15 март 06:30
Седя в чакалнята на Терминал 1 и се подготвям за първото ми отиване в Италия. Пътуване, което мислех да направя преди 3 години, да бъда при момичето, което обичах, но което така и не се състоя. Сега гледам екраните с полетите, моят наближава, и си представям какво ли би било ако всъщност не летя за Бергамо, а за Барселона, защото в този момент мислите ми летят натам, към друг човек и внезапното отваряне на сърцето ми за неяснотите. Спи ми се, искам да пия едно кафе. Заговарям се с един мъж до мен, който заедно с приятелката си отива към Канарските острови. Говорим си за Бергамо и как са ми описали като китно, приятно градче, заслужаващо да се разгледа. Това е и моята първа цел, да се позагубя в града, да усетя сам за себе си духа на Италия...
Въпреки всичко ме притеснява факта, че не знам езика, а италианците не говорят английски. Но все ще се оправя...
Полетът минава бързо, аз гледам основно облаци, забулили земята, чета книга, опитвам се да не се унасям или пък да позволя на стюардесите да ми предлагат неща за покупка. Не виждам много хора наоколо, които да грабнат вниманието ми, а до мен двойка спят като заклани.
Час и половина по-късно се сблъсквам с първото си препятствие, а именно покупката на билети за градския транспорт. Опитвам се да разбера как точно работи автомата за билети, други хора също се стараят да открият истината за метода, но никой, аз включително, не се зачитат в написаните бележки, че той всъщност не работи. Купувам си билет от едно гише, влизам в следващия автобус и той ме оставя на гарата, авто и железопътна, не особено впечатляваща, но явно съм изпуснал факта, че съм могъл да слезна направо в старата част на Бергамо, Сита Алта. Какво пък, дошъл съм да се разходя.
Има нещо възбуждащо в това да си на ново място, което не си виждал преди. При мен то подтиска всички рецептори, опиянява ме до степен, че не изпитвам глад, жажда или умора, багажът не ми тежи и мога да се движа с часове. Превръщам се в нещо като войник. Искам да видя всичко от архитектурата, ако мога да изпитам и начина на живот, но за последното не съм си го сложил за цел, все пак това ще мога да направя на спокойствие в Милано.
Ето ме Бергамо, дръж се!
Пресичам първия си булевард в Италия, заобикалям Макдоналсд-а, който изобщо ме изненадва, че присъства тук, в меката на храната, и за моя изненада се сблъсквам с думите върху една сграда - BERGAMO SCIENCE CENTER. Работата ми явно няма да ме напусне, но засега подминавам сградата, монументалния паметник до нея, крача бързо, а винилите по уличните лампи ме известяват за джаз фестивала в града. Гледам хората около себе си - усмихнати и спокойни (изключвайки ръкомахането естествено), поздравяват се един друг, а въздухът е пълен с миризми на вкусна храна. Часът е едва 8 и половина. Срещу кметството има нещо като малко площадче, обградено с улици и друга сграда. В него е разположена въртележка - червена, с орнаменти, точно като онези по филмите и си мисля за Фелини, Мастрояни и 8 и половина. Очаквам да се озова на някоя снимачна площадка или изглеждащи като филмови звезди да се появят с кабриолет някъде иззад ъгъла. Вместо това, на белведерето се издига стария град, целта ми за оставането в Бергамо. По думите на Кшишек там просто може да се загубиш из малките улички и да усетиш сладкия живот. Нямам карта, няма и откъде да я намеря, защото в тази страна нищо не отваря преди десет часа. Набирам скорост, спирам и снимам много неща. Като мъжа, който се мие на една от уличните чешми все едно няма душ в себе си. Или къщата в подножието на стария град с нейните прозорци и елементи от ковано желязо в стил сецесион. Жената с кучето си, която минава по старите стълби покрити с бръшлян. Групата деца, които си говорят на висок глас, все едно си викат, но всъщност просто се радват на нещо и учителите им, отговарящи на въпросите със сравнително спокойствие. Усмихвам се при вида им, усещайки трепета, който ги изпълва. Изкачвам се на височина, но все още не виждам вход към стария град, но съм спокоен, все някога трябва да се появи, нали?
И ето че табелите не лъжат, показват се очертанията на единия от входовете съм горната част на града, а на нея е изобразен венецианският лъв. Колите влизат в града докато мъж проси от чакащите на светофара. Първо виждам един малък парк с детски игрища, намиращ се на гърба на една катедрала или поне здание свързано с религията. Влизам в двора, жена развежда пинчера си, деца играят на различни игри и надават чуруликащи гласове от радост. Слънцето грее и аз се разсъбличам, стоя на светлината и гледам околностите. Вероятно тази част на града е щяла да бъде трудна за завземане при евентуална атака. Долу са стените, които опасват горния град, мъж работи върху парче земя, а оформените лехи ми напомнят за виното, което може да се добие от лозята тук, не знам защо...
Плъзгам се по малките калдъръмени улички, които се вият подобно на лабиринти, често широки колкото да мине една кола, а аз да трябва да залепна за стената, че да не ме отнесе. Стените наоколо са напукани, хора се движат бавно, прозорците са покрити с олющена боя, а от балконите се спускат саксии с цветя. Минавам напред, назад, оказвам се няколко пъти в центъра на горната част, при катедралата, а ученици тичат, защото закъсняват за час. По някое време в обиколката ми се озовавам на Via del Vagine и снимам табелата на улицата. Все пак не е зле да знаеш къде да търсиш при нужда... Спирам на различни пейки, пия вода от уличните чешми, наблюдавам панорамните гледки, а времето тече. Иска ми се да заговоря хората, но не ми се обяснява на различни езици, поне не сега. Но за това, че няма да срещна италианци по анцуг, както казваше моя колега... Не, не е вярно, но дори и с анцузи местните не приличат на батки, които се опитват да приличат на нещо повече отколкото са. Седя на една панорамна гледка, зачитам се в рекламата за джаз фестивала и си мисля как би било яко от малките улички да звучат игриви акорди.
Започва да ми стърже, спускам се към една от пекарните, спечелила ме най-много с аромата си и тук идва моментът с решението ми да не ям месо. В пекарната има пици маргарити, които са оптималния избор за неговорещ езика. Пред мен жени купуват хляб в различни форми и размери, а аз търпеливо си чакам реда. Когато той идва и жената ме заговаря на италиански, аз отговарям на английски, тя ме пита дали зная испански, но се разбираме какво искам. Пита ме откъде съм, отговарям й, но като цяло се разбираме без много думи, с повече жестове. Усмихва ми се, аз й отвръщам и отивам на една от пейките пред кметството. Въртележката от филмите на Фелини е пусната, а децата са се струпали около нея. Ям стръвно, осъзнавайки едва сега колко съм бил гладен. След това отивам да се разхождам пак, а просяци ме спират за пари. Единият ми показва лекарствата от които уж има нужда, а краката му са оттекли, мораво виолетови, дрехите протъркани и мръсни. Давам му. Друг се опитва да ме заклещи, но не му се давам и го подминавам. Влизам в една книжарница да купувам картички, а на въпрос за пощенски марки получавам ръкомахания и думите "Табачи, табачи!"
