914,4 км пеша, но все още не съм стигнал дотам....

7 март 2017, 6:00

Събуждам се даже преди алармата, взимам си бърз душ вместо кафе или чай, опитвайки се да свежна преди пътуването с влака... От 16 часа не съм ял нищо свястно, поглъщайки шоколада, който имах в раницата си.

Събирам чаршафите си и слизам на рецепцията за да оставя нещата си и да си получа депозита обратно. Там е друго момче, което се оказва, че е минавало пътя. Не целия, а само около 300 километра, но казва, че е прекрасен начин да прекараш ваканцията си активно. Очаквам да ми каже "Буен Камино", но това не се случва, може би защото още не съм пилигрим, не съм търсач на вярата или както искаш го наречи. Аз съм Стефан, който трябва да отиде и да хване онзи влак за Памплона.

Навън Мадрид тепърва се събужда - коли минават рядко, тук там има и хора, а камионът за почистване мие улиците. Аз се усмихвам - тръгвам по тъмно както обичам, както човек трябва да пътува според мен, защото цялата му енергия е пред него за пътуването, а не губи време в размисли какво точно трябва да се направи, дали е правилно или не. Стигам гара Аточа и се боря с машината за билети по съвет на момчето от хостела. Пред жената в бюрото за билети има много хора, а аз нямам толкова време. Успявам да взема билет, междувременно хората минават наоколо и аз се опитвам да разбера откъде точно трябва да хвана своя влак, но знаците и табелите са основно на испански... Обръщам се към група хора с въпрос за платформа 1 и те ме упътват. На гарата в Мадрид има проверка за сигурност и, разглеждайки знаците на непозволените предмети в раницата, осъзнавам, че може би първото нещо, което ще си отиде от раницата ми са двете швейцарски ножчета, както и флаконите, които имам против насекоми. Пускам раницата, свалям колан, метални неща, портфейли и прочие, очаквайки да ме привикат всеки момент на испански и да се чудя какво точно ще правя ако хората не говорят английски.  Не искам да губя принадлежности, но ако се налага така да бъде. Но никой не ме вика, никой не ме спира за да отвори раницата, аз съм явно безопасен в техните очи... Просто един пътешественик...

Сядам във влака и си мисля как, отивайки в Памплона ще мога да разгледам града. Там искам да посетя любимото място на Хемингуей, който се вдъхновява за първия си роман. Да вкуся от живота на изгубеното поколение, току виж да се натъкна на друго приключение. Малко тъпо се усмихвам на себе си, но съм щастлив, че съм настроен за Каминото, че съм настроен да не се отказвам, а да стигна до онази далечна точка, която ще ме срещне с океана. Когато влака потегля до мен се оказва мъж, който си върши работата на компютъра, разглеждайки различни фотоапарати и сравнявайки спецификациите им. Постепенно слънцето се надига, разкривайки равнинен терен, пясъкливи хълмове. Трябва да сваля шората на прозореца, така че човекът да може да си върши работата, но се навеждам за да гледам през процепа. Мисля си за учтивостта на хората, за желанието им да помогнат и за собственото си място в това начинание. Дали ще понауча испански за това време? Ако съм отворен към света може и да успея...

Хващам се да правя сметки за пътуването си. В 10:35 би трябвало да съм в Памплона, а в 14:15 да хвана автобуса за Сен Жан и ако всичко е наред в 16:15 да съм на френска територия. Което значи, че спокойно ще мога да започна пътуването си на 8 март по план. А какъв е той? Грубата сметка е, че имам да измина около 900 километра пеша, от Сен Жан до Финистера, имам около 30 дни с няколко резервни ако се случи нещо или реша да почивам някъде от преумора, защото искам да се върна вкъщи преди Великден. Това прави около 30 километра средно на ден. Обаче имам един основен проблем и това е раницата ми. Навсякъде обясняват, че тя трябва да е около 10% от собственото ти тегло, защото тогава не товариш твърде много тялото и шансът да имаш травми е малък. Е, вчерашното претегляне на раницата ми ми дава информацията, че ще нося на гърба си около 20% от собственото си тегло и то без да броим водата и храната. Мисля си за Креми, която на изпращане ми каза, че за да не отслабна трябва да поемам около 4500 калории, а аз си мисля, че това ще е невъзможно. Освен ако не реша да нося повече храна, не си готвя всяка вечер (което си представям повече като правене на сандвичи), или не сядам да ям меню на пилигрима. Размишлявам върху съветите, които Пол ми даде преди заминаването - за икономиката ми по време на пътуването, за това да слушам тялото си, обмислям ако се движа добре и всичко е наред дали да не отскоча до някой друг град....

