По Камино - ден 1

8 март 2017

Будя се рано, твърде рано, оплетен в кабела на слушалките ми, неудобно влязъл в спалния си чувал. Стаята ехти от хъркане, а матракът ми е неудобен. Всъщност осъзнавам, че ще имам проблеми със спането по време на Камино - никога не съм привиквал лесно към промените, дори и към различното легло, а тук ще ме чакат различни легла всяка или почти всяка вечер. Извъртам се, гледам часовника на телефона и е твърде рано, някъде около пет сутринта. Опитвам се да спя отново, още някой друг час, но хъркащите са твърде много, а главата ми е пълна от внезапно нахлули мисли. Слушам музика, която е заглушена от Камино симфонията на спящите пилигрими. В мрака се ориентирам за източника на най-силното хъркане и решавам, че са британците, с които говорих вчера. Минутите се точат, песните се сменят, а аз чакам хората да се раздвижат за да имам извинение да се облека и да си направя чай...

Постепенно от леглата се чуват звуци на аларми, сумтения, зверското хъркане продължава и светлината от екраните на телефоните или вградените в тях фенерчета започва да осветява раниците на притежателите им. Събуждаме се за първите километри, най-тежкият ден според всички сайтове, блогове и прочие. Британците също стават и започват да приготвят раниците си, шумкайки с чантите и пликовете в тях, но хъркането не престава. За моя изненада се оказва една от испанките, които пътуваха с автобуса от Памплона... Какъв глас и хъркане!

Приготвям раницата си, криво ляво, опитвайки се да не се пречкам на мъжа от Венецуела, който спи под мен. Той така и не се усети, че не трябва да оставя раницата си под стълбата, но не му направих забележка. Излизам в кухнята, а Андреа се вмъква, защото токът в сградата постоянно изключва и може би е заради радиатора в стаята ни. Уж го изключваме, но малко по-късно електричеството отново изчезва. Пия чай, а хората от албергията са ни осигурили базисна закуска - хляб, масло, конфитюр и шоколад. Изяждам няколко парчета хляб с шоколад с мисълта, че сигурно ще спра някъде за още една закуска, а и нося своите сандвичи в раницата си - холандецът все пак не е изпълнил заканата си. Постепенно хората тръгват, пред мен Андреа и италианката си говорят мило, а той е като един дон Жуан на езиците. Пожелавам "Буен Камино" с желание да изпитам емоциите на поздрава, както да го получавам, така и да го давам. Часът за среща с Клей пъпли твърде бавно и си мисля, че идеята да тръгна с повече светлина в небето не е най-удачната, но все пак съм му дал дума. Излизам да направя снимка за тръгването, която да кача във Фейсбук, защото желанието ми е да се откъсна от дигиталния свят, да не прекарвам всяка секунда в гледане на телефона си и все по-натрапчивата мисъл за живота и хората в България. Искам да имам време за себе си, за моя собствен хаос и разруха...

Навън виждам Клей, който също е готов и ми казва колко се радва, че и аз съм готов по-рано. Влизам обратно, взимам си раницата, усещам тежестта й и как ляга леко неудобно върху гърба ми. Излизам навън, чакайки Клей да излезе, а той се оказва с компания - момче и момиче, които видях вчера пред пилигримския офис и съм сигурен, че момчето е американец.  Той се казва Сам и е от Рино, Невада, а а тя - Дарта и е от Латвия. Запознали са се с Клей в хостела, а сега тръгваме заедно на пътешествие. Сен Жан е мокър от дъжда, а планините са обвити в мъгли и ниски облаци, които предвещават , че вероятно отново ще вали. Но всичко е някак магично, сякаш сме в Шотландия, а не във Франция. Излизаме от Сен Жан, аз снимам обвитото в мъгли градче, а ние сме се пренавлекли и започваме да сваляме дрехи. Мъжът от Венецуела снима с огромен апарат, по-голям от моя и не му завиждам за допълнителния товар както не си завиждам и на себе си.