В един момент се чувствам сам. Може би миговете, в които можех сам да се разхождам из чужди места са отминали или просто ме държи емоцията от предните няколко дни. Правя още един кръг из Бергамо и се отправям към гарата. Купувам си билет за влака, а отивайки към перона една жена ме пита панически за нещо на италиански, но разбирайки, че не говоря езика се отказва. Въпреки това съм открил какво иска, да открие валидатора за билети и й казвам къде е на английски - тя явно ме разбира и ми благодари. На перона някакъв младеж ми иска пари, иска и от други хора, а с него е компания от момче и едно момиче, явно ще си купуват пиене.
Настанявам се във влака, наблюдавам хората, въздухът вътре мирише слабо на повръщано, а няколко момчета с африкански произход вдигат шум, говорят високо, крещят и една жена с апетитни форми се премества в друг вагон. Уморен съм и вътрешно се надявам да не съм объркал влака. Всъщност няма значение, ако съм го объркал ще е малко приключение. Влакът ускорява, по пътеката минават различни просяци, които оставят бележки с текстове от сорта "Бъдете добри християни и помогнете!", "Пасха е и отворете сърцата си за нуждаещите се!", а после минават и си ги взимат, аз се старая да не ги гледам, защото има елемент на неудобство когато си чужденец и ти искат пари, прави те някак по уязвим за просяците в съответната страна. Виждам "Червения километър" - отсечката от магистралата, която има вдигната червена стена, проект на някакъв артист за нещо, което не си спомням. Облаците се скупчват и слънцето бяга, давайки едни сиви нюанси на първата ми среща с провинцията на Северна Италия.
След около час влакът бавно навлиза в Милано, като кръв в даден кръвоносен съд, спира, после пак тръгва, а наоколо е пустиня от железопътни релси, сплетени като мрежата на паяк и водещи към центъра й. Минавайки през Милано с влака си създавам усещането за индустриален център, за нещо, което ми напомня Берлин, но със сгради, котио имат почерка на Ренесанса и Класицизма. Слизам в малката лудница, на входовете има стюарди и пропускат само хората с билети. Рада не е наоколо и й звъня - оказва се в преддверието, защото не може да дойде на перона. Посреща ме настинала и подсмърчаща, така е от няколко дни. Тъй като има лекции, които трябва да посети, ме води до квартирата си, така че да мога да си почина малко, да дремна, а после да се срещнем пред Дуомо. Метрото, с което се движим е сивкаво и мръсно, трака много и спирките не се обявяват или поне не виждам и да ги пише някъде. Тийнейджъри врещят, Рада ми обяснява, че има уговорки за тези дни, но не е проблем и аз да се присъединя ако искам. Оказва се, че живее извън центъра, но достатъчно близо пеша или с транспорт. Разказва ми за нутриите в канала близо до тях, как са били внесени да създадат баланс в градската фауна и как всички й се смеят, че ги обожава. В квартирата се запознавам със Серджо и Карло, съквартирантите й. Серджо се опитва да завърши медицинското си образование, което е прекъснал, в момента работи като консултант в магазин за дрехи и е личния треньор на Рада. Карло се занимава с водене на радиопредавания, опитва се също да завърши, но явно пуши повече джойнт и е муден. Всъщност Милано ухае на запалена плантация, марихуаната се усеща от всеки ъгъл и хората не се свенят. Рада ме оставя, аз си взимам душ, после разговарям със Серджо, който ми предлага храна, но за момента съм твърде учтив за да приема, а и не съм гладен. После се излягам за малко, надписвам картичките за няколко човека, чета малко и релаксирам. Правя си карта как трябва да стигна до Дуомо и потеглям, нарамвайки олекотения си багаж. Потеглям, слушам музика и гледам хората, които тук не са толкова усмихнати, но може и да е заради облачното време. Цветя висят от терасите и первазите, велосипедисти карат като луди, а и шофьорите не им отстъпват по алогичност. Другото, което е странно за мен е наличието на жълто в светофара за пешеходците. Какво ли ще рече, може би "тичай, че ще те сгазят? Или "бъди с повишена внимателност"?. Всъщност жълтото е по-продължително от зеленото, появява се след него, а не преди него, обърква ми движението, а пешеходците по принцип не го спазват особено.
На Дуомо е пълно с хора, туристите си правят селфита, местните седят по стълбите и се чакат, а аз се раздвижвам в очакване на Рада. На входа на катедралата има спец части, които проверяват багажите на влизащите на опашка. Фасадата е изпълнена със сложна плетеница от фигури, библейски сюжети, а вратите са от тежки медни листове, също с богата украса. Подминавам група българи, които си говорят за квартал Хладилника, забелязвам множеството азиатци със селфи стикове, които сякаш се разправят един друг кой как да направи снимките. Отсреща виждам галерията "Виктор Емануил Втори", може би модния център на града. Цялата обстановка ми напомня за Кьолн, за големината на тамошната катедрала, която се е строила толкова време.
Рада се появява и се разхождаме, вятърът се усилва, минаваме през повечето важни места, но слънцето се скрива и вече е сумрак. Ще ходим на аперитиво - всеки бар в Италия го има. За пет или десет евро питието, независимо какво, можеш да си вземеш от сготвената храна и да мезиш с компанията. Аперитивото е един от начините да различиш туристи от местни. Един местен ще си сложи една чиния с храна и ще се върне на масата, а един турист, за да не се мине случайно, ще вземе 2 или 3 чинии пълни с храна. Мястото на което отиваме е от добрите и се надяваме да има места. Оказваме се щастливци, на маса за двама точно до храната. Поръчвам си бира, а Рада коктейл и след това се нахвърляме върху манджата. При едно от зарежданията се сблъсквам с един италианец, по-нисък от мен, здрав и набит, с къса подстрижка, брада и татуировки. Той ме заговаря, аз му казвам, че не говоря езика, тогава той обръща на английски, почти без акцент, и започва да ме хока как не съм знаел италиански, защото видиш ли като съм в Италия, то трябва да го говоря. Става ми смешно как се пали, но решавам да не му казвам, че когато дойде в България искам да говори моя език. Но такива аперитивота ме подсещат за заветния ресторант-бюфет в Барселона преди 3 години. Боже, кога минаха тези години!
Натъпкани като чували се връщаме обратно към квартирата, вятърът духа силно и аз се надявам Рада да не се доразболее, но се разхождаме дотам, говорим си за нейното бъдеще, за плановете й и любовта. Аз говоря за специалния човек, появил се в моя живот, и че не знам какво ще се случи в бъдещето между нас.
Сутринта се събуждам рано, правя кафе и чета. Часът е едва шест и половина, а светлината прониква през прозорците. Осъзнавам каква тъпотия съм направил снощи когато оставих обувките си да се отмиришат навън. Маратонките ми са прогизнали от нощния дъжд, аз ги слагам под радиатора с надеждата да изсъхнат, но не се надявам на чудеса. Миризмата на кафе изпълва кухнята, правя упражнения, а аз забелязвам надписа Kærlighed на единия шкаф. Дания не ме оставя дори и в Италия, особено щом тук има Tiger и всички си пазаруват от него. Решавам, че ще разбера живота на Рада в Милано, ще погледна града през нейните очи, защото ще е къде по-интересно от това просто да се мотая сам. Отиваме към Фондационе Прада където има едно много интересно кафене. Дизайнът му е по идея на Уес Андерсън, режисьорът на "Гранд Хотел Будапещ", с орнаментите, които са характерни за филмите му, симетрията на изображенията. Небето е свъсено, сиво и облачно, духа силен вятър. Ядем типичната закуска по италиански - кафе и нещо сладко. Взимаме си кроасани, моят е с крем брюле и докато отхапвам обвивката му се разпуква и пръстите ми залепват от пълнежа. Наоколо всичко ми напомня на нещо от 50-те години, сервитьорите знаят английски, всичко е шикозно, но на достъпни цени. Вътре, във Фондационе, е изложен съвременен аутоматон плашещо приличен на човек.
Спускаме се към Брера където е академията, защото Рада трябва да посети една лекция, която всъщност ще е презентация на книга за една феминистка, която е била приближена на Мусолини. Академията в Брера е като истинско учебно заведение - високи сводове, сумрачни коридори, репродукции на известни статуи, а в стените й се намират вградени останки от стара църква. В едно от ателиетата сценографи създават нови светове, необезпокоявани от нас, за тях ние сме като призраци на съвремието, а те дълбаят в миналото или фантазията си. Лекцията се забавя, все пак нищо в Италия не стартира навреме, хората бавно влизат, а и повечето са просто да си сложат подписа в списъка за присъствие (като Рада), други са натегачи и се опитват да изпъкнат, водейки си бележки. Аз наблюдавам студентите, лицата им, опитвам се да скицирам някои, но нищо не се получава. Когато най-сетне се появява списъка и Рада се разписва нищо не ни задържа. Излизаме във вътрешния двор където ни посреща голата статуя на Наполеон. Купуваме бои и платно за подарък - утре сме на защитата на докторска дисертация на нейна приятелка, Шервийн, с която имат собствен кръжок за рисуване. По улиците виждам цветя в кошниците на велосипеди - оказват се знак, че някой е починал с колелото си, вид некролог. Гони ни глад и Рада иска да ми покаже най-вървежното място за панцероти, което се намира близо до Дуомо. И наистина е такова - има 3 опашки, а африкански разпоредители ни насочват коя опашка е най-бърза. Взимаме няколко панцероти, с различен пълнеж - всъщност те представляват нещо като мекици, но във вид на калцоне с плънка. Парят много, защото са току що направени - изгарям езика си, но вкуса е прекрасен. В тази стана няма как да не уважаваш храната. После влизаме в Дуомо и разглеждаме вътре, а аз съм впечатлен от статуята на светеца, който е без кожа и мога да разгледам мускулните му влакна върху цялото тяло. На пейките има хора, които се молят, много снимат, а аз се опитвам да не вадя фотоапарата, но все пак правя няколко снимки. Билетът ни е комбиниран с още две неща, но за съжаление те са затворени днес.
Продължаваме разходката, отивайки близо до Музея на науката и иновациите, където Рада ме оставя, защото иска да се прибере, да остави подаръка и да сготви нещо. Аз обаче искам да разгледам макетите по творби на Леонардо. Влизам вътре и на касата ми казват, че ще затворят след два часа. Това не е проблем за мен - взимам картата, хуквам из огромните зали, разглеждайки на скорост всякакви неща - от реплика на Тайната вечеря до игра за изстрелване на сателит, загубвайки се в подземията и излизайки на неочаквани места. В динамичното ми движение успявам да покрия всичко - самолети, кораби от различни епохи, химията в нашия живот, различни опити и т.н. Бързам да влезна в работното време, лавирайки през коридорите и огромната подводница във вътрешния двор за да открия, че изходът на картата е затворен за ремонт, а аз имам 10 минути да стигна обратно до началната точка. Препотявам се три пъти, но се измъквам навреме, служителите ме гледат с успокоение и присвити устни когато излизам. Отправям се пеша към квартирата на Рада, обърквам малко пътя си, но се ориентирам по картите на спирките къде точно съм. Минавам край една инсталация срещу насилието над жени, подминавам африканци продаващи цветя.
Заварвам Рада да готви паста със сьомга и сметана, продължаваме да говорим на нейните планове, виждам проекта, който тя прави за Христо, а тя ми обяснява за утрешния ден и дипломирането. Наяждаме се, Карло се прибира, разменяме си няколко думи, а после той потъва в стаята си.
Хващаме метрото и отиваме към работата на Нико - магазин-енотека. Посреща ни със слънчеви очила нищо, че е вечер, но аз знам, че е минал операция на очите. Ведър е, небрежно облечен. Не след дълго се появява Катя - рускиня, която живее със сестра си в Милано. Отваряме бутилка розе и пием от пластмасови чаши. При всичките празни бутилки решавам да си направя идиотски снимки как не съм успял да се справя с толкова алкохол и се просвам на пода, а другите ме нагласят за да съм правдоподобен. Нико приключва работа и ни закарва. Той свири на пиано и прави музика с няколко други души, опитвайки се да пробие. Прибирайки се заварваме Серджо, който на следващия ден ще пътува за Париж с приятелката си и си говорим за това, че може да ходим на планина като дойдат с Рада в България - те имат такъв план за лятото.
Четвъртък ме заварва рано сутрин със слънце и обещание за топло време. Правя упражнения на балкона, в близкия парк хората тичат. Слагам кубинката на котлона в очакване на благия мирис от надигащото се кафе. Закусваме, приготвяме се и тръгваме към Политехническия университет където ще се състои защитата. Заварваме Алекс, сърбин, който също прави докторат. Висок и строен, с оформени мустаци, той пръска хумор, който е близък до нашия. Появяват се и другите хора, които са приятели на Шервийн - Хуан, Ива, на останалите ми се губят вече имената, но те са тук за да я подкрепят. Шервийн е нервна, защото една преподавателка, професор, с която са имали дразги ще е тук и тя е сигурна, че ще се опита да й влоши презентацията по какъвто начин може. Сред тези хора лъха приятелска атмосфера - те всичките са чужденци, които обаче са намерили някакво място тук, смесили са се с културата на Милано и аз се радвам, че Рада ги познава, защото това я държи в баланс. Хуан повтаря няколкото реплики, които е научил на български от Ива - "Опасност, опасност! Тютюнопушенето е забранено!. Шервийн е облечена с жилетка, която е свързана с нейния ирански произход. Има изразително лице, дълга черна и права коса. Сестра й пък е мълчалива, за пръв път е в Европа, има особен белег на лицето и ми напомня на една приятелка в София. Както всяко нещо презентациите се бавят, ние чакаме, правят ни се забележки, че сме шумни и ние се оттегляме в офиса на докторантите. Забелязвам момичето, което се е лепнало за Хуан, а той изобщо не забелязва това. Влиза и ръководителят на Шервийн за да й пожелае успех и успокои. Нейната презентация ще е на английски, тя не е тренирала речта си, което я тревожи допълнително, а аз й казвам да не се панира, това само ще й навреди.
Идва нейният ред, тя застава пред комисията и се оказва (по-късно разбираме това), че е объркала презентацията си с по-стара версия. Гласът й трепери, говори бързо и не съвсем уверено, а преподавателят, който я плаши е там, облегнала се на стола и впила очи в нея. Професор започва да я пита на италиански, а тя му отговаря на английски, което видимо я притеснява. Всичко приключва след двайсет минути, ние чакаме отвън, а злата жена стои в коридора и чете вестник. Комисията дебатира, отваря подвижната врата и Шервийн е вече доктор. Изважда се венец от дафинови листа, всички започват да пеят "Докторо, докторо...", тя бива коронясана, трепери от вълнение, бърза да отвори кутиите с лакомствата, а после в офиса се отваря и шампанското. Пием няколко чаши, а после с Рада се спускаме към скъпата част на Милано.
Там ни посреща една огромна модернистична сграда, облечена в огледала, а на площада има голям фонтан, затворен за почистване. Наоколо като акули щъкат различни доброволци, набиращи средства, но чувайки българската ни реч се отдръпват като от чума. Виждам модерните блокове, в които една панелка струва някой друг милион, а на терасите има малки градини с дървета. Рада ми показва и една приятна тераса над заведение. След това в търсене на място за ядене се спускаме в Брера, близо до един площад. Там има временен пазар, от онези, които има в малките градове из България, който продължава до четири часа. Сядаме в едно заведение, в което всеки сандвич е с името на художник, и се радваме на слънцето. Пред нас пазарът затваря, всичко се събира по камионите и след това мястото се изчиства. Хапваме, отиваме до Музея на Дуомо, в който се съхраняват различни части от статуи, направени в работилниците за Дуомо, даващи възможност от близо да видиш майсторството. Опитваме се да изпреварим група пенсионери, които по италиански спират на средата на пътя. Измъкваме се, Рада отива към квартирата да вземе подаръка и се уговаряме къде да се чакаме за въпросния бар, което за мен значи да взема автобус и да слезна на определена спирка. Поне би трябвало, по нейни думи, да обявяват спирките. Въртя се около Дуомо и района, купувам си една панцерота, защото съм прегладнял, разглеждам хората, които се въртят като топките на бика в галерията (последното е поверие за плодовитост и късмет и представлява издълбана дупка на мястото на топките на един бик), а срещу Ла Скала един пенсионер се опитва да пее с беззъбата си уста различни арии. Разглеждам и един битпазар за всякакви дрънкулки, но не намирам нищо интересно.
Влизам в автобуса, преброил съм предварително спирките, а за моя изненада няма обявления вътре, което ме принуждава да броя. Също така имам съмнение, че автобусът не спира навсякъде, а една жена се обръща към мен да ме пита нещо, но виждайки, че не мога да й отговаря се обръща към друг мъж. За мен вече е късно, изпуснал съм бройката и се опитвам да я възстановя наум. Решавам, че съм направил правилната калкулация и слизам с бутане от сардинената кутия. Оказва се, че съм бил близо - само една спирка по-рано и тръгвам пеша. Следващата спирка се оказва срещу гигантски автомат за презервативи, а скоро и Рада пристига. Намираме бара, Алекс е вече там, постепенно се появяват и другите. Шумно и тясно е, пълним чиниите с храната от аперитивото, не е особено удобно за хранене, а наоколо има и други завършили, огласящи въздуха с "Докторо, докторо..." Става задушно, а мен ме успива липсата на движение. Тръгваме да се прибираме, а вече транспортът е през двайсет минути. Вървим от спирка на спирка, защото не ни се стои на едно място. Накрая автобусът идва и ние се прибираме. Карло е буден и може би си приготвя джоинт.
Следващата сутрин е още по-топла, с Рада се отправяме най-сетне да намерим пощенски марки, а и тя да изпрати важни документи на своя приятелка в Сърбия. В магазините за тютюн ни отбиват когато разбират, че е за европейския съюз, но просто не им се занимава да ни продават марки. Извиненията са от това, че е необходим специален печат до това, че за различните държави в съюза цените са различни. Оказва се, че няма нищо такова - в пощата марката е едно евро и аз пускам всичките надписани картички. После се спускаме към каналите на Милано - навремето цяла мрежа за да прилича на Венеция, то сега бяха останали само два, които почти не се използват и представляват идеалното място за развитие на комари. Сядаме в едно кафене, което крие под себе си апокрифен бар, чиито пропуск е строго индивидуален. Сервитьорът ни пита дали сме българи и се оказва, че и той е нашенец и ни познал по моите мартеници. Пием кафето си бавно (светотатство за италианците), а влизайки в тоалетната една не се убивам - много стъпала и неочаквани завои, обсипани с ярко червена светлина.
Разхождаме се, срещаме Шервийн и сестра й, минаваме през Кастело с неговите окопи пълни с котки, отправяйки се към парка отзад да се излежаваме на слънце. В този момент ми липсва само бирата, но се наслаждавам на момента. Без да бързам, без да имам какво да правя. Така минават два три часа и ставаме, отивайки към едно кафене в Брера където аз се отдавам на чревоугодничество с шоколадов десерт, полят с шоколад и дори дървената ми виличка е потопена в шоколад. След това се разделяме с Шервийн и сестра й, а аз и Рада се впускаме в скоростно разглеждане на музеите на Кастело. Имат интересна изложба на древноегипетски артефакти, останки от праисторически времена, оръжия от различни епохи и недовършената Пиета на Микеланджело. После ядем сладолед на път за квартирата на Нико - той ни е поканил на вечеря. По пътя взимаме вино. Нико живее в предградията - стара фабрика, която е преустроена за офиси и жилища. Там живее с Франческо, също музикант, свирещ на контрабас, а Рада използва пространството като ателие за направата на дипломния си проект. Мястото ми харесва, а самата квартира е разхвърляна, подреден е единствено ъгъла за музика. Заварваме Нико заедно с друг музикант, Антонио, да синтезират музика, тествайки новата играчка. Мирише на коз, а за приготвянето на храната има време. Говорим, Нико и Франческо свирят, лигавят се по един декадентски начин с музиката, характерен за неуспелите, неотвърдените музиканти. Аз затварям очи и се наслаждавам. Антонио разказва за всичките истории с наркотици когато се е появила диджей сцената в Италия. Храната се оказва недостатъчна, режем сирена, за другите има и салам, заедно с хляб и утоляваме глада си. След това обаче нещата забуксуват, Нико, Антонио и Франческо изпадат в летаргично състояние, характерно за местните, в което те искат да говорят и да говорят. Рада се напряга, защото сме на гъза на миланската география, а Нико е обещал, че ще ни закара. В крайна сметка се озоваваме към един през нощта в квартирата, Антонио ни е закарал тримата с Нико.
