигулката си и започва да свири, а аз я карам да свири нещо подобно на циганската музика или пък унгарския танц на Лист. Тя се опитва, а пък аз танцувам в някакво нямо опиянение, с тениската на Музейко, със слънчеви очила и червени кецове. След това всички влизат по бунгалата и се приготвяме за церемонията. Бъдещото семейство пък се отдалечава някъде на спокойствие.

Логумклостер събор

Излизаме пременени - Матоуш и Мирела не искат официална сватба, не искат да има хора с костюми или вратовръзки и датчаните се вписват идеално. Въпреки вратовръзките на Йанник и Томас, те носят и шарени пуловери, широки панталони и една неописуема небрежност. Еспен пък е сложил венец и бяла риза с азиатски мотиви, най-вече дракони, и прилича на един мъдрец с голямата си брада. Текат последни приготовления, гостите започват да сядат на пейките, а представителите на властта са се наредили и чакат началото. Хората са насядали и Матоуш се подава от далечния край на поляната с майка си под ръка, води я до най-предната пейка, тя сяда на нея и младоженецът чака невестата си. Мирела се появява водена от брат си, в сива небрежна рокля, с букет в ръка. По лицето й личи, че е напрегната. Щом стига Матоуш брат й я оставя и моментално ръката й се сплита с тази на любимия й. Изправят се пред представителя на властта стиснали ръцете си, а Якоб превежда на английски за чуждестранните гости. Хората се смеят на определени моменти, лицето на Мирела издава напрежението от момента. Ние с Доминик сме фотографите на събитието. Двамата кимат и казват, че приемат другия за спътник в живота си. Малката сестричка на Матоуш дава кутийката с пръстените, те ги слагат един на друг, целуват се до степен, че той я повдига, а тя му прошепва да не й показва задника на хората. Ние пък ръкопляскаме, смеем се, Саманта се затичва с бебето на своето кенгуру за да ги прегърне, а после започват всички да ги прегръщат. Радостно е да гледаш толкова усмивки от любов към тези двама луди хора, да си част от това събитие за тях и всичко останало. Матоуш обявява програмата до края на деня - волейболен турнир, бирена олимпиада, игри за разчупване на леда, джем сешън и парти до късно. Доминик пък им дава парче коприна, което е носил от Непал и на него всички от Логумклостер сме писали по нещо за тях, за това какво значат за нас и прочие, обгръща ги с него по същата традиция и ние ги снимаме. След това те се оттеглят на семеен обяд, а останалите се тъпчем с месо от скарата, с гулаш, чакаме прасето на чевермето да стане, пием бира, смеем се и си говорим за това кой ли ще е следващият на подобна церемония. Датчаните се заемат с организацията по бирената олимпиада.

Семейният обяд приключва, а кумовете (двамата Якоб) произнасят обща реч за Матоуш на чешки и на английски, а после Мирела мята букета. По-точно го мята три пъти и всеки път попада в една и съща жена, с което решаваме, че тя си го е заслужила. Междувременно откритието ни е за момиче от Словакия, което изучава от пет месеца датски и говори сравнително свободно. Какво ли не среща човек в пътуванията си... Правим си обща снимка, а Бене, кучето на семейството на Матоуш, ни се бута, но този път за разнообразие не иска да се съешава както обикновено.

Отдаваме се отново на пиене, волейболът започва, а Томас, Йанник и Сага свирят "Get Lucky", песента на цялото ни съжителство в Логумклостер. Небето постепенно потъмнява, покривайки се с чудесни оттенъци на лилаво, Марек си играе със сапунени балони, а историите ни не спират.

Тогава идва моментът за олимпиадата. Йанник обяснява правилата, че ще има три игри - първата е бирена щафета, втората е гъделичката и третата е заветната кеоле. Съставят се отбори и тъй като няма достатъчно момичета, условието е да не са само участници от един пол, аз, Доминик и един чех на име Яник, съставяме нашия отбор КТК (катък).

Щафетата е следното - всеки отбор има 3 бири. Първият играч тича към бирите, отваря една, изпива я на един дъх, а след това се върти десет пъти около нея като е с пръст върху кенчето, после тича и дава пет на следващия. Моментът с връщането е ключов, защото бирата те удря в стомаха, всичко ти се върти и си като една пияна сова, която кръжи без да знае къде. Поляната се изпълва с объркани птици, хората падат по тревата след като предадат щафетата си и се опитват да се осъзнаят.

Гъделичкането пък е в това, че докато участник от отбора изпива бира другите го гъделичкат, в опита си да го накарат да изплюе бирата си, а след като той приключи с пиенето трябва да направи обиколка около игрището за волейбол и да предаде щафетата.

След първите две игри се оказва, че ние сме на осмо място и имаме право да участваме в кеолата срещу седмия отбор. Кеолата е спорт за джентълмени. Всеки участник има 1 бира, а на средата между тях има бутилка с вода, която стои изправена. Участниците използват високотехнологичен уред, The fist of victory, който мятат за да съборят бутилката. Когато от единия отбор съборят бутилката, те трябва да отворят бирите си и да пият докато другият отбор не успее да вдигне бутилката и да се върне в изходната си позиция. Победителят е отборът изпил и трите си бири. Всичко това се развива на фона на Бърд Бюкаран - Bond Street. Докато играта тече, Сага акомпанира с цикулката си динамиката на играта, чуват се възклицания, драма, тежки въздишания, а състезателите проявяват нужното спортсменство. Накрая печели отборът на Матоуш и доволни се нахвърляме на храната, а после музикантите се събираме да свирим неща. Насядали сме на сцената, в кръг и се опитваме да започваме неща. Аз се включвам с фалшиво пеене, а Томас ми акомпанира с китара. Когато свършваме се появяват двама диджея, които започват да пускат балкански електрофънк, Горан Брегович и други подобни, а аз се раздавам да танцувам на воля. В един момент Майа се приближава и ми казва, че иска да говори с мен, но не и в това състояние, а след това се отдалечава докато един от кумовете Якоб я задява, защото си я е харесал. Аз се опитвам да повдигна духа на Сигне, която е връхлетяна от спомени за Марек и връзката им, времето в Логумклостер и т.н. и затова танцуваме. Доминик вече се е отрязал и й обяснява, че иска да се ожени за нея, че я обича, после казва подобни неща на Майа и на Сага, но те не му обръщат внимание. Купонът продължава за мен до четири сутринта, а след това отивам в леглото, защото искам да съм свеж като изпращам датчаните на следващия ден...