Пред нас се откриват ферми, а очите ни следят за жълтите стрелки и табелите. По пътя има и други пилигрими, които се движат с добро темпо, но аз съм във вихъра си и само Сам е способен да ме стигне. Не знам защо бързам толкова, наясно съм, че това не е състезание, но вътрешно си мисля, че по-бързо ще стигна до някакво прозрение или пък ще се завърна триумфално и ще бъда обичан, ще намеря пристан. Вътрешно се псувам за тези си мисли, но още не съм на вълната на пътя, надявам се това да се промени и съм отворен към всичко, което той ще ми предложи, блюдата и опита. Вървейки със Сам, започвам да го опознавам - той е на път да завърши магистратурата си по химическо инженерство, но си е дал почивка да преосмисли живота си и е решил да попътува из Европа, финално правейки Каминото. Нещо, което като мен е искал да направи отдавна, но един от най-добрите му приятели, който го надъхал за целта, не може сега, а Сам не може да го чака. Разказва ми как има идея да отиде в Мароко или някоя друга страна извън Европа, да поработи малко и да се върне в Щатите. Мисли си нещо като барман или друго, но поне достатъчно, че да изкара парите за полета обратно. Говорим си общи неща, но постепенно навлизаме по-дълбоко, разказва ми за планините, които е посетил, опознаваме се.
Застигаме корейското семейство - мъж и две млади жени, пътят ни е далеч от асфалта на улицата, но постепенно се спускаме към Валкарлос, навлизайки в Испания. Със Сам сме пред Клей и Дарта, мъж ни пожелава Буен Камино, а слънцето разкъсва облаците предвещавайки хубаво време. Намираме пейки за да закусим, останалите двама от компанията ни настигат и си разменяме храни - енергийни барове, шоколад, соленки, солети. Тениската ми е мокра, но усещам как слънцето напича гърба ми. Корейците също идват и сядат да почиват. Разтягаме се леко и продължаваме отново, налитайки на двамата британци. Аз ги питам къде да се загубили, а те ядно ми отвръщат, че явно ние сме си спестили част от пътеката. Казвам, че мъжът от офиса ни е посъветвал да се придържаме към асфалта, разпитвам ги как е било положението и отговорът е "кално, но се преминава..." На площада деца репетират за някакво представление или фестивал и смехът им оглася всичко подобно на топли лъчи. С показването на слънцето чувствам прилив на енергия в себе си, желание да кривна от асфалта и отново съм начело на групата. Този път до мен е Дарта, която е учителка по приложни занаяти, говорим си за преподаването, за работата с деца и как прави Камино сега когато има време преди да започне проекта й.
Пътят ни навлиза в пътеките, покрай поточета и аз се изпълвам с хармония от природата. Минаваме край малки селища, които са тихи сутринта, а стрелките са залепени по сградите. Също както и бръшляна. Имаме стръмно изкачване, което на места е оградено с каменна ограда. Задъхвам се леко, чувствайки се извън форма, но спираме за да се подкрепим под сянката на едно дърво. Групата ни се е разкъсала, със Сам дръпваме напред, изправяйки се пред препятствията на пътя - паднали дървета, кал, а сякаш търсейки знак, гледам камъните по пътеката - не си спомням геологичната история на Пиринеите, но си мисля колко ли ще е яко да намеря фосил. Междувременно е започнало по-същественото ни изкачваме, срещаме един южнокореец на име Лоу. В един момент, гледайки надолу виждам бял камък и сякаш различавам фосил и то не от какво да е, а от мида - все пак май е имало океан тук преди милиони години. Вдигам го, питам Сам дали вижда мида, той е обхванат от еуфория и потвърждава, така че ставаме двама покорени от магията на Камино и внезапните символи. Прибирам камъка в джоба, пием вода, Сам има приложение на телефона и казва на каква надморска височина сме, което значи, че скоро би трябвало да стигнем най-високата си точка. Пред нас се изправя най-голямото предизвикателство на пътя - едно огромно дърво, което е потопено в гиганска кална локва и ние се промъкваме едва едва. Един пилигрим отпред ни вика да внимаваме, но като изключим обувките се измъкваме почти чисти. Настигаме мъжа, който се казва Хектор и е от Мексико. Просто се представяме един на друг, ние сме в галопиращо темпо и си казваме, че ще се видим в Росенсвайес, крайната точка за деня. По пътя виждаме захвърлени дрехи, които са закачени по оградата - може би вече някой се опитва да намали теглото на раницата си.

Най-високата точка за деня ни посреща със слънце и асфалтов път около нея. Там има паркиран кемпер и насядали хора. Махаме си за поздрав, изкачваме се на котата където има каменна плоча с изображението на Богородица, а малко под хълмчето се намира и нещо като параклис. Спираме за кратка почивка, чудейки се дали да не изчакаме Дарта и Клей, но решаваме, че ще се срещнем направо в крайната точка. Минаваме през ограждения с врата, вероятно хора си пускат конете или добитъка за паша, пътят е приятна настилка и постепенно в далечината се появява голяма сграда, наподобяваща манастир. Заобикаляме го, чудейки се откъде е входът, но попадаме на жена, която развежда двама мъже из комплекса. Искаме да се класираме за албергията, но тя се оказва затворена за сиеста, така че се присъединяваме към Хектор, който вече е пристигнал, докато ние се мотаем около няколкото сгради в района, Кристина и Педро. Те са испанци, а Кристина е момичето с тояжката, която видях в Памплона. Педро е енергичен, отказващ да говори английски. Пием бири, а Сам си поръчва сандвич. Поръчваме още бири, Дарта и Клей също се появяват, ние ги викаме, отнякъде цъфва и Андреа. Той си признава, че пътеката, която ние сме изпуснали в началото, му е взела здравето с изкачването, така че той е пътувал на стоп за няколко километра. Оплаква се, че това е трудно начало, но няма да се откаже, че ако трябва ще пътува на стоп. Само и само да опровергае жена си, която не вярва, че ще издържи повече от два дни...Смеем се, Педро прави снимки за фейсбук, а в хода на разговора се оказва, че Андреа владее 5 езика сред които и суахили. Всички се смеем и това е приятно усещане в края на първия ден. Сред новодошлите се оказва и датчанка на име Нини. Това е изненада за мен, особено предвид, че по-рано съм си загубил ключодържателя от Логумклостер. Упражнявам си езика, разбирам, че тя няма да направи целия път, защото няма достатъчно време. 

