Проблясък...

Докато вървях по вече до болка познатите пътеки, а слънцето за пръв път ме обливаше толкова силно с лъчите си, разбрах. Аз бях влюбен в този ден, в светлината и топлината му, дори и вятърът не беше същия, а напротив, беше част от цялата тази хармония. Това бе един красив ден,  към който аз изпитвах луда обич. Слушах музиката от слушалките си, усмихвах се на хората и запаметявах всяко кътче от него, защото той безвъзвратно щеше да отмине, но да остане по този начин в съзнанието ми – сила, която да извиквам при нужда, да използвам като подкрепа когато красотата я няма...

И сам войнът е войн

15 февруари 20:01

Мисля си за изминалата седмица и как през повечето време бях сам – наистина при такива ситуации имаш нужда от рутина, която да те движи, да не се отпускаш. Сякаш за тази седмица не успях да си създам такава, но и ежедневието ми бе разкъсано от факта на датския климат. Дори и сега очаквам всеки един момент да препръска брутално и после само да духа с онзи противен тон, който все едно казва “Маааааайнннааааааааата ти!” и те отмества като стой, та гледай и пресичаш светофарите със странна походка...

В търсене

09 февруари, 8:30

Небето над главата ми е натежало от сиви облаци, а аз се прозявам лениво. Първа сутрин когато съм сам в къщата. Предстои ми седмица на уединение, време в което да си събера ума и да преценя какво правя, време за моя си мързел, за творчество. Искам да си направя план за следващата седмица, защото без рутинна програма предполагам, че ще съм свършен още на втората вечер. Ставам и правя лицеви опори. Слушам музика. Правя си закуска. Лентяйствам с филми. През съзнанието ми минават различни изречения, които да осмислят съня ми от предната нощ – аз и Стаси сме на сватбата на Криста, мисля че Стаси е шаферка, но аз не знам къде съм в цялата картинка, защото точно тогава съм се събудил. Напоследък сънувам много. Странно е...

Въпросителни..

02 февруари, някъде около 01:30 по пътя за Рандерс

Автобусът се движи бавно, а очите ми парят. Жадувам за сън, но гледам през прозореца и хората, които спокойно са се отпуснали на седалката – жената, която чете, момчето от азиатски произход с пакет бири, другите нехващащи окото ми пътници. До мен тя се е отпуснала, а в полузаспалия ми мозък се блъскат множество мисли. Едната е, че година по-рано по това време съм преминавал Сърбия с множество българи, които търсеха препитание извън границите на родината. А аз просто се бях хвърлил в приключение, което мислех, че ще е само четири месеца...