С кочове на планина

30 юли, някъде към 6, 6 и нещо...

 

Осоговска планина

Будя се нетърпеливо, защото най-сетне изчезвам на планина за два дни и то в такава, която досега не съм посещавал. Осоговската планина, лежаща на границата с Македония, петата по височина в страната с връх Руен. Усещам как имам нужда да се откъсна от заобикалящото ме ежедневие - работните проблеми, отговорностите, които се изнизват през пръстите ми подобно на пясък и все имам чувството, че нищо не съм свършил, а и от онази тежест на силно влюбен и неспокоен човек. Планът е прост, трудността не се очертава да е голяма, а и като изключим съпругата на един от компанията ще сме само мъже. Закусвам, проверявам последните неща по чантата си, която не е особено голяма с оглед самия преход и това, че няма нужда да мъкна палатка, слушам музика и се настройвам.

След два часа се срещаме с Митака при спирката на тролея, чакайки Деян, който закъснява и е взел такси. Ние също се натоварваме при него и отиваме на мястото ни за среща - ОМВ-то на Бояна. За наша изненада хората с колите идват бързо и се разпределяме по тях, палейки гуми към Кюстендил, а оттам до хижа Осогово. Навигаторът в нашата кола не ни показва път през новата магистрала, а ни отвежда до Перник, давайки ни възможност да разгледаме бутафорните нови стени на крепостта Кракра, които сравнени с изоставения хлебозавод, изглеждат смешно леки. Все пак през комунизма се е строяло яката, като за атомна бомба. Деян си мърмори някакви неща под носа, а аз гледам странните картини по пътя. Склад за разпарчетосвани автомобили в който виждам глава на статуя, която е промушена с железен прът през врата и едното око, а няколко стари камиона са се покрили със зеленина. Полята от слънчогледи, които са навели глави заради силните сутрешни лъчи. Самотни къщи през самотни села. Влизаме в Конявската планина и започваме да се изкачваме с много завои, а въздухът в колата става все по-задушен, след което отново се спускаме надолу, към Кюстендил. Влизаме в града на Майстора, откриваме табелите, които ни трябват и се впускаме в ново изкачване, този път на Осоговската планина. След още 40 минути сме вече при ресторанта на хижата - с много чисти и лъскави маси от смърчова дървесина, червени покривки и бавно обслужване. Часът е 11:30, а на мен, както и на част от другите не ни се засяда да обядваме, защото това само ще ни забави. Вече знаем, че е около три до четири часа в посока, а денят е напреднал. Все пак трябва и храна, затова и пием по бира, ядем шкембета или сирене, а след това ни показват къде е хижата. Облекчаваме раниците, взимайки вода, сандвичи и дребни продоволствия, а Йоанна, съпругата на Методи, решава, че няма да се катери, а ще си почива спокойно в района, давайки ни възможност да бъдем просташка мъжка компания.

Заслон "Превала"

Тръгваме и естествено объркваме пътя в началото, но за щастие трябва да се връщаме само за двайсетина метра. Междувременно разбираме, че Валката, братът на Методи, се е хванал на бас с един от възрастните хора в ресторанта, че ще отидем и ще се върнем обратно преди осем вечерта. Човекът е казал, че са около пет часа в посока, а ние не вярваме. Къде къде по-трудни места сме покорявали, та планина по-ниска от Витоша ли ще ни се опре?! Удряме бодра крачка, а часът е дванайсет и половина. Деян е подбарал една тояга от смърч и е като Гандалф, а Митака си слага моя бъф на главата за да не изгори и аз възкликвам "А, майка Тереза!". Слънцето напича, а релефът е подобен на Верила - дълъг път, който се вие, но достатъчно широк за да може джип да премине. Руен е на границата с Македония и според статистиката е най-високата гранична зона на Европейския съюз. Осоговската планина няма стръмни склонове, а сякаш постепенно се разстила пред нас, разкривайки връхчетата си в далечината. Минаваме покрай заградени с пастир райони. Пастир е ограда по която тече слабоволтов ток с цел да пази стадата или насажденията едно от друго. Колоната ни е сравнително стегната, а радиото на Деян бичи ту български, ту македонски станции в зависимост от това в кой край на завоя сме. Срещаме връщащи се хора, които ни успокояват, че сме на прав път, а нашето първоначално впечатление, че близкият връх е нашата цел, се изпарява доста бързо забелязвайки как пътеката се вие по левия склон, а в далечината един остър връх е затъмнен от едрите облаци. А тъкмо Митака обясняваше как нямало драма...
Говорим си дали ще засечем девойките, които бяха тръгнали нагоре около час преди нас и си повтаряме вица за момчето, което пита момиче дали обича големи пишки, а после се извинява, че й е загубил времето. Другото е дали ще попаднем на гранична полиция, защото вече много от нас са минали в роуминг за безценните 7 лева на минута разговори в братска Македония. Току виж изскочат хайдути, които си пазят македонската наденица. В този момент аз съм изключил за повечето неща и просто си мисля за върха - работата няма значение, любовта няма значение, а вътрешно оценявам чисто мъжката ни компания, защото никой от нас не не оплаква от темпото, което сме си наложили. Все пак ни чака облог за бира.
 

Руен 2

След час яко ходене стигаме до заслон "Превала", който по мое мнение е изключително китен, със собствено барбекю, а малко по-нататък срещаме и още една групичка момчета, които се връщат. Питаме ги колко има още до върха, а те ни отвръщат, че е около два часа, а сега сме на средата. После ни предупреждават, че на върха е много студено, около десет градуса, а Стоян се радва от този факт, защото има само тениската на гърба си. Пожелаваме си приятен път и продължаваме напред и след двайсетина минути вече започваме да изкачваме първите склонове, а аз фиксирам момичетата, които са на около два върха разстояние. Правим кратка подкрепителна почивка и срещаме още един човек, който се връща от върха. В небето пък се реят орли и ние усещаме дивотата на това място. Появяват се и стълбовете за зимната маркировка и се отделяме от пътя по стара традиция, че след този връх сме само надолу, но след първия срещаме още двама души, които ни казват солената истина - намираме се на около час и половина от същинския Руен, а те като нас са решили първо, че това е върхът, след това, че бил друг и така накрая стигнали до истинския. "Ами има Руен 1, Руен 2, Руен 3 и чак тогава откривате истинския!". Пожелаваме си лек път, а "нашите" самодиви се открояват в далечината като лутащи се силуети. Успокояващото е, че щом ги наближаваме, то наистина се движим с добро темпо и ще успеем за четири часа да стигнем върха. Изведнъж зад нас се чува пърпорене и се появява човек с АТВ, който вдига прах по пътя и се отправя към нашата цел с мръсна газ. Започваме да подсичаме върховете по пътя ни, минавайки по лятната маркировка и внезапно момичешката група идва към нас с въпрос "Кой е връх Руен?". Решаваме, че е този пред нас, но се оказваме отново в грешка, но ето, че най-сетне го виждаме.
 

Гранична зона - вр. Руен

Руен е плосък връх, а там се вижда ниска сграда, бивш граничен пост, който е устроен на заслон. Аз ускорявам крачка с идеята да снимам компанията като пристига, а момчетата се шегуват, че преследвам девойките, които имат по-добро темпо от нас. Но не мога да им кажа, че просто ме е обзело това желание да стигна мястото по-бързо. Същото ме обзема винаги когато съм в близост до някой връх, както бе преди четири години в подножието на Вихрен. Затова и не обръщам внимание на подмятанията и скоро, заедно със Стоян, се оказваме на границата между две страни (телефонът ми отдавна е преминал в македонско), а стълбовете на които сигурно е имало бодлива тел стърчат като самотно избити зъби. От другата страна на върха стоят руините на някаква сграда, вероятно част от граничния пост, а група хора са поседнали край пирамидата и ядат. Границата е белязана и от още една пирамида - от едната страна пише НРБ 91, а от другата СФРЮ, спомен от отдавна отминали времена. Момчетата се довличат, а Стоян говори с момичетата да се прибираме заедно като група, защото пък така може да е по-забавно, а и да не се губим. Правим си снимки, опитваме да се обадим на Йоана, но обхватът е нестабилен. Деян пък е застанал до въпросната пирамида и радиото му си сменя станцията в зависимост от коя страна на границата е. Все едно двете честоти се бият една друга и искат да покажат коя е по-по-най!
 