Наоколо се разкриват малки сметища, в които цъфтят вишневи дръвчета подобно на някаква източна поговорка - Природата винаги намира своето място в човешкия боклук. Мисля си и как след няколко часа ще се сблъскам с пилигрими - градът е част от Камино, а аз ще съм там за няколко часа и ще мога да си спестя разглеждането му после... В далечината, върху възвишенията се виждат ветрогенераторите, които са накацали подобно на чудовища. Изникват малки градчета с олющени фасади, изветрели мазилки и керемиди с цвят на изпечена земя. Дали пътят ми ще мине оттам или това ще е единственият ми шанс да ги разгледам. Иде ми да сляза и да снимам с камерата, но с периферното зрение виждам щъркел, поне така си мисля и това ме връща към мартениците на китката ми. Как да ги вържа точно в началото на Каминото? Дори и преди него? Решавам, че ще ги вържа на крайната точка - така всички, които са ми дали мартеници, ще могат да стигнат до Финистера по някакъв начин с мен, ще бъдат пилигрими... Разглеждайки ги си мисля и за пакета, който изпратих вчера и каква ли ще е реакцията на получателя когато утре стигне на адреса. И дали ще успея да се въздържа от това да ползвам интернет, да си почина от фалшивия дигитален свят, който ме дарява с комфорта на това да не ми е необходимо да общувам. Мисля си и върху стартирането на собственото ми Камино - дали не започна много по-отдавна, от началото на годината, че и преди това? Дали Пътят не е сблъскване със собствените страхове, с Аз-а, нещо към което вървя много преди да се кача на този влак и да взема решението да тръгна най-сетне... Защото оригиналният ми петгодишен план пропадна и чувствах как ще се превърна в тези хора, които твърде много приказват какво биха направили, а в крайна сметка не правят нищо. Описват мечтите си, рисуват ги в невероятно красиви цветове, а накрая те се оказват на полицата на времето, събирайки праха от сивото ежедневие... Както родителите ми разказваха какъв е можел да е животът им, но решенията, които са взели ги бе довел до ситуацията да живеят в миналото и без воля за бъдещето...