Междувременно Андреа, Педро и Кристина спорят къде се говори най-правилен испански.
Пансионът отваря врати, стожерът е мъж на име Пабло, който сякаш владее цялата околия - пита ни за вечеря, тя ще е десет евро, раздава печати, после, когато всички са записани, ни отключва вратата към нашите легла. Те са отново двуетажни, долепени едно до друго по двойки и аз съм отново отгоре, а кашлящият Клей е до мен. Започва суетене за банята, за пералнята и сушилнята. Изобщо, ако съм с тези хора през Камино, то сплотяването ще започне от сега. Всички се наслаждават на слънцето, моят душ е бърз, не успявам да се класирам за пералнята и пера на ръка, простирам част от дрехите където има място с надеждата да изсъхнат. Същото прави и Клей, защото окупацията е пълна. Южнокорейското семейство не е семейство, а просто хора, които са се срещнали на Камино. Лили, която говори английски, е преводач. Започвам да се обърквам, усещам как губя истории и чувствам тялото си - раницата ми е протрила кожата на места, краката са ми наред, настроението е позитивно и аз съм се отделил да пиша в дневника си малко. Докато го правя влизат двете германки от сутринта, едната от които се казва Жосефин и с нея си разменихме храна на закуска. Постепенно се появяват всички хора от Сен Жан - Камино е място за собственото ти темпо и всички сме като номади към крайната цел... Сам споделя как се радва на зеленината, защото тя липсва някак в неговия роден край.

Педро и Кристина

Наблюдавам хората - щом нагласят нещата си върху леглото, извадят каквото им трябва и прочие, лицата им се залепят за телефоните. Странно ми е това поведение, може би защото се опитвам да избягам от социалния си живот с идеята за прояснение. Сред новите хора за мен е и австралийска двойка - мъжът е бил дърводелец, а жената е имала травма на гърба, което я е възпрепятствало по-рано.
Постепенно се стъмва и отиваме към бар-ресторанта да ядем. Сервитьорът ни пита дали имаме билети за пилигримското меню, но ние си купуваме директно от него, сядаме на една маса. Виждам как южнокорейците гледат към нас със Сам, а междувременно идват да ни питат какво искаме - за първо дали да е паста или супа, второто е между риба и пиле, имаме десерт и вино. В залата ехти глас на американец - Дан от Флорида, който обяснява за любовта си към турските авиолинии, защото там го карат да се чувства специален. Сега пилигримите се разделят по националности, език и култура, жужат различни думи. Храната е вкусна, докато ям разглеждам хората - всички са усмихнати, говорят весело и сверяват часовниците си за света.
После се връщаме обратно към пансиона, там продължаваме да пием, защото Дарта носи бутилка вино в чантата си и не иска да я мъкне повече. Корейците също пият, но понеже имат бутилка с вино, която стои недопита и си я бутат един на друг, накрая аз я взимам и гаврътвам. Те ахкат впечатлено, а на мен ми е смешно, защото няма и една чаша вино. Дарта чете поезия в леглото, а внезапно се оказва, че местният свещеник ще ни разведе из комплекса. Дан обяснява, че за разлика от други не е следвал миди или жълти стрелки, а калните отпечатъци преди него. Всички отиваме за разходката. Кристина трябва да му служи за преводач, ние влизаме сред студените помещения. Виждаме гробницата на Панчо Силния, сградата е от 1200 година, а във вътрешния двор има сняг. Кристина е ужасен преводач и Андреа поема щафетата, нищо че испанският не му е сила. Всички се смеем, разбираме, че сградата е била доукрепвана през годините, виждаме новия орган, а накрая свещеникът ни изпраща с ръкостискане.
Проснатите ни дрехи са все така влажни, лягам с надеждата да спя, но се оказва, че за двете стаи има само една баня, което води до често отваряне на вратата - най-голям потърпевш е Кристина, чието легло е точно между двете врати. Пускам музика, гледам тавана и мисля с надежда да заспя бързо...