Фрагмент 2

[11:12:43 PM] Щилер....: ще ти кажа нещо
[11:14:33 PM] Щилер....: тази сутрин, макар и супер недоспал, с изтръпнали ръце, крака и всичко, се замислих как не съм се чувствал отдавна толкова добре. С човек, който да е до мен и да го усещам не просто като плът, а като дух. И си спомних всички онези моменти за които съм си мечтал, които съм преживял, но не съм разбрал и за миг ме налегна самотата на миналото, но тогава я погледнах и си спомних, че моментът е сега, а не тогава или в бъдеще.

Лирично отклонение 25

Чувствам как всичко
задушава ме.
Стените приближават се стремглаво,
като преси,
като смърт
и в звука на идващата им прегръдка,
чакам аз звука
но смазаното тяло.

Пот се лее,
очи отворени в
асматичен пристъп
стомах превит на две
и мозъкът очакващ
края на духа.

Там,
в съня
протягах аз ръка,
но теб те нямаше,
а напипвах само мрак.

Лепкав и студен,
безпощаден в откровеността си,
бездумен в действия,
навсякъде около мен и
тихо ми шепти
"Сгреши, сгреши, сгреши..."

Фрагмент

Всички ме разпитват за нея, аз не искам да говоря, защото погледите, тона, думите им не ми харесват. Тя е моя, имаме си нашия свят, който е личен, а те искат да се включат в него. Защото тя е неизвестна, хикс елемент в моя свят, който и без това е потайно кралство. И така аз бивам питан за името й, от колко време сме заедно, с какво се занимава.  Това ме кара да се зъбя, да се усмихвам студено на любопитните, да ги закова на стената с поглед, дори да искам да ги одера живи за назидание на другите.
Питат ме дали я обичам. А аз я обичам и то силно, но различно от начина по който съм любил други. И все пак те ме питам и аз им се дразня заради тази "атака". Зъбя се и отговарям объркано. Те не заслужават да знаят истината. Защото не са от нашия свят.
А въпросите им, така или иначе, ще продължават.

Легион

Днес е важен ден.
Разбирам го по онзи малък, но съществен начин с начина на музиката, която свири в ушите. Не просто се излива от слушалките, а напротив - бурно се впуска в ушите ми, кънти с любов и очарование към живота. Обичам такива сутрини. В тях съм зареден с емоция, която не може да ме спре. Слънцето сякаш се прояснява и се чувствам готов да победя света, всъщност чувствам хармонