Малки трагедии

Бързам...
Обикновено винаги бързам за някъде, не мога да ходя бавно сам, а се впускам да заобиколя хората, да стигна заветната цел или просто да избегна навалицата. Сякаш собственото ми ускоряване е нещо, което носи смисъл на съществуването, създава гравитационно поле, което има силата да измени несправедливостите и проблемите, да ги реши преминавайки през тях.
И ето че пак бързам...

Слизам от трамвая и имам двайсет и пет минути да стигна за началото на един концерт, в чието провеждане има участие на приятели. За да съм подкрепа и за да се откъсна от ежедневието с нещо позитивно. Музиката е позитивна сила, която ни окрилява, бута ни напред. Спускам се по "Алабин", в слушалките ми бичи Иги Поп, а аз пристъпям между пукнатите плочки и хората с торби, които са напазарували храни и дрехи, носят се като торни бръмбари и са залепени за телефоните си. Вече е краят на работния ден, жегата се е отлепила от паважа и бавно се отдалечава, но все още въздухът е твърде жарък, тежък и капчиците пот вече са избили по върха на челото ми. Мисля си за любов, защото ще видя любов. Хората и жегата нямат значение за мен.
Тогава виждам краката. По средата на тротоара са, обути в черни панталони и сиви маратонки. Те имат протежение, имат тяло, което лежи на тротоара. Чак след това забелязвам хората, които носят бутилки с вода. Приближавайки се виждам едрото тяло, изцяло облечено в черно, сплъстената сива коса, а мъж е коленичил и полива лицето с вода. Не виждам лицето, виждам само шишето и водата. Ръцете са под тялото, а пръстите са мръсно сини и груби. Друг мъж говори по телефона със Спешната помощ, описва мъжа, "На около 50, с черни дрехи, в безсъзнание...". Наоколо има няколко жени, един друг мъж с мустак и боядисана коса отива да вземе импровизирана възглавница. "Човекът е припаднал, поне да му сложим една възглавница да не е на земята", казва жена с жълти дрехи. Никой не е поставил припадналия в правилната поза. Вече съм спрял, прибирайки слушалки и очила, питам дали са проверили пулс и дишане. Човекът на телефона казва, че се е обадил, след като го е видял да пада. Просто сякаш са му се били подкосили краката и той леко залитнал настрани. Не бил паднал тежко. Навеждам се и търся пулс. Долавям нещо. Междувременно хора ни подминават, някои остават, а един мъж пита дали са се обадили на линейка. Били звъннали преди осем минути. Усещам пулс, но е странен, все едно идва от другаде, идва от мен. Оставяйки раницата отстрани, питам момчето пред мен да му пипне пулса, дали ще го долови, защото усещам как моето собствено сърце ми се е качило в гърлото. Той не знае как точно да го измери, а аз се опитвам да видя дали има дишане, полагайки очилата си до устата му, но стъклата остават ясни. Решавам да го обърна, а момчето срещу ми обяснява как клепачите му са мърдали.

Навеждайки се, виждам очите му. Кожата му е синя. Очите му са покрити с множество кръвоизливи, там животът отдавна е изчезнал, а от устата му се е спуснала лига. Най-вероятно е било инфаркт. Хората, които минават питат дали сме извикали линейка, дали да не сме му дали вода, но в повечето случаи просто поглеждат смутено и отминават. Все пак това е един клошар. Линейката все така не идва, така или иначе няма смисъл. Събралите се стоим на пост, пазим напусналия този свят преди последното му пътешествие, последната му карета. Мъжът, който първи пита за линейката, започва да звъни на телевизии, които да отразят случката, как се оставя човек да умре. Тайната е, че този човек е нямал шанс, той го е загубил след първата минута. Не пипаме тялото. Хората философстват, обвинявайки системата, държавата, хората. Тези, които сме се събрали първоначално стоим около тялото, ние сме оплаквачките на неизвестния. Други преминават, питат ни какво е станало, а от трамваите хората гледат с изражение на уплах и дискомфорт. Мачкам пръстите с които съм проверявал пулса. Мисля си как трябва да останем тук докато линейката не дойде най-накрая. Този човек заслужава поне капчица уважение преди последното си пътуване, а ние сме там за да го дадем. Лежащото тяло отваря спомени за роднини, които са си отишли, за хората на улиците, за незначителността на съществуванието...
Някои от по-късно дошлите си тръгват. Нещо ме задушава и постепенно увеличавам радиуса от мястото на починалия. Все пак не мога за направя нищо повече за него, а събиращото се множество, което поглежда, пита, оглеждащо се за линейката или някоя камера е подтискащо... Оказвам се в периферията на гравитационното поле на трупа когато спешната помощ идва след 25 минути. Лекарят просто светва с фенерчето в очите му и се изправя... Поредният незнаен труп, който е събудил съпричастност към себе си, умирайки на паважа под палещата жега във въздуха... Аз се опитвам да потъна в тълпата, но слушам коментарите им и просто забързвам крачка, опитвайки се да ги надбягам...