Сутринта отново нямам главоболие, часът е близо осем сутринта, взимам си душ, освежавам се и отивам да пия кафе. Саманта е вече будна и си говорим за снощи. Но от мохиканите, будували цяла нощ, са и Доминик и Еспен. Докато Доминик е толкова зле, че не може да си каже името, Еспенито е пуснал музика и танцува в неговата вече не толкова белоснежна риза. Стават още някои хора, Сигне и Сага се събуждат и заедно с Томас отиваме на разходка из града. Докато Сигне се разтяга на едно място в заден план виждам статуя, която сочи към нея сякаш осъдително. Закусваме, постепенно се излюпват и останалите датчани, защото те трябва да стигнат Фленсбург откъдето са наели колата и да хванат влака си. Питам Майа дали иска да ми каже за какво искаше да си говорим снощи, но тя не иска, така че не я насилвам. Казваме си, че ще се видим скоро пак някъде по света, те постепенно си приготвят нещата, но Томас и Еспен са пияни още и искат да се сбогуват с младоженците, което изнервя останалите. Правим си обща снимка, те се натоварват и аз им махам с юмрука на победата в ръка, който ще отиде при Доминик в Шотландия. Часът е дванайсет и с Хонза мислим как да се прибираме. Има опция за кола, но към четири следобед, и това не е сигурно, но той има място за две китари и решавам да предоставя тази опция на Доминик, който спи в този момент. С Хонза решаваме да вземем влак, не ми се забива в задръстване отново на магистралата. Събуждам Доминик и му казвам, че съм уредил транспорт за него, той ме пита защо не остана, но истината е, че имам нужда от движение, от динамика, а и пиянството на Доминик ми е дошло малко в повече, някак поза. Той ми казва, че е открил гащички в суичера си, че може би са на Майа, защото си говорели за това, но не знам дали иска да ме провокира по някакъв начин или просто говори без да мисли. И без това забравя какво съм му казал след около двайсет минути.

Един датчанин в полята...

Става време да тръгваме и с Радек, Ева и Хонза се отправяме към автобуса от Олбрамовице за Брно. Ева и Радек живеят там, а той ми купува онлайн билет за влака за да е по-евтин пък аз му давам парите кеш. Кани ме когато имам повече време да мина през Брно, те ще ме подслонят и няма от какво да се притеснявам. Също така ми казва, че е възможно да трябва да потичаме за влака, но ще го хванем със сигурност. На Похловице отново чакаме автобуса на който трябва да се прехвърлим, той закъснява, за щастие и влакът закъснява. Пристигаме в Брно и се започваме да тичаме. Някъде около търговския център усещам как нещо пада от раницата ми, а в следващия момент виждам на забавен каданс камерата ми, която се размазва на паважа. Нямам време да я проверявам, набутвам я отново вътре, затварям по-добре ципа, а Хонза ни настига с китарата си в ръка. Тичаме през разни преки пътища и се вливаме в пасажите под гарите. Най-накрая се озоваваме на перона, откривам, че камерата работи, а самата платформа е пълна с хора. Влакът се задава, сбогуваме се с Радек и Ева, и с Хонза се натоварваме. Оказва се, че сме в първа класа, скачаме обратно от влака и се мятаме в задните вагони, които за наш ужас оказват супер пълни. Момче изпуска пепсито си когато ние се качваме, а баща му го гълчи. Опитваме се да се разположим някъде, но опцията ни е единствено до тоалетната. Една жена също е около нас и освен малката си черна чанта с багаж има и кученце. Сяда на стълбите към вратата, но до нас е и автоматичната врата към съседния вагон, която се отваря и жената изпищява. Мисля си "По дяволите, премазаха кучето!", но се оказва, че само чантата е леко притисната. За да си повдигнем духа, с Хонза продължаваме традицията от предния ден и пеем песни като сменяме някоя дума с "train", получавайки неща като "Knocking on train's door" или "Another one takes the train" и т.н. Става задушно, а имам два часа и нещо тук, Хонза ще ме остави някъде след час и половина. Контрола не се вижда, може би я е страх да мине през всички тези хора, които се бутат, дишат си въздуха, а някакви младежи се разправят, защото имат запазени места и изкарват хората от купето. В коридора си играем на тетрис всеки път щом някой иска да отиде до тоалетната, а жената с кученцето на развален английски ни пита дали пеем Фреди Меркюри, защото го обожавала. Аз дрънкам глупости на поразия, обяснявам как човек трябва да се разтяга в такива ситуации, а хората около мен се подхилват, поне така ми се струва. Приближаваме гарата на която Хонза ще слезе, още няма контрола и той е щастлив, че ще пътува безплатно. За негово нещастие точно петнайсет минути преди спирката се появява инспекторът и билетът на моя приятел струва 280 чешки крони, което е с 60 повече от моя билет до Прага. Хонза псува тихо и разочаровано, аз му казвам, че е трябвало да бъде скрит в тоалетната като Нийлс, който пътувал по същия начин до Копенхаген по време на безработицата си.

Прага

Сбогувам се с добродушния великан, карам го да дойде в България, самият влак се поизпразва малко и аз мога да се разположа по-удобно във външния коридор. До мен едно момиче се е свило до куфара си и се опитва да поспи, да преживее още час от това кошмарно за нея пътуване, хора влизат на поразия в тоалетната, а мъж с татуировки е недоволен, че го бутат. Влакът закъснява с около 30 минути и в 18:35 най-сетне се озовавам в Прага. Междувременно съм получил съобщение от Доминик, че са го метнали с кола до столицата и вече би трябвало да е пристигнал. Разбираме се първо да си остави нещата в апартамента и после заедно с Марек да се срещнем в центъра.

Марек ме среща в навалицата на гарата, излизаме навън и се спускаме към стара Прага докато има светлина. Той ми разказва за приятелката си, която е японка и трябва да го посети след няколко дни, говорим си как сме се чувствали на сватбата, да видим жените, които сме обичали, но вече не са с нас, как те са се чувствали, той ми разказва за часовника на старото кметство. Неговият създател се вярвало, че е сключил сделка с дявола, защото механизмът бил толкова сложен, че обикновен човек не можел да създаде подобно устройство. Даже според някои предания след това бил ослепен, така че да не повтори труда си. Над нас ръми, а старите улици на Прага се къпят в златисти отблясъци. Мъже ни предлагат трева и други забавления, а огромен Пикачу подскача като реклама на място за тайландски масаж. Марек решава да отидем в един бар, в който брат му работи, намиращ се на реката. Оказва се същия бар до който сме пили бири преди два дни с Доминик. Вътре има група, която свири, а трюмът е полепнал от студа във въздуха. Стар метал, нацепени дърва за печката, малко маси и люлки вместо столове. Ние сме прави, но Марек пита бармана, брат му днес не е на работа, дали можем да използваме шезлонгите. Той ни позволява, ние ги изпъваме близо до печката, слушаме групата и се опитваме да говорим. Изведнъж тока спира, явно има проблем с основния генератор, светлината угасва, музиката спира и за момент настава тишина. И тогава, от мрака в дъното и сред нарастващия студ, се чува дайре, а след него и други акустични инструменти, а музиката се превръща в импровизация, в тихо удоволствие. Хората светят с телефоните си,  групата тъне в мистицизъм и сякаш преживяваме нещо лично. Междувременно се опитват да оправят генератора, хора търчат към затворената част на шлепа, лампите премигват от време на време докато накрая не светват окончателно, ние ръкопляскаме на музикантите, които не са се отказали, а вокалистката се приготвя за следващото парче. Доминик се появява, взимаме още бира, а певицата на всяка песен сваля по някоя дреха, сменя си тоалета. Тримата си говорим как трябва да направим среща някъде из Европа, за седмица може би, Марек предлага своята лятна вила.