19 март
Идва последният ми ден в Милано, а и сега когато сме разгледали всичко ще се отдадем на айлящина. Спускайки се в центъра, влизаме в една от важните катедрали, създадена по поръчка на св. Амброджо, покровителят на Милано, който е планирал да бъде погребан в нея, но в крайна сметка тя е станала дом за откритите мощи на светци. После отиваме на колоните, място подобно на нашата градска градинка, в която се събират хората. Седим и си говорим, хората ни подминават. Щом огладняваме Рада ме повежда към едно място за мексиканска храна и аз си взимам вегетарианско бурито. Отиваме с храната в близкия парк и ядем доволно, печейки се отново. След това отиваме към стария университет, който преди това е бил болница, разглеждам отдалече помещението в което са съхранявали лед. Има някаква конференция или събитие от този сорт в сградите на заведението, а малките вътрешни дворчета са покрити с гирлянди от цветни хартии. Всъщност се оказват некролози в памет на убитите от мафията.
Времето напредва, спускаме се към един бар, държан от комунисти, защото там Нико ще има участие, свирейки интерлюдиите за едно радиопредаване. Нико ги мрази, защото не правят нищо от това, което той иска от тях (да обявяват името му по-често за да може да има вид реклама). Запознавам се с бащата на Нико, художник, който е лъчезарен човек, но за съжаление не говори английски и Рада ни превежда. Въпреки всичко се разбираме някак, установяваме някаква връзка, а той е тук да подкрепи сина си, стараейки се да избегне контакта с определени политици също присъстващи на събитието. Появява се Франческо, там е и Карло, който е въвлякъл Нико в това радио. Карло ми предлага да не спя цяла нощ и да отидем да купонясваме. Аз нямам нищо против - отдавна не съм го правил. Разбираме се да се чуем, така че да мога да се прибера, да си приготвя багажа и да излезна с него. Предаването свършва и отиваме към жилището на Шервийн - днес се пада иранската нова година и сме поканени на вечеря. Купуваме вино, отиваме почти до същото място като вчера, а там всички са облечени добре със стил, а аз съм по тениска и зачервен врат от слънцето цял ден. Ядем, говорим, а един приятел на Шервийн разказва за перипетиите си, пътувайки с нея. Аз съм външен елемент, усещам го, но нямам нищо против, вливам се някак в атмосферата, мълча повече и гледам. Става време да си ходим, а Карло все още не е тръгнал към заведението за което ми е разказвал и решавам да не го чакам. Предпочитам да спя за два или три часа, защото в три часа трябва да поема на дългия си път към Бергамо.
Приготвям си багажа, казвам си чао с Рада и Нико, които няма да ме изпратят, а аз съм научил как трябва да стигна до Централната гара където са всичките автобуси до летището в Бергамо. Просвам се в дивана без да го оправям, спя два часа и се будя преди алармата си. Карло се е върнал, казвам си чао с него и излизам да хвана автобуса си за Централе. В него обявяват спирките, но за съжаление високоговорителят пука и едва чувам имената им. Опитвам се да не се унасям от друсането, разглеждам пътниците, които се прибират след пиянска вечер и се старая да не изпусна спирката си. Чувам "Чентрале" и се приготвям да слезна. Сградата на гарата, построена по времето на Мусолини, се издига масивно над мен, а аз я обикалям в търсене на мястото където автобусите чакат. Намирам ги, качвам се вътре и се движа с наближаващото утро към Бергамо, прекосявайки магистралата, между градовете. Летището ме посреща пълно с хора от различни страни и националности, аз се впускам в тази етническа супа, защото предпочитам да чакам вътре в летището, а не някъде отвън, защото едно случайно заспиване може да ми коства много. Служителите на паспортен контрол ме гледат странно - имам близо 2 часа до полета, но свиват рамене и ме следват. Сядайки на една пейка вадя тефтера си и започвам да записвам случилото се с идеята да не заспивам. Не искам да пия кафе, стига ми светлината от надигащото се слънце да ме държи буден...
Седя в чакалнята на Терминал 1 и се подготвям за първото ми отиване в Италия. Пътуване, което мислех да направя преди 3 години, да бъда при момичето, което обичах, но което така и не се състоя. Сега гледам екраните с полетите, моят наближава, и си представям какво ли би било ако всъщност не летя за Бергамо, а за Барселона, защото в този момент мислите ми летят натам, към друг човек и внезапното отваряне на сърцето ми за неяснотите. Спи ми се, искам да пия едно кафе. Заговарям се с един мъж до мен, който заедно с приятелката си отива към Канарските острови. Говорим си за Бергамо и как са ми описали като китно, приятно градче, заслужаващо да се разгледа. Това е и моята първа цел, да се позагубя в града, да усетя сам за себе си духа на Италия...
Въпреки всичко ме притеснява факта, че не знам езика, а италианците не говорят английски. Но все ще се оправя...
Полетът минава бързо, аз гледам основно облаци, забулили земята, чета книга, опитвам се да не се унасям или пък да позволя на стюардесите да ми предлагат неща за покупка. Не виждам много хора наоколо, които да грабнат вниманието ми, а до мен двойка спят като заклани.
Час и половина по-късно се сблъсквам с първото си препятствие, а именно покупката на билети за градския транспорт. Опитвам се да разбера как точно работи автомата за билети, други хора също се стараят да открият истината за метода, но никой, аз включително, не се зачитат в написаните бележки, че той всъщност не работи. Купувам си билет от едно гише, влизам в следващия автобус и той ме оставя на гарата, авто и железопътна, не особено впечатляваща, но явно съм изпуснал факта, че съм могъл да слезна направо в старата част на Бергамо, Сита Алта. Какво пък, дошъл съм да се разходя.
Има нещо възбуждащо в това да си на ново място, което не си виждал преди. При мен то подтиска всички рецептори, опиянява ме до степен, че не изпитвам глад, жажда или умора, багажът не ми тежи и мога да се движа с часове. Превръщам се в нещо като войник. Искам да видя всичко от архитектурата, ако мога да изпитам и начина на живот, но за последното не съм си го сложил за цел, все пак това ще мога да направя на спокойствие в Милано.
Ето ме Бергамо, дръж се!
 |
| Панорама над Бергамо |
Плъзгам се по малките калдъръмени улички, които се вият подобно на лабиринти, често широки колкото да мине една кола, а аз да трябва да залепна за стената, че да не ме отнесе. Стените наоколо са напукани, хора се движат бавно, прозорците са покрити с олющена боя, а от балконите се спускат саксии с цветя. Минавам напред, назад, оказвам се няколко пъти в центъра на горната част, при катедралата, а ученици тичат, защото закъсняват за час. По някое време в обиколката ми се озовавам на Via del Vagine и снимам табелата на улицата. Все пак не е зле да знаеш къде да търсиш при нужда... Спирам на различни пейки, пия вода от уличните чешми, наблюдавам панорамните гледки, а времето тече. Иска ми се да заговоря хората, но не ми се обяснява на различни езици, поне не сега. Но за това, че няма да срещна италианци по анцуг, както казваше моя колега... Не, не е вярно, но дори и с анцузи местните не приличат на батки, които се опитват да приличат на нещо повече отколкото са. Седя на една панорамна гледка, зачитам се в рекламата за джаз фестивала и си мисля как би било яко от малките улички да звучат игриви акорди.