10:40

Сен Жан Пиед де Порт

Гарата се оказва далече от центъра на града, а времето е дъждовно. Решавам да се тествам с раницата, слагам й покривалото, надявам якето си и излизам в търсене на центъра. Гледам картите по автобусните спирки и предполагам къде точно трябва да стигна, но се лутам и накрая питам един мъж. "Говорите ли английски?". "Малко". "Къде е центърът?". Разбираме се с думи на испански, английски и жестове. Изкачвам се по възвишението към центъра, търся туристическия офис за да разбера къде е автогарата. По пътя се натъквам на знак по стената за гонитбата с бикове по случай Св. Фермин. В офиса за туристи говорят английски, упътват ме къде е гарата. После ми предлагат и печат, че съм стигнал тук, но аз им казвам, че първо искам да мина разстоянието до тях, че все още не съм пилигрим и нямам паспорт. Мотая се из Памплона, следвайки инструкциите за пътя към автогарата и се оказва, че съм на Камино - изминавам може би около километър без още да съм пилигрим, преминавайки през парк с гледка над града. Автогарата е подземна, намира се под останките на крепостта, която е била развита на няколко етапа. Вътре хората от гишетата ме препращат към всяко следващо щом каза думите Сен Жан Пиед де Порт. Най-накрая купувам билет, имам още около два часа и нещо и искам да излезна на хапна нещо, защото стомахът ми свири като гайда. Лутам се още, но ми писва да ме вали и се натрисам на първия бар, който виждам. Едната от барманките ме посреща с "Ола!", аз отвръщам и продължавам на английски, искайки черен чай докато всъщност разглеждам малките сандвичи, които мога да взема. Жената, която е по-възрастна, се обръща към другата с някакво пренебрежение, говорейки за мен с "Говори на английски" (поне испанският ми е силен дотолкова, че да разбера това). Взимам си три сандвича, които ял лакомо, а сосът от тях се разтича толкова много, че се чувствам като някакъв дивак. После преобръщам и листата на чая си в чашата, но за щастие имам кенчето от Леа, вадя го от раницата и си прецеждам напитката в него. Благодаря й мислено, че ми го е подарила и осъзнавам, че е едно от полезните неща, които съм го взел. Почиствам си мръсотията и отново излизам по улиците на Памплона, въртейки се около познатите ми локации. Бързо ми омръзва, защото не е приятно да мъкнеш тежка раница на гърба си, да вали и всъщност да нямаш конкретно нещо, което да правиш. Разглеждам витрините и захарните фигурки на Бела и Звярът, всякакви герои на Дисни. Решавам да се отправя към гарата - има много време, но поне ще съм на сухо, ще мога да отида до тоалетната, да попиша в дневника си, който освен с непрактичния си размер се оказва и труден да се поддържа, защото хартията му е ръчна изработка. Дебел тефтер, голям формат с кожена подвързия - все едно съм Билбо Бегинс и това ще е моето дотам и обратно...
На автогарата виждам първите пилигрими - разпознавам ги отдалече. Мъж с къса прошарена коса разглежда карти, а раницата му е с покритие. Момиче с очила държи дървена пръчка с намотана на върха й кожа. Постепенно се стичат още хора с раници, които се оглеждат за същия автобус като мен. Докато се чудя дали да съм социален от началото или не, съдбата някак се намесва и и се заговарям с едно момче, питайки го дали и той чака автобуса за Сен Жан. Отговорът му е положителен и се запознавам с Клей, който е от Калифорния. Преподава английски и ще живее в Пекин, но преди това иска да попътува като разгледа Иберийския полуостров. Автобусът пристига и с Клей сядаме на съседни седалки. Обяснява ми как не е спал два дни, защото е искал да не го хване часовата разлика от полетите. Открил е, че когато не спи и си легне когато наистина е нощ на новото място, то после няма проблем с адаптацията. Разпитва ме за моята страна, пита ме за езика, защото е живял в Русия за кратко, а мечтае да е дипломат. Говорим си за пътувания, а докато пътят ни се вие към границата с Франция, очите на Клей се затварят и той отива да удари една дрямка за 45 минути. Междувременно навън все така вали, даже усилва и си мисля колко труден ще е първия ден. Предполагам, че проходът през планината ще е затворен, а това значи, че няма да видя някои красоти... Затова наблюдавам през прозореца как мъглите обвиват планините, а шумата аленее покрай дърветата с наситено зелената трева за фон. Влизаме от завой в завой и започва да ми прилошава както като дете ми прилошаваше на завоите към и от Девин. Контролирам дишането и нямам търпение да сляза от автобуса...
 