Музиката свършва, ние допиваме и тръгваме към метрото. Там се сбогувам с Доминик, надявам се да го видя скоро, а с Марек се отправяме към семейството му. Там ме посреща добре познатият уютен хаос от играчки, дрехи, кошници с предмети, притеснени и гостоприемни родители, които не говорят английски и аз преминавам на онази смесица от руски, български, английски с малко чешки от тяхна страна и се разбираме криво-ляво. За разлика от преди 3 години езикът ми в момента е изтръпнал от говорене на английски и превключването на руския, който знам, е трудно. Вечеряме, аз им подарявам картината, която съм им дал, а после пием по едно малко и идва времето за сън.

На сутринта се будя рано, взимам си душ, приготвям си багажа, Марек също се буди, появява се и сестра му с малкия Томаш, двегодишния й син, който се срамува от мен. Закусваме, Томашек пипа и руши всичко, а сестрата на Марек има притиснат нерв и той няма как да ме изпрати до гарата, но аз не се притеснявам, защото знам, че ще се справя. Марек си играе с племенника си, който пък го целува по бузата. След това Томашек се обръща, втренчва се в мен и тръгва към мен, а Марек му казва нещо после ми казва на мен "Май ще целуне и теб!", аз се привеждам от стола и мъникът ме целува бързо по бузата. След това се усмихва и изчезва да си играе. С Марек се смеем, той казва, че не е очаквал това да се случи.

Идва време да тръгвам, с Марек отиваме до едно място да принтирам билетите си за полета от Будапеща до Милано и от Милано за София, влизаме в метрото, прегръщаме се за довиждане и аз потеглям за Флоренс.

Въздухът е свеж сутринта, аз се оказвам достатъчно рано на автогарата и си купувам с част от последните крони вода. Решавам, че ще гладувам до Будапеща, а и имам шоколад. На сектора за моя автобус азиатка ме пита дали това е автобуса за Брно, аз й казвам да, че той е за Будапеща и минава през Брно, но тя не ме разбира и трябва да повтарям бавно. На сектора има и възрастна двойка, може би от Египет, които нервничат, а когато автобусът пристига напрягат и стюарда. Сядам на мястото си, този път мога да сложа раницата под краката си за да ми е комфортно и използвам безжичния интернет за да си наваксам с проучването на Будапеща  -нямам хостел, нямам и план за действие, знам само, че се надявам да се видя с Лейла, може би и със Стефан, приятеля на Елена, но извън това нищо повече. Кой знае, може да направя някое и друго запознанство...

Автобусът спира на една бензиностанция преди да влезне в Словакия, излизам да се разтъпча, а стомахът ми къркори. Въпреки желанието ми да пестя си купувам сандвич, а пътьом се запознавам с един испанец, Хуан, от Мадрид. Разменяме няколко изречения, а в близост момичета се разтягат. Всъщност всички се разтягаме след седене близо 3 часа. Няколко клека, няколко подскока, завъртане около таза и протягане. След трийсетина минути сме отново по седалките, а денят бавно отива към средата си...

Идва Братислава, която оглеждам от прозореца на автобуса - изпълнена с панелни сгради, нищо впечатляващо като преминаваш без да спираш. Оказваме се на автогарата, също без особено значение и жената до мен, както и приятелките й преди нея слизат. Долу, на входа има множество хора, които чакат да се качат и аз използвам момента преди да се качат за да се изтегна за момент. Един мъж пита на малко развален английски: "Eleven?, Where is eleven?". Дебел, леко мургав мъж, който може да е както българин, така и от друга държава. Дебел, със синя тениска и къси панталони. Отговарям му на английски, че мястото му е тук, той идва и ми прави знак, който не разбирам. Аз му соча, че неговото е вътрешното и след двайсетина секунди в този странен диалог той ядосано сяда на задния ред и казва "Аман от педерасти!". Нашенец, гастарбайтер, който всъщност не може да говори английски, но е тръгнал да се обяснява. В първия момент ми иде да го напсувам, но не искам да стигам дотам.

-Няма нужда да се обиждаме.. - отвръщам сухо.

-Ай, не ме ядосвай, че вече пребих едни в Марсилия! Да не те пребия и теб! - седнал е и ме гледа ядно. - Не ме ли виждаш, че съм дебел, а? Аз не мога да влезна там, да се събера! Какво ме караш да се набутвам там. Заради един като теб ме арестуваха в Марсилия.

Няма смисъл да си губя времето с този човек, но правя един последен опит за нормален разговор.

-Вижте, не се разбрахме, а и нямаше как да знам, че сте българин. Няма нужда да се заплашваме и обиждаме.

-Абе я ме остави на мира, не ме занимай да не ти плесна един!

Не ми се хабят повече думи, но използвам възможността да седна отвътрешната страна, до прозореца. Знам, че ще има хора на неговото място и той ще трябва да седне но мен. Подтискам гнева си, желанието да го напсувам. Две момичета търсят местата си, той им казва да седнат и сяда до мен. Не започвам разговор, мълча и гледам през прозореца. Той обаче първи развява белия флаг.

-Извинявай, братле, ама съм полудял, опитвам се да си стигна до България, да се прибера, а не знам дали ще успея!