Тръгваме обратно, а девойките изостават за да се снимат с старата уаз-ка, наследство от студената война. Методи и Валката пък искат да стигнат по-бързо до бирата. По-голямата ни група се разкъсва, срещаме и други хора в търсене на върха, а междувременно се заговаряме с някои от момичетата. Една се оказва, че е била в Дания, така че с нея си обменяме впечатления за страната. Казва се Стела и споделя, че след четири години там е решила да се върне, защото не е нейното място. Другите, които са по-общителни, се оказват адашки, Ивелини. Едната, която е по-нисичка и снима с един професионален Канон, е завързала бяла блуза на пръчката си и бърза напред. Питаме я да не е развяла бялото знаме, но се оказваме близо до истината. Тя бърза, защото е в нужда. Другата Ивелина пък си говори със Стоян за баскетбол. Пътят назад е по-мързелив, нямаме защо да се морим, спираме на места да се изчакваме, а и нашият вожд се бърка със собствения си навигатор. Внезапно първата Ивелина подскача, защото почти е настъпала усойница и това се коментира от нея в следващите двайсет минути. Методи е по-шеговит и казва, че вероятно "змиите" са се уплашили една друга. Нападаме и малините по пътя, което ни забавя допълнително.
Разделяме се с девойките на паметника, защото те са паркирали колата си при "Трите буки", а ние продължаваме още двайсетина минути до хижата. Преди нея има няколко бунгала и миризмата на скара се носи от едната - две жени и двама мъже седят и пият ракия. Поздравяваме ги и те ни канят на по чашка (мен и Стоян), но ние казваме, че ще минем после. Йоана е все още при ресторанта и я чакаме да дойде с ключовете от колите - все пак не ни се разпъват палатки по тъмно. Когато и това е свършено, а другите се моткат, със Стоян отиваме към ресторанта, отново поздравяваме хората и те ни канят отново. Този път отиваме с идеята за една наздравица, но вместо това ни слагат по една чиния, сипват салата от домашно гледани домати и краставици, скара и един от най-вкусните миш-маши, които съм ял някога. Единият мъж е спасител в района, на седемдесет години и се казва Пешо. Разказва ни как е изкачил всички планини в България, че е бил и на Елбрус, изобщо, че не си е поплювал на младини. Разказва ни и история, че е преминал с лодка от езерата на Велека до морето, а Иван Доктора (тази част от историята е за останалите на масата) се обърнал с лодката и когато го извадили той им казал "Спокойно, момци, аз издържам по 45 минути под вода!". Едната ракия се утрои и Стоян деликатно си обърна чашата, а аз го последвах. Благодарихме за гостоприемството, разбрахме се, че ще си купим буркан с мед, а Пешо ни каза, че ще ни даде и букет мурсалски чай. Леко ловнати се присъединихме към компанията горе и продължихме да пием, а храната се топеше по езика и небцето. Слънцето отдавна се е скрило и за сметка на това гледаме звездите, които съм забравил, че могат да бъдат толкова много. Наблюдавам ръкава на Млечния път и в цялата купчина звезди се опитвам да различа съзвездията, но резултатът за мен е по-скоро като в разказ на Айзък Азимов, в който хората на една планета не знаят, че живеят сред звезден куп и три слънца и единственият път когато настава истинска нощ, те ги виждат и обезумяват от гледката.

Влизаме в механата на хижата и отваряме бутилката с ром и кола, отдаваме се на разговори, които с увеличението на алкохола преминават в по-разпалени краски и политически теми, но тестето за белот ги тушира. С Вальо, Митака и Методи правим една бърза игра, а другите са отишли да спят. След това леко пияни се опитваме да снимаме звездите, но резултатите са плачевни, поне при мен. Размятаме се по леглата и палатките, а самият сън е неудобен заради каменистата почва и малката за моя ръст палатка.
Будя се рано, въртя се в желанието си да поспя още час, но това не се случва и се излюпям от палатката, а Митака и Вальо вече са седнали на една пейка и чакат да стана време и ресторантът да отвори врати. Гърбът ми изпуква, коментираме вчерашния ден, а сервитьорът от ресторанта се появява, качва се на буса и отива да отваря заведението. Тримата се отправяме по-късно натам, поръчваме си мазнотии като принцеси и пържени филии, пием айрян и се наслаждаваме на спокойното утро. Храната отново се топи в устата ни, а махмурлукът не се появява, само умората от нездравия сън.
Постепенно всички се събуждат, отново се връщаме към ресторанта, купуваме си мед и се сбогуваме с жените, които бяха гостоприемни към нас. Отиваме до Кюстендил за да разгледаме изложбата на Владимир Димитров-Майстора, а аз се впечатлявам от очите му в автопортретите - има нещо женско, емоционално в тях. Окапваме от жегата в града, товарим се отново на колите и се понасяме отново към София...