Сен Жан ни посреща също в мъгла, мокър, студен и тих, а с Клей и други пилигрими се отправяме към офиса за поклонници. Изкачваме се по тесни улици, повечето заведения са затворени, а офисът за пилигрими е една малка стаичка, която вече е препълнена с хора. Вътре двама мъже, доброволци доколкото разбирам, млад и стар, обясняват на хората за маршрутите. Възрастният мъж ни казва да влезем, да си оставим раниците и да затворим вратата, защото е студено. Казва го на френски, но по жестовете го разбирам и се сблъсквам с още хора сред които едно младо корейче. Появяват се още и още хора, стаята се претъпква, а на нас ни обяснява младият мъж. Пътят през планината е затворен, препоръчва ни да вървим по асфалта, защото и обходните пътеки са твърде кални и наводнени от едноседмичен дъжд. Разпитвам го все пак, защото смятам, че имам опита да мина и планинския път, но той е непреклонен. Купувам си паспорт, който да удостовери моето поклонение, получавам първия си печат, а междувременно ни раздават лист с всички албергии или хижи, които са държавни или частни и са част от мрежата убежища за пилигрими. Срещу дарение взимам и мида - символът на Св. Яков, който пристигнал да проповядва християнството...
Докато се движа из Сен Жан, а изобщо от началото на пътешествието си мисля за филма "Пътят" и дали не обвързвам моето собствено пътуване с този филм. Гледал съм го два пъти и сега се оглеждам за местата, които бяха показани в лентата. Е, разликата е, че при мен е мъгливо и дъждовно.
Настанявам се в държавната албергия, получавам своето горно място от двуетажно легло и виждам колко хора от автобуса са тук - момичето с пръчката, двама трима мъже. Оставям нещата си, вадя спалния чувал, защото мисля, че ще ми е студено само с одеалата, а после излизам на разходка из градчето, пък и в търсене на храна. С мен идва корейчето, чието име така и не разбрах, разглеждам архитектурата, мостчето по което минаваме и въпреки неприветливата атмосфера си казвам, че поне ще ми върви по вода. Има кафенета, които работят, часът е едва пет, и в крайна сметка решавам да си купя неща от бакалията за да мога да си направя и сандвичи за утре. Мъжът от офиса ни обясняваше как този първи преход, до Росенсвайес, е около седем часа и някои хора го разкъсват на две, оставайки във Валкарлос. Аз се изненадвам от времето, което той ни дава - вярно е, че имаме огромна денивелация, но това е прекалено... Купувам си хляб, сирене Брие, нарязан салам и сирене тип Гауда, касиерката ми ги слага в хартиен плик, който не съм сигурен колко ще издържи, излизам и се натъквам на Клей, който се разхожда с чадъра си. Разхождаме се до едно имение, Порт де Рой, на върха на хълма, а хартиеният плик поема дъжда и внезапно се разпада. Гледката над града е красива, тъжно красива, но отбелязвам, че имат Лидл и съм могъл да си купя нещо по-евтино за целта. С Клей се разбираме да се чакаме на другия ден в 8:30 - късен старт, но предпочитам да вървя по нов път с повече светлина около мен, да знам къде стъпвам. В албергията хората седят и ядат каквото са си купили. Има кана за топлене на вода, правя си чай и изваждам сиренето брие и го разнасям върху хляба. Сред хората около мен има корейци, американка, холандец и двама британци. Британците се шегуват с американката за избирането на Тръмп, която обяснява, че е на следващия ден Ню Йорк е бил свърталища на зомбита. Аз пък заставам на нейна страна и казвам, че сигурно за тях пък Брекзит е бил също толкова шокиращ. Те споделят как са се чувствали, после заговаряме за планините и предстоящия път. Британците се оказва, че са тръгнали от Байон пеша, защото единият от тях е направил Каминото от Памплона до Сантияго с колело и му е липсвала тази отсечка. Сега се движат пеша, защото преди той е осъзнал как му липсва това да върви сред други хора и иска да направи тази отсечка, от Байон до Памплона с най-добрия си приятел. Правя сандвичите, прибирам ги в хладилника, а възрастният холандец се шегува, че ще ги изяде. Запознавам се и с Андреа - италианец, който живее в Ница и прави Каминото, защото е трябвало да бъде заедно с приятелите си, но те все не се организирали. Говорим си за религиозните причини да правиш Каминото, той го прави за спорта, защото жена му му е казала, че един месец няма да издържи и ще се върне на третия ден обратно, а той иска да й противостои. Разговорът ни за религиозните причини се свежда до сляпата вяра, че отиването до Сантияго ще опрости греховете ти. Андреа мисли, че много малко хора са тук от религиозни подбуди, че повечето искат да спортуват, да останат сами с мислите си, да видят страната... Пред мен той жонглира с няколко езика - френски, италиански, английски и испански и се удивлявам на това, даже скрито завиждам. Оставам да пиша в журнала си в кухнята, защото не искам да безпокоя хората, които вече спят...
После лягам рано, слагайки тапите за уши за да заглуша хъркането, но се въртя в леглото с мисълта за утрешния ден и че е добре как не започвам сам поне първия ден....