Изведнъж думите му се изливат като потоп от устата, не спират, не може да се успокои. Идва от Варна, но от няколко месеца бил без работа и отишъл да си опита късмета в Испания. Някакъв общак, да мачка грозде и прочие, но нищо не се получило. Даже на Мартин, момчето, което било с него, му откраднали всичко - лаптоп, документи, телефон. И на него му откраднали телефона, Самсунг Галакси, даже не могъл да му се порадва. Иначе бил заварчик в корабостроителния завод, а като се върнел в страната и си получел обратно книжката отново ще се занимава с доставки. Бил арестуван за една седмица в Марсилия. Тръгнал да се прибира, взел автобус, който трябвало да го заведе до Дюселдорф, но в него имало само араби и турци, той седял там на вътрешната седалка, а до него имало още по-пълен арабин, който го притискал, го задушавал. Поискал да вземе друга седалка, но наоколо започнали да го блъскат и удрят, той викал за помощ, опитал да се защити и внезапно ударил шофьора, който дошъл да разбере какво ставало. Оттам всички се били събрали срещу него, в ареста в Марсилия дошла една жена, българка, която му помогнала като преводач, казала в какво го обвиняват, но после обяснила на полицията неговата версия. Казала му къде може да пътува на стоп, но той се страхувал и тогава тя му дала двайсет Евро и така той бил стигнал Словакия. Там някой поляк или чех го срещнел и го хвърлял с колата, все на добри хора попадал, но Европата не му трябвала. Тя не го иска, не ни иска. Монологът му се превръща в досаден за мен, защото слушайки историите му, не ми се струва всичко вярно, но все пак се смилявам над него. Той е препатил, добър или лош има нужда от това да бъде изслушан. Опитва се да се успокои, гледа от филмите, които са заредени, аз му поръчвам кафе от стюарда, слуша музика. Аз пък слушам джаз и класическа музика, опитвам се да си върна своя душевен покой, но човекът до мен не ми позволява. Небето започва да позлатява, полята са изпълнени с вятърни турбини, влизаме в Унгария и се чудя как ще се отлепя от този човек в Будапеща, защото нещо ми намирисва във всичко, а той пък се е лепнал като герберова марка за мен. Чуди се как ще успее да се придвижи до България. "Да стигна Сърбия и всичко ще е наред, все ще стигна!".

Влизаме в Гьод, предпоследната спирка преди Будапеща и мъжът става за да слиза. Тук щял да се оправи по-лесно, в Будапеща го е страх, че няма да се успее, не иска да спи по улиците. Казвам му, че Будапеща е по-близо до България, но той не слуша.Става, взима си раницата и ми казва чао. Аз пък вадя пет евро от джоба си и му ги подавам. "Ще ти трябват!" му казвам, а той ми стиска ръката. Взима сивата си вехта раница, изнизва се тежко от автобуса и миг преди двигателят да ме отдалечи от спирката го виждам как се протяга, бърка в джоба си и аз чакам да видя, че ме е метнал по някакъв начин, но в ръката му са само документи, някакви смачкани хартии. След това той изчезва от полезрението ми, а аз се чудя какво да правя в Будапеща. Мисля си и за този човек, който се е хвърлил в чужбината като вид спасение, но нищо не се е получило и той е гневен, мразещ Европа като концепция, неразбиращ, че концепция не значи спасение, не и днес...

Влизайки в Будапеща брули зверски дъжд, който облива стъклата на автобуса, намалявайки желанието ми да се разхождам от гарата до центъра. Пред мен две англичанки си говорят, че ще вземат такси, но аз се двоумя дали да ги попитам мога ли да се присъединя към тях. Моментът отминава и решавам, че ще взема метро, но първо трябва да намеря обменно бюро или евентуално банкомат на моята банка. Пикочният ми мехур ме пронизва и дори тоалетната на гарата е с вход, а в подлеза е пълно с бездомници. Намирам обменно бюро, курсът ми се струва малко нисък, но нямам особен избор и обменям няколко евра след което излитам в близката тоалетна. Сещам се за онзи виц, за дявола и българина и мислено си казвам "Ей, това е най-големият кеф!".

Сега ми предстоеше за пръв път да се сблъскам с метрото - в Будапеща има няколко линии, моята в случая беше червената и реших, че най-добре ще е да стигна до Дерк тер, мястото от което после ще трябва да си взема и връзката за летището, а и нищо, че вали, исках да се разходя из центъра на Будапеща, близо до синагогата. Там имаше един бар, който си спомнях от преди три години, а и след всичкото това пътуване имах нужда от бира и безжичен интернет. Пред картата в метрото, стояха трима души, които като мен оглеждаха как да стигнат до някаква локация. Тъй като явно се сливах с местните им отвърнах, че и аз се интересувам как да стигна до центъра. Заедно влязохме в метрото и се оказа, че са от Америка, Англия и Пакистан, които са пътували заедно от Белград, а сега се отправяха към някакъв хостел, известен като парти място. Аз все още нямах хостел, навън вече е тъмно, а пък вътрешно не се притеснявам. Има такива моменти, просто знаеш, че всичко ще се нареди, а новото място те дърпа към себе си като поглед на желан сексуален обект - впускаш се без страх. Разделяме се в метрото с групата, те не искат да се мокрят, а да отидат директно към хотела си. Аз пък предпочитам да се разходя. На изхода на метростанцията има бюро с информация, влизам вътре, питам за карта, жената вътре очертава площада на който се намираме и откривам, че синагогата се намира съвсем близо. Будапеща е озарена от светлина, чувам английска, италианска и унгарска реч, която се смесва заедно с арабски, миризмата на дюнери и пици на парче. И както си вървя, тя се появява - Голямата Синагога. Най-голямата в Европа, свидетелка на всички трудности, които еврейската общност е понесла тук. А срещу нея трябва да се намира и барът, който търся. Вместо това обаче ме озарява един бял светещ надпис "Skål" и аз знам, че съм на моето място. Влизам вътре - типично хипстърско заведение с минималистичен дизайн, метални маси с дървен плот, скандинавски столове, брадясал барман, който си говори с аверите. Поръчвам си бира, взимам паролата за интернета, която е изписана на стената и проверявам дали случайно някой от контактите ми в Будапеща не е писал, че ще ме подслони. Ни вест, ни кост, така че преглеждам и хостелите, които съм набелязал и първият, в който има свободни места, е моята цел. Довършвам бирата, отивам още веднъж до тоалетната, и се спускам в малките улички на еврейския квартал. Градът е лесен за ориентиране като цяло - разделен на сектори I, II, III и т.н., с прави улици, така че лесно намирам хостела си, Infinity, а в приземната му част младежи се наливат с бира, музиката бумти, а охраната пуши на изхода. Следвам стрелките и се озовавам пред рецепцията. Усмихвам се и питам за стая, а момичето срещу мен има прекрасна кестенява коса и внимателно се обръща към мен. Стаята ми е осем евро, включва закуска на сутринта и няма проблем да си оставя багажа (или поне част от него) при тях на следващия ден за да не го разнасям наоколо. Иска ми документ за самоличност и аз й давам картата си, след което я питам какво се случва ако ме спре полиция - смятам да излезна да се поразходя и всичко е възможно. Тя ми дава карта с местоположението на хостела, пише ми телефона му, както и за всеки случай оставя и своя, повежда ме към стаята с леглото ми. Вратата е изрисувана с ягоди, вътре се оказвам единственият мъж от 8 легла, запознавам се с две полякини, които си пишат с телефоните, други спят, а моето легло е на втория етаж и скърца. Вадя дрехите от раницата, нещата, които няма да ми трябват и излизам отново. На рецепцията Нора, така се казва тя, ме спира и ми казва, че ще снима картата ми, така че да мога да я взема. Разговорът ми с нея е от онези невинни флиртове, които съм започнал да усвоявам с времето. А и тя е мила с желанието си да ми помогне максимално (осъзнавам, че са минали близо три години откакто съм бил последно в хостел). Излизам навън, в шумотевицата на града, решавам да се загубя из малките улички и веднага ме посрещат тълпи от чужденци, които са с около пет-десет години по-млади от мен, търсят къде да пият, а аз искам да отида в някоя малка кръчма, да си поръчам бира, пътьом да хапна нещо и да слушам местната реч.

Безсънна Будапеща

Въздухът е свеж, свивам в една уличка и проститутка ми се усмихва, казвайки, че иска да говорим за "някакъв бизнес", но аз я подминавам безмълвно. Виждам едно заведение през отворената врата - стари маси, излъчва се онзи блясък на преполирана дървесина и мека жълта светлина. Може би е моето място... Отминавам го, попадам да пици на парче, които са по 250 форинта, почти като на цена в София, после ги ям по пътя, оставяйки парченца храна по пътя, отделящи се като в историята за Хензел и Гретел, завъртам се покрай операта, намирам нещо подобно на манджа стрийт, но за чужденци и отново се озовавам пред кръчмата, която търся. Влизам и ме лъхва разочарование - групичка си говори оживено на английски, някакъв американец се прави на играч и се опитва да сваля едно момиче, което се оказва унгарка. Играят на някаква игра, пият неща, той обяснява нещо за Дания, а аз се ухилвам на себе си. Пия бира и ги слушам, пиша в тефтера си, а някои от тяхната компания ме гледат от време на време. На стената има снимки на някакъв мъж, приличащ на кръчмаря, може би брат, който е загинал, не знам, но фотосите ми носят такава емоция. Шумната компания си поръчва шотове, а после мислят къде да продължат да вилнеят. Дали и аз да не се присъединя към тях, да направя това запознанство, но ще наруша и без това крехкия им баланс между жени и мъже, дори да нямам намерение да свалям дамите. Допивам си спокойно бирата, нарамвам раницата, обикалям отново и бавно се приближавам към хостела си. В заведението долу си поръчвам още една бира, опитвам се да се просмуча от духа на купона, но вместо това идват момчета, които ме заговарят на унгарски, после на английски и разбирам, че трябва да се махна, защото са резервирали масата и може да не им стигне мястото. Премествам се, получавам погледи от група англичанки, облягам се и гледам тавана с провесените лампи и опънатия винил, който трябва да спре дъжда. Часът наближава полунощ, умората от пътя ме наляга и се отправям към стаята си. Спирам и си говоря малко с Нора, тя има петнайсетчасова смяна и й съчувствам. В стаята са се появили още жени, аз се събличам по боксери и тениска, качвам се на горното легло и заспивам на фона на бумтене и някакъв възторжен глас, който крещи "Shots, shots, shots!"

20 септември

Будя се в скърцащото си легло, въртя се, часът е шест и половина, чакам да стане седем, слизам със зловещо скърцане, всяка стъпка ме кара да се чувствам неудобен смутител на съня на останалите и влизам в банята. Мирише на калцирана вода, тежка вода, използвам остатъка от шампоана си да смекча ефекта й върху косата ми. Обличам се, взимам си раницата и си говоря с Нора. Има време до закуската, но тя вече я е сложила за раннобудните, казва, че няма търпение да се наспи, а аз имам нужда да подишам чист въздух. Там вече има други хора с раници, които си носят чинии, а аз съзерцавам известно време същия разпънат винил. Виждам, че ми е писала, защото си е изпуснала телефона, отивам и й давам картата ми да я снима отново. Извинявам се, че чак сега виждам съобщението, тя ми се извинява, че ме е безпокоила, изобщо извиняваме се един на друг. После се усещам, че трябва да си взема прибори, чинии и купа от стаята, в която съм бил, връщам се обратно да се оборудвам, и нападам храната. Водата за термоканата е свършила и с тубата отивам при Нора, защото не съм сигурен къде точно трябва да я напълня. Там е човекът, който трябва да застъпи смяната й, тя му показва какво е свършила и прочие. Напълвам тубата, нося я като спасител долу и скоро в чашата ми има горещ чай. Опитвам се да ям колкото мога повече, така че да не харча много за храна през деня. По диагонал от мен стои мъж с около десетина години по-голям, заговаряме се. Оказва се, че е от Турция, а баща му е от Кърджали. Не е бил в България досега. "Вероятно защото е толкова близо, а ми се иска да видя по-далечните места." Говоря си и с другите, а когато някой си тръгва му пожелавам заедно с другите добър път. Все едно напускаме пристан и се отправяме в неизвестното.