В един момент се чувствам сам. Може би миговете, в които можех сам да се разхождам из чужди места са отминали или просто ме държи емоцията от предните няколко дни. Правя още един кръг из Бергамо и се отправям към гарата. Купувам си билет за влака, а отивайки към перона една жена ме пита панически за нещо на италиански, но разбирайки, че не говоря езика се отказва. Въпреки това съм открил какво иска, да открие валидатора за билети и й казвам къде е на английски - тя явно ме разбира и ми благодари. На перона някакъв младеж ми иска пари, иска и от други хора, а с него е компания от момче и едно момиче, явно ще си купуват пиене.
 |
| Първа среща с Дуомо |
След около час влакът бавно навлиза в Милано, като кръв в даден кръвоносен съд, спира, после пак тръгва, а наоколо е пустиня от железопътни релси, сплетени като мрежата на паяк и водещи към центъра й. Минавайки през Милано с влака си създавам усещането за индустриален център, за нещо, което ми напомня Берлин, но със сгради, котио имат почерка на Ренесанса и Класицизма. Слизам в малката лудница, на входовете има стюарди и пропускат само хората с билети. Рада не е наоколо и й звъня - оказва се в преддверието, защото не може да дойде на перона. Посреща ме настинала и подсмърчаща, така е от няколко дни. Тъй като има лекции, които трябва да посети, ме води до квартирата си, така че да мога да си почина малко, да дремна, а после да се срещнем пред Дуомо. Метрото, с което се движим е сивкаво и мръсно, трака много и спирките не се обявяват или поне не виждам и да ги пише някъде. Тийнейджъри врещят, Рада ми обяснява, че има уговорки за тези дни, но не е проблем и аз да се присъединя ако искам. Оказва се, че живее извън центъра, но достатъчно близо пеша или с транспорт. Разказва ми за нутриите в канала близо до тях, как са били внесени да създадат баланс в градската фауна и как всички й се смеят, че ги обожава. В квартирата се запознавам със Серджо и Карло, съквартирантите й. Серджо се опитва да завърши медицинското си образование, което е прекъснал, в момента работи като консултант в магазин за дрехи и е личния треньор на Рада. Карло се занимава с водене на радиопредавания, опитва се също да завърши, но явно пуши повече джойнт и е муден. Всъщност Милано ухае на запалена плантация, марихуаната се усеща от всеки ъгъл и хората не се свенят. Рада ме оставя, аз си взимам душ, после разговарям със Серджо, който ми предлага храна, но за момента съм твърде учтив за да приема, а и не съм гладен. После се излягам за малко, надписвам картичките за няколко човека, чета малко и релаксирам. Правя си карта как трябва да стигна до Дуомо и потеглям, нарамвайки олекотения си багаж. Потеглям, слушам музика и гледам хората, които тук не са толкова усмихнати, но може и да е заради облачното време. Цветя висят от терасите и первазите, велосипедисти карат като луди, а и шофьорите не им отстъпват по алогичност. Другото, което е странно за мен е наличието на жълто в светофара за пешеходците. Какво ли ще рече, може би "тичай, че ще те сгазят? Или "бъди с повишена внимателност"?. Всъщност жълтото е по-продължително от зеленото, появява се след него, а не преди него, обърква ми движението, а пешеходците по принцип не го спазват особено.
На Дуомо е пълно с хора, туристите си правят селфита, местните седят по стълбите и се чакат, а аз се раздвижвам в очакване на Рада. На входа на катедралата има спец части, които проверяват багажите на влизащите на опашка. Фасадата е изпълнена със сложна плетеница от фигури, библейски сюжети, а вратите са от тежки медни листове, също с богата украса. Подминавам група българи, които си говорят за квартал Хладилника, забелязвам множеството азиатци със селфи стикове, които сякаш се разправят един друг кой как да направи снимките. Отсреща виждам галерията "Виктор Емануил Втори", може би модния център на града. Цялата обстановка ми напомня за Кьолн, за големината на тамошната катедрала, която се е строила толкова време.
Рада се появява и се разхождаме, вятърът се усилва, минаваме през повечето важни места, но слънцето се скрива и вече е сумрак. Ще ходим на аперитиво - всеки бар в Италия го има. За пет или десет евро питието, независимо какво, можеш да си вземеш от сготвената храна и да мезиш с компанията. Аперитивото е един от начините да различиш туристи от местни. Един местен ще си сложи една чиния с храна и ще се върне на масата, а един турист, за да не се мине случайно, ще вземе 2 или 3 чинии пълни с храна. Мястото на което отиваме е от добрите и се надяваме да има места. Оказваме се щастливци, на маса за двама точно до храната. Поръчвам си бира, а Рада коктейл и след това се нахвърляме върху манджата. При едно от зарежданията се сблъсквам с един италианец, по-нисък от мен, здрав и набит, с къса подстрижка, брада и татуировки. Той ме заговаря, аз му казвам, че не говоря езика, тогава той обръща на английски, почти без акцент, и започва да ме хока как не съм знаел италиански, защото видиш ли като съм в Италия, то трябва да го говоря. Става ми смешно как се пали, но решавам да не му казвам, че когато дойде в България искам да говори моя език. Но такива аперитивота ме подсещат за заветния ресторант-бюфет в Барселона преди 3 години. Боже, кога минаха тези години!
Натъпкани като чували се връщаме обратно към квартирата, вятърът духа силно и аз се надявам Рада да не се доразболее, но се разхождаме дотам, говорим си за нейното бъдеще, за плановете й и любовта. Аз говоря за специалния човек, появил се в моя живот, и че не знам какво ще се случи в бъдещето между нас.