Приключвам със закуската, качвам се обратно горе, приготвям си багажа и часът е едва девет и половина. Имам цялото време на света да обикалям, а в пет следобед ме чака среща с Лейла. Имам цялото време на света, а отвън хостела Будапеща е отдавна будна. По улиците към синагогата виждам типичните образи от еврейската общност - черни дрехи, широкополи шапки, къдричките отстрани на ушите, очилата и брадите. Ако насоча фотоапарата си към тях ми правят знаци да не ги снимам. Май идват от синагогата, защото са много. Спускам се по уличките на квартала, вече по светло и всичко лъха на годините на войната - надписът върху една сграда "Тук живяха хора", инсталацията, която обяснява за онзи период, в който върху един квадратен километър са живяли няколко хиляди души, тероризирани от унгарските фашистки групи. Тази меланхолия, това продължаващо страдание е сякаш предадено и на останалата част на града - паметникът на убитите и изхвърлените в Дунава във вид на обувки на крайречната алея, закрепеното за обувките знаме на Израел, останалите паметници на страданието, дори и в повехналите фасади на сградите се чете споменът за онези времена. Обикалям с багажа си наоколо, снимам града по светло, този път с повече зеленина, разглеждам реновираната част около парламента. Там азиатци отново се снимат за европейската си сватба, а група френски тийнове подскачат за обща снимка. Продължавам да вървя, разхождам се до замъка Буда, който прелива от хора като мравуняк и в него засичам Себастиан, един от хората, с които се запознах в хостела. Снимаме се един друг, а след това разделяме пътищата си. Когато ми се доходи до тоалетната отсядам в някое кафене, ям каквото ми падне от Лидл, гледам множеството туристи и местни, които сякаш се гледат с някакво недоверие на естествена светлина. Замислям се, че трябва да си принтирам билетите до Милано и за София, но се отплесвам. Влизам в един бар, там има групичка вече пияни англичани, пиещи шотове и водка в два следобед, а аз се намествам с бирата си близо до тонколоната и контакта за да си заредя телефона, слушам как барманката си говори с туристите. Опитвам се да пиша в дневника си, да проумея някои неща, които направих сутринта, хората на които писах, абстрахирайки се от музиката. Отново туристите ме гледат странно - защо този човек пише в този тефтер? Явно откритите ми действия провокират любопитството им. Но англичаните остават навън и коментират как са се насвяткали, а барманката ме пита по едно време дали да намали музиката. Мило е, но безполезно. Мислите ми и без това не са събрани на едно място. Изведнъж барманката изчезва, а през вратата влиза една възрастна дама, азиатка, която аз мисля за чистачка, а се оказва собственичката, броейки парите зад тезгяха. Допивам, остава ми още време, правя още едно кръгче из района и откривам къде точно спира директният превоз на Уиз Еър. Уговорката ни с Лейла е да се срещнем на гарата, до павилиона на Макдоналдс. Усещам, че сърцето ми бие учестено, не съм я виждал от три години, а междувременно са се случили толкова много неща. Нейното пътуване до Азия, новата любов, новият живот в Будапеща, мечти, страхове, толкова много за споделяне. Ето че тя се задава, виждам я как сваля слушалките си, аз свалям моите и й се усмихвам. Посреща ме с репликата "Видях те от другия край на улицата!". Не се е променила, взимаме си кафе от Макдоналдс и сядаме на зеленото пространство зад гарата. Разказва ми за това, че са се разделили с Пол след пътешествието им, че това е било последното, което ги е държало заедно, разпитва ме за живота ми, за Майа, за новите жени, за хората от Логумклостер, казва, че английският ми е станал по-добър, а нейният се е влошил. Говорим час и нещо, а аз имам да споделя още много, искам да чуя още много, но Лейла трябва да ходи на испански, надявайки се най-сетне да приключи уроците. Казвам й, че ще будувам цяла нощ, тя ми казва, че съм луд да направя това, но ако има възможност може да се спусне за едно питие.

Паметта на миналото

Часът е едва шест, разделяме се в подлеза на метрото, а някакъв азиатец пее опера сред излизащите от мотрисите мравки. Имам още много време, пиша на Нора дали може да ми препоръча нещо за правене в нощна Будапеща, нещо, което не е за изпускане, защото пияните тийнове, подивели от безплатния алкохол не ме блазнят. Тя ми предлага да се разходя до замъка Буда през нощта заради гледката, че ако спя там нямало да е проблем, че живее в района и ако имам нужда може да ми донесе вода и храна. Казвам й да се наспи след дългата смяна, разхождам се из улиците, тя ми е изпратила едно заведение, в което мога да остана, бистро работещо денонощно. Будапеща не се успокоява през нощта, нищо не я спира, нито ранната есен, нито, че е вторник за сряда. Обикалям улиците, намирам място за принтиране на билети след като разпитвам няколко местни хора. Доволно отдъхвам, отивам отново до бара при синагогата и попадам на собственика. Името е Skål, защото сестра му живее в Норвегия, но това не го отпуска до говори повече, дръпнат човек. Седя отвън и наблюдавам синагогата, хора минават от време на време и докосват стените с трепет, вид тиха молитва. Става хладно, времето тече бавно, ставам и се разхождам по нов път до Буда, минавайки по железния мост, изкачвайки се по едни мрачни стъпала, напомнящи на онези от "Екзорсистът", военната полиция обикаля наоколо и ме оглежда внимателно за да прецени нали съм опасен терорист. На белведерето група хора събират техника, явно някой е свирил. Будапеща е наистина като перла, изпъстрена със светлина по протежението на Дунав, светла като ден. Азиатски туристи се опитват да правят нощни снимки както си трябва - статив, спусък, всичко, а аз просто подлагам ръката си за да изравня обектива и се старая да не треперя. Завъртам се наоколо, после отново се спускам по стълбите за да разгледам отново града, часът наближава десет и половина, а не ми се правят контакти с непознати туристи...

Към дванайсет часа се отправям към заветното бистро, което е симпатично малко заведение, напомнящо ми на френско кафене. Вътре момчето е усмихнато, английският му не е добър и аз давам последните си форинти за чаша американо, която лоча бавно, но нямам навика да пия чак толкова бавно и просто седя над празната чаша. Предварително съм го попитал дали мога да остана, междувременно се появяват няколко мъже, които си поръчват храна, някакви сандвичи, и бири. Носят инструменти и всъщност наблизо е и музикалната академия и концертната зала. Говорят си вероятно за музика, пускат си произведения от телефоните, а аз леко се унасям в дрямка. Студът, колкото и слаб да е, прониква през кецовете ми, кафето няма никакъв ефект и затова използвам едно евро за да си купя бира. Нея я пия по-бавно, унгарската бира не ме радва на вкус, но все пак се чувствам по-малко гузен през момчето, че го държа напразно. Никога повече няма да пътувам без книга в себе си!

Става три и петнайсет, музикантите започват да се разотиват, а аз решавам, че имам нужда да се разтъпча, не че не съм ходил близо двайсет и няколко километра през деня, но ме е хванал саклетът. Улиците все още са изпълнени с хора, вече основно пияни чужденци, англичанки мъкнат бутилки с джин или водка, а аз, колкото и бавно да се движа се озовавам на мястото от което трябва да ме вземе автобуса на Уиз Еър. Имам много време, стоя прав на спирката и наблюдавам хората. От близкото заведение излизат няколко прекалили с алкохола, които се бият и удрят, няколко от тях побягват, други се дърлят, а един идва на спирката. Там вече са се появили две момичета с куфари, което ме успокоява, че няма да бъда забравен от нискотарифната компания. Пияният ги заговаря на унгарски, те му отговарят на английски, той се опитва да завърже разговор, да се уреди с някоя от тях, а аз съм нащрек, застанал така, че да мога да им помогна при нужда. След това той си говори с мен, иска цигари, опитва се да ми обясни нещо, но не разбирам какво, тръгва си, връща се, залита, задява други момичета, пак се връща, стиска ми ръката благодарствено, после пак си тръгва. Появяват се още хора, основно жени, рускините, първите момичета с куфари, притесняват, едната обикаля да провери да не е спрял на друго място. Часът е четири без десет и аз, заедно с една холандка, заявяваме, че едва ли ще дойде по-рано микробусът. Няколко други прелитат по булеварда, аз решавам, че най-вероятно ще вземат други хора. Холандката, жена в късните четиридесет, е спокойна и завързваме разговор. Възхищава се на малкия ми багаж, разпитва ме за България, за работата ми и какво може да прави в София за уикенд, пристига бусчето, натоварваме се, с нея сме на задната седалка и продължаваме разговора, после и в летището на което е лудница докато проверките на багажите не ни разделят. Отивам до тоалетната, обявяват ми изхода за самолета, изобщо всичко тук е добре смазана машина, така че без проблеми намирам каквото ми трябва и скоро стоя в един студен контейнер по тениска, който играе ролята на чакалня докато не дойде момента за качването вътре. Дали защото сме в Унгария или просто съвпадение, но седалките в самолета са почти чисто нови, хората са учтиви и изобщо всичко лъха на висш професионализъм. Машината излита плавно, аз се опитвам да спя, но не ми се получава, а и съм твърде далеч от прозореца за да се наслаждавам на раждащия се ден. Полетът е кратък, около час, а когато се спускаме към Малпенса, влизаме в едни гъсти дъждовни облаци. И Италия ме посреща с дъжд, което приемам за знак, че ще е безпроблемно придвижване. Кацаме също толкова плавно, слизаме и съм шокиран - все едно вървя в гробище, толкова празно ми е това летище. Излизам отвън и директно се натоварвам в един автобус до Милано - служителят вика толкова подканящо, че не мога да се отлепя. По магистралата се излива пороен дъжд, замислям се как трябва да спя и в желанието ми да дремна половин час заемам максимално удобна поза. За нещастие, обаче, едно детенце плаче и родителите му, отново азиатци, пускат някакви видеа, които в моите уши звучат като разстройство кръстосано с вълк. Това бумти нявсякъде, никой не прави коментар, а само възпитанието ми ме спира да се изявя като балканец и да отида да ги набия всичките. Влизаме в Милано и се сблъскаме със задръстванията на големия град, влачим се като червеи в трафика, а водата навън ту се излива, ту спира. С Рада уговорката ни е да взема метро и да сляза близо до тях, а тя ще ме посрещне. Ориентирам се в катакомбите на метростанция Чентрале, качвам се и броя станциите докато се гледам като на скрита камера в разположените около вратите екрани.