 |
| Традиционна закуска |
Спускаме се към Брера където е академията, защото Рада трябва да посети една лекция, която всъщност ще е презентация на книга за една феминистка, която е била приближена на Мусолини. Академията в Брера е като истинско учебно заведение - високи сводове, сумрачни коридори, репродукции на известни статуи, а в стените й се намират вградени останки от стара църква. В едно от ателиетата сценографи създават нови светове, необезпокоявани от нас, за тях ние сме като призраци на съвремието, а те дълбаят в миналото или фантазията си. Лекцията се забавя, все пак нищо в Италия не стартира навреме, хората бавно влизат, а и повечето са просто да си сложат подписа в списъка за присъствие (като Рада), други са натегачи и се опитват да изпъкнат, водейки си бележки. Аз наблюдавам студентите, лицата им, опитвам се да скицирам някои, но нищо не се получава. Когато най-сетне се появява списъка и Рада се разписва нищо не ни задържа. Излизаме във вътрешния двор където ни посреща голата статуя на Наполеон. Купуваме бои и платно за подарък - утре сме на защитата на докторска дисертация на нейна приятелка, Шервийн, с която имат собствен кръжок за рисуване. По улиците виждам цветя в кошниците на велосипеди - оказват се знак, че някой е починал с колелото си, вид некролог. Гони ни глад и Рада иска да ми покаже най-вървежното място за панцероти, което се намира близо до Дуомо. И наистина е такова - има 3 опашки, а африкански разпоредители ни насочват коя опашка е най-бърза. Взимаме няколко панцероти, с различен пълнеж - всъщност те представляват нещо като мекици, но във вид на калцоне с плънка. Парят много, защото са току що направени - изгарям езика си, но вкуса е прекрасен. В тази стана няма как да не уважаваш храната. После влизаме в Дуомо и разглеждаме вътре, а аз съм впечатлен от статуята на светеца, който е без кожа и мога да разгледам мускулните му влакна върху цялото тяло. На пейките има хора, които се молят, много снимат, а аз се опитвам да не вадя фотоапарата, но все пак правя няколко снимки. Билетът ни е комбиниран с още две неща, но за съжаление те са затворени днес.
Продължаваме разходката, отивайки близо до Музея на науката и иновациите, където Рада ме оставя, защото иска да се прибере, да остави подаръка и да сготви нещо. Аз обаче искам да разгледам макетите по творби на Леонардо. Влизам вътре и на касата ми казват, че ще затворят след два часа. Това не е проблем за мен - взимам картата, хуквам из огромните зали, разглеждайки на скорост всякакви неща - от реплика на Тайната вечеря до игра за изстрелване на сателит, загубвайки се в подземията и излизайки на неочаквани места. В динамичното ми движение успявам да покрия всичко - самолети, кораби от различни епохи, химията в нашия живот, различни опити и т.н. Бързам да влезна в работното време, лавирайки през коридорите и огромната подводница във вътрешния двор за да открия, че изходът на картата е затворен за ремонт, а аз имам 10 минути да стигна обратно до началната точка. Препотявам се три пъти, но се измъквам навреме, служителите ме гледат с успокоение и присвити устни когато излизам. Отправям се пеша към квартирата на Рада, обърквам малко пътя си, но се ориентирам по картите на спирките къде точно съм. Минавам край една инсталация срещу насилието над жени, подминавам африканци продаващи цветя.
Заварвам Рада да готви паста със сьомга и сметана, продължаваме да говорим на нейните планове, виждам проекта, който тя прави за Христо, а тя ми обяснява за утрешния ден и дипломирането. Наяждаме се, Карло се прибира, разменяме си няколко думи, а после той потъва в стаята си.
Хващаме метрото и отиваме към работата на Нико - магазин-енотека. Посреща ни със слънчеви очила нищо, че е вечер, но аз знам, че е минал операция на очите. Ведър е, небрежно облечен. Не след дълго се появява Катя - рускиня, която живее със сестра си в Милано. Отваряме бутилка розе и пием от пластмасови чаши. При всичките празни бутилки решавам да си направя идиотски снимки как не съм успял да се справя с толкова алкохол и се просвам на пода, а другите ме нагласят за да съм правдоподобен. Нико приключва работа и ни закарва. Той свири на пиано и прави музика с няколко други души, опитвайки се да пробие. Прибирайки се заварваме Серджо, който на следващия ден ще пътува за Париж с приятелката си и си говорим за това, че може да ходим на планина като дойдат с Рада в България - те имат такъв план за лятото.
Четвъртък ме заварва рано сутрин със слънце и обещание за топло време. Правя упражнения на балкона, в близкия парк хората тичат. Слагам кубинката на котлона в очакване на благия мирис от надигащото се кафе. Закусваме, приготвяме се и тръгваме към Политехническия университет където ще се състои защитата. Заварваме Алекс, сърбин, който също прави докторат. Висок и строен, с оформени мустаци, той пръска хумор, който е близък до нашия. Появяват се и другите хора, които са приятели на Шервийн - Хуан, Ива, на останалите ми се губят вече имената, но те са тук за да я подкрепят. Шервийн е нервна, защото една преподавателка, професор, с която са имали дразги ще е тук и тя е сигурна, че ще се опита да й влоши презентацията по какъвто начин може. Сред тези хора лъха приятелска атмосфера - те всичките са чужденци, които обаче са намерили някакво място тук, смесили са се с културата на Милано и аз се радвам, че Рада ги познава, защото това я държи в баланс. Хуан повтаря няколкото реплики, които е научил на български от Ива - "Опасност, опасност! Тютюнопушенето е забранено!. Шервийн е облечена с жилетка, която е свързана с нейния ирански произход. Има изразително лице, дълга черна и права коса. Сестра й пък е мълчалива, за пръв път е в Европа, има особен белег на лицето и ми напомня на една приятелка в София. Както всяко нещо презентациите се бавят, ние чакаме, правят ни се забележки, че сме шумни и ние се оттегляме в офиса на докторантите. Забелязвам момичето, което се е лепнало за Хуан, а той изобщо не забелязва това. Влиза и ръководителят на Шервийн за да й пожелае успех и успокои. Нейната презентация ще е на английски, тя не е тренирала речта си, което я тревожи допълнително, а аз й казвам да не се панира, това само ще й навреди.
Идва нейният ред, тя застава пред комисията и се оказва (по-късно разбираме това), че е объркала презентацията си с по-стара версия. Гласът й трепери, говори бързо и не съвсем уверено, а преподавателят, който я плаши е там, облегнала се на стола и впила очи в нея. Професор започва да я пита на италиански, а тя му отговаря на английски, което видимо я притеснява. Всичко приключва след двайсет минути, ние чакаме отвън, а злата жена стои в коридора и чете вестник. Комисията дебатира, отваря подвижната врата и Шервийн е вече доктор. Изважда се венец от дафинови листа, всички започват да пеят "Докторо, докторо...", тя бива коронясана, трепери от вълнение, бърза да отвори кутиите с лакомствата, а после в офиса се отваря и шампанското. Пием няколко чаши, а после с Рада се спускаме към скъпата част на Милано.
Там ни посреща една огромна модернистична сграда, облечена в огледала, а на площада има голям фонтан, затворен за почистване. Наоколо като акули щъкат различни доброволци, набиращи средства, но чувайки българската ни реч се отдръпват като от чума. Виждам модерните блокове, в които една панелка струва някой друг милион, а на терасите има малки градини с дървета. Рада ми показва и една приятна тераса над заведение. След това в търсене на място за ядене се спускаме в Брера, близо до един площад. Там има временен пазар, от онези, които има в малките градове из България, който продължава до четири часа. Сядаме в едно заведение, в което всеки сандвич е с името на художник, и се радваме на слънцето. Пред нас пазарът затваря, всичко се събира по камионите и след това мястото се изчиства. Хапваме, отиваме до Музея на Дуомо, в който се съхраняват различни части от статуи, направени в работилниците за Дуомо, даващи възможност от близо да видиш майсторството. Опитваме се да изпреварим група пенсионери, които по италиански спират на средата на пътя. Измъкваме се, Рада отива към квартирата да вземе подаръка и се уговаряме къде да се чакаме за въпросния бар, което за мен значи да взема автобус и да слезна на определена спирка. Поне би трябвало, по нейни думи, да обявяват спирките. Въртя се около Дуомо и района, купувам си една панцерота, защото съм прегладнял, разглеждам хората, които се въртят като топките на бика в галерията (последното е поверие за плодовитост и късмет и представлява издълбана дупка на мястото на топките на един бик), а срещу Ла Скала един пенсионер се опитва да пее с беззъбата си уста различни арии. Разглеждам и един битпазар за всякакви дрънкулки, но не намирам нищо интересно.