Мода и Милано

Маестрото

Спирката ми идва, аз слизам и излизам на въздух. Чувствам се бодър, но знам, че е измамно и имам нужда от поне час и нещо сън. Трябва ми за да съм адекватен. Рада пристига и се отправяме към квартирата й където ни посрещат Карло и Серджо. Първият е защитил доктората си, което значи скорошното му изнасяне в посока Рим за нова специализация. Хубавото от цялото нещо е, че има много храна, изключително много храна в хладилника им, която трябва да бъде изядена. Рада трябва да отиде на фитнес и затова аз се просвам да спя за близо три часа без да разтягам дивана или друго, само си взимам душ предварително и заспивам с мократа си коса. Събуждам се когато тя влиза обратно в стаята си, за да остави нещата си, аз се изправям, хапвам нещо, обличаме се и излизаме навън. Имаме уговорка да се видим с Шервийн, която е в Брера, била е на интервю и ни чака в едно кафене.
Тръгваме към Брера, по улиците се движи множество от хора, които са елегантни, безукорни във външния си вид и аз се сещам какво обясняваше Рада първия път, когато бях в Милано. Странно е, но когато си отново в град, който вече си посетил може много по-внимателно да се вгледаш в детайла. Сега тук бе седмица на модата и беше пълно с хора, които носеха пазарски чанти, купуващи скъпи дрехи или просто щяха да се приберат с нещо от миланския H&M, а после да се хвалят у дома какво са видяли... Минаваме през познатите улици, закъсняваме с десет минути, защото търся банкомат по пътя, влизаме в една малка уличка и там ни чака едно уютно кафене. Шервийн се очертава върху белите стени като картина, в елегантната си рокля, със спуснати коси и уморен вид, защото обувките са й неудобни. Приготвила се е за да направи добро впечатление. Разбирам, че визата й изтича, а ако не си намери работа, то трябва да се върне обратно в Иран. Притеснена е, не знае какво ще се случи, но не иска да се връща в Иран, защото там ще трябва да се върне към резервираните порядки. За сметка на това ми разказва за това как се случва братя и сестри или близки братовчеди да извършват кръвосмешения като нещо нормално, но пък тя е шокирана от това, не може да го приеме. Разказва и за прикритото неспазване на морала, за изневерите, за светския живот под булото на религиозната догма. Пита ме защо съм само за два дни, а аз се шегувам, че просто съм долетял за едно италианско еспресо и два кроасана. Пием капучино, мъж се опитва да оправи съдомиялната, всичко става във вода, а аз му помагам с кабелите и тръбите, които се валят по пода. Шервийн разказва за човека, който й е намерил интервюто, за това какво й е казал по отношение на облеклото й, как трябва да се грижи за косата и маникюра си, а пък тя от своя страна не можела да издържи дълго време във фризьорски салон. Смеем се на някакви истории за пътувания, как например тя пътувала до Щатите едва ли не по пижама и час преди да кацне отишла да се преоблече в тоалетната на самолета, а после пасажерът до нея се стреснал от промяната. Но както казва тя "Трябва да се пътува с удобни дрехи!". Излизаме навън, оставяме белите стени на кафенето, а времето е приятно - нито твърде топло, нито твърде ветровито, решаваме да се разхождаме, а аз се правя на фотограф, снимайки ги двете все едно са модели, а те се смеят естествено. Вървим бавно, защото Шервийн не може да бърза, минаваме край Дуомо в търсене на един магазин за козметика, момичетата се загубват вътре, а аз чакам отпред и наблюдавам хората. В Милано също има бездомници, но някак е странно как един такъв си стои край кучето, носи опърпан пуловер и изтрити дънки, но си говори с двама бизнесмени като с равен. Нямам идея какво точно си говорят, но е приятно отстрани. По улицата се носи танца със саби, но в някакво странно изпълнение - оглеждам се и виждам събралата се тълпа, която след малко ръкопляска, а от центъра й започва да се носи мелодията на Равеленото болеро, а аз бивам притеглен към тази неизвестност. Там един мъж е сложил бутилки от различен вид, с различно количество вода вътре, върху постамент и подобно на ксилофон ги удра с меки палки в перфектен синхрон с аудиото, което върви. Изглежда като някой налудничав композитор от преди сто и кусур години, вживява се в изпълнението си, а хората го обкръжават с щракащи фотоапарати, смартфони и прочие. Аз съм се облегнал на стълба на една улична лампа, опитвам се да хвана момента на творческо опиянение, когато претворява нотите в удари по стъклото. Наслаждавам се на изпълнението, а после виждам, че момичетата са излезнали и вървят към мен. Шервийн тръгва към метрото, ние я изпращаме, а после с Рада отиваме да ядем панцероти от якото място до Дуомо. Тя ми казва за своите притеснения във връзка с Берлин, с взаимоотношенията й тук, с развитието й и всичко онова, което е нормално за нейната млада натура. После се разхождаме до апартамента, говорим си за това какво се е случило от срещата ни в България, аз й разказвам за моите любовни драми и надежди, за новите начала и за желанието ми да направя следващите стъпки в своето развитие.Карло го няма когато пристигаме, а Серджо работи в стаята си. Скоро трябва да се появи и Нико, а след това ще ни очаква пир. Момчетата се събират и започват да готвят, Серджо ми разказва за един преход, който се случва от няколко години, около 60 километра и завършва в Генуа. Нещо като мини Ком - Емине, но пълен с позитивни хора, които са отишли да си направят купона, да изгорят калории и да запишат приключенията си. Тръгвало се от малка ферма и се приключвало на брега на морето. Последното издание се беше провело десетина дни преди да се озова в Милано и аз си мисля колко ще е яко да отида там и да направя това преходче през следващата година. Природа, култура, Италия и долче вита... Той ми показва повече за въпросната организация, а другите почти привършват с вечерята. Сядаме и ядем на корем, смеем се, а Серджо, Карло и Нико имитират различните диалекти и начини за изразяване в италианските провинции. После Карло пуши джоинт на един от прозорците, Рада и Нико отиват към неговата квартира, Карло също излиза, а със Серджо чистим кухнята и той ми разказва за своите транспортни небивалици по италианските железници около Коледа. Аз се смея със сълзи на очите когато ми споменава опита си с това да отиде до тоалетната в тогавашните влакове и колко го е било досрамяло да поиска салфетки от момичето в купето. Мъжка гордост, видиш ли... Разказва ми как иска да стане треньор, личен инструктор и да продължи да помага в спешната помощ, колко хората злоупотребяват с нея и колко коства това на държавата и данъкоплатците. Става късно, главата ми започва да се вие малко и му пожелавам лека нощ...
Сутринта ставам рано, взимам си душ, приготвям си багажа, хапвам малко и се сбогувам със Серджо, който будя. С Рада се чакаме пред Дуомо и стигаме по едно и също време, разхождаме се до едно кафе и сядаме за едно последно капучино. Говорим си, аз й казвам, че пак ще се постарая да дойда до Милано преди да замине за Берлин, но този път трябва да излезем извън града. Разхождаме се малко из центъра, отиваме обратно към Дуомо и там се разделяме - аз потъвам в катакомбите на метрото за да стигна Чентрале, а Рада отива по своите ежедневни задачи. В метрото не бързам, имам достатъчно време да си хвана директната връзка до Бергамо, пропускам първия влак и се опитвам да разбера логиката на разписанието им. Мотрисата идва, аз се качвам и оглеждам хората наоколо - елегантни, а пък аз съм по шорти, тениска и слънчеви очила. Стигам Чентрале, излизам на горния свят и пред мен има интересна картина - русо момиче с къса коса и зелен потник, до нея лежи червената й чанта, а татуираната й на ръкав ръка се откроява от жълтеникавия цвят на колоните. Иска ми се да я снимам, но моментът е отминал и съм устремил към спирката на автобусите. Просто я запечатвам в съзнанието си. Където са автобусите обикалят множество служители на различните компании, викат и приканят минаващите, че точно сега трябва да се качат, аз спокойно се отправям към най-близкия ми превоз, купувам си билет, влизам вътре и се споглеждам с Наско от БТР. Машинално казвам "Извинете!", той ме гледа странно, пък аз си го отминавам. Настанявам се на двойна седалка, оглеждам се наоколо и в мое ляво виждам едно привлекателно момиче, с дълга руса коса, средно тежък грим, но с пропорциите на модел. Сещам се как Рада ми обясняваше, че по време на седмицата на модата е пълно с модели и изведнъж виждаш някакви неземни хора, съвършени или странни по особен начин да се движат в метрото. Не мога да преценя дали тя спада към някой от двата типа, пускам си музика и си водя записки за отминалото пътуване, оглеждам хората в автобуса, задържам поглед върху заспалата блондинка, гледам червения километър и влизаме в Бергамо. Спираме пред летището, слизаме, а русото момиче върви пред мен и жилетката й се закача за парапета, аз съм все още със слушалките, навеждам се и я освобождавам. Чувам през музиката нещо като "Спасиба", предполагам, че е рускиня и просто се усмихвам в отговор. Малко по-късно се оказваме на същия коридор за проверки на багажа и се заговаряме. Казва се Олга, пита ме дали съм писател, аз казвам, че не съм, че твърде много хора се наричат писатели, а не искам да съм един от тях. Тя се оказва, че е дизайнер на каквото може - мебели, интериори, дрехи, даже имала проект в Москва за веломагазин. Преминаваме проверките, решаваме да пием заедно кафе, тя да може да хапне нещо, пък аз нямам нищо против компанията й. Тя ме разпитва за какво пиша, говорим си за пътувания, от онези неангажиращи разговори между непознати хора. Разделяме се, тя има да свърши малко работа, аз пък трябва да купя подарък за една приятелка. Малко по-късно се засичаме в чакалнята пред изходите на ниво В - руснаците са се наредили на опашки и чакат да влезнат в бусчетата, а тя се е облегнала на една колона. Казва, че няма смисъл да чака права като има време. След малко и тя се нарежда и си махаме за сбогом. Около мен от своя страна слушам българите, които се шегуват с чакането на самолета, да не би да го изпуснат и да трябва да пътуват на стоп до България. Заговарям се с един от тях - оказва се шофьор на камион, от петнайсет години в Италия и сега се прибира само заради съпругата си. Боли го да вижда родината си така, как никой не му пука за нея, говори рязко за африканците, които работят на летището, нарича ги "маймуни", "плиткоумни диваци", а на мен ми става неудобно. Отзад пък Наско дава автограф на фенка, която точи лиги като тийнка. Качвам се в автобуса, натоварвам се в самолета и подреждам като пъзел всичко случило се от последната седмица, всички приятели, всички премеждия, насочвайки се с осемстотин километра в час към дома и студеното време...