Влизам в автобуса, преброил съм предварително спирките, а за моя изненада няма обявления вътре, което ме принуждава да броя. Също така имам съмнение, че автобусът не спира навсякъде, а една жена се обръща към мен да ме пита нещо, но виждайки, че не мога да й отговаря се обръща към друг мъж. За мен вече е късно, изпуснал съм бройката и се опитвам да я възстановя наум. Решавам, че съм направил правилната калкулация и слизам с бутане от сардинената кутия. Оказва се, че съм бил близо - само една спирка по-рано и тръгвам пеша. Следващата спирка се оказва срещу гигантски автомат за презервативи, а скоро и Рада пристига. Намираме бара, Алекс е вече там, постепенно се появяват и другите. Шумно и тясно е, пълним чиниите с храната от аперитивото, не е особено удобно за хранене, а наоколо има и други завършили, огласящи въздуха с "Докторо, докторо..." Става задушно, а мен ме успива липсата на движение. Тръгваме да се прибираме, а вече транспортът е през двайсет минути. Вървим от спирка на спирка, защото не ни се стои на едно място. Накрая автобусът идва и ние се прибираме. Карло е буден и може би си приготвя джоинт.
Следващата сутрин е още по-топла, с Рада се отправяме най-сетне да намерим пощенски марки, а и тя да изпрати важни документи на своя приятелка в Сърбия. В магазините за тютюн ни отбиват когато разбират, че е за европейския съюз, но просто не им се занимава да ни продават марки. Извиненията са от това, че е необходим специален печат до това, че за различните държави в съюза цените са различни. Оказва се, че няма нищо такова - в пощата марката е едно евро и аз пускам всичките надписани картички. После се спускаме към каналите на Милано - навремето цяла мрежа за да прилича на Венеция, то сега бяха останали само два, които почти не се използват и представляват идеалното място за развитие на комари. Сядаме в едно кафене, което крие под себе си апокрифен бар, чиито пропуск е строго индивидуален. Сервитьорът ни пита дали сме българи и се оказва, че и той е нашенец и ни познал по моите мартеници. Пием кафето си бавно (светотатство за италианците), а влизайки в тоалетната една не се убивам - много стъпала и неочаквани завои, обсипани с ярко червена светлина.
19 март
Идва последният ми ден в Милано, а и сега когато сме разгледали всичко ще се отдадем на айлящина. Спускайки се в центъра, влизаме в една от важните катедрали, създадена по поръчка на св. Амброджо, покровителят на Милано, който е планирал да бъде погребан в нея, но в крайна сметка тя е станала дом за откритите мощи на светци. После отиваме на колоните, място подобно на нашата градска градинка, в която се събират хората. Седим и си говорим, хората ни подминават. Щом огладняваме Рада ме повежда към едно място за мексиканска храна и аз си взимам вегетарианско бурито. Отиваме с храната в близкия парк и ядем доволно, печейки се отново. След това отиваме към стария университет, който преди това е бил болница, разглеждам отдалече помещението в което са съхранявали лед. Има някаква конференция или събитие от този сорт в сградите на заведението, а малките вътрешни дворчета са покрити с гирлянди от цветни хартии. Всъщност се оказват некролози в памет на убитите от мафията.Времето напредва, спускаме се към един бар, държан от комунисти, защото там Нико ще има участие, свирейки интерлюдиите за едно радиопредаване. Нико ги мрази, защото не правят нищо от това, което той иска от тях (да обявяват името му по-често за да може да има вид реклама). Запознавам се с бащата на Нико, художник, който е лъчезарен човек, но за съжаление не говори английски и Рада ни превежда. Въпреки всичко се разбираме някак, установяваме някаква връзка, а той е тук да подкрепи сина си, стараейки се да избегне контакта с определени политици също присъстващи на събитието. Появява се Франческо, там е и Карло, който е въвлякъл Нико в това радио. Карло ми предлага да не спя цяла нощ и да отидем да купонясваме. Аз нямам нищо против - отдавна не съм го правил. Разбираме се да се чуем, така че да мога да се прибера, да си приготвя багажа и да излезна с него. Предаването свършва и отиваме към жилището на Шервийн - днес се пада иранската нова година и сме поканени на вечеря. Купуваме вино, отиваме почти до същото място като вчера, а там всички са облечени добре със стил, а аз съм по тениска и зачервен врат от слънцето цял ден. Ядем, говорим, а един приятел на Шервийн разказва за перипетиите си, пътувайки с нея. Аз съм външен елемент, усещам го, но нямам нищо против, вливам се някак в атмосферата, мълча повече и гледам. Става време да си ходим, а Карло все още не е тръгнал към заведението за което ми е разказвал и решавам да не го чакам. Предпочитам да спя за два или три часа, защото в три часа трябва да поема на дългия си път към Бергамо.
Приготвям си багажа, казвам си чао с Рада и Нико, които няма да ме изпратят, а аз съм научил как трябва да стигна до Централната гара където са всичките автобуси до летището в Бергамо. Просвам се в дивана без да го оправям, спя два часа и се будя преди алармата си. Карло се е върнал, казвам си чао с него и излизам да хвана автобуса си за Централе. В него обявяват спирките, но за съжаление високоговорителят пука и едва чувам имената им. Опитвам се да не се унасям от друсането, разглеждам пътниците, които се прибират след пиянска вечер и се старая да не изпусна спирката си. Чувам "Чентрале" и се приготвям да слезна. Сградата на гарата, построена по времето на Мусолини, се издига масивно над мен, а аз я обикалям в търсене на мястото където автобусите чакат. Намирам ги, качвам се вътре и се движа с наближаващото утро към Бергамо, прекосявайки магистралата, между градовете. Летището ме посреща пълно с хора от различни страни и националности, аз се впускам в тази етническа супа, защото предпочитам да чакам вътре в летището, а не някъде отвън, защото едно случайно заспиване може да ми коства много. Служителите на паспортен контрол ме гледат странно - имам близо 2 часа до полета, но свиват рамене и ме следват. Сядайки на една пейка вадя тефтера си и започвам да записвам случилото се с идеята да не заспивам. Не искам да пия кафе, стига ми светлината от надигащото се слънце да ме държи буден...
Няма коментари:
Публикуване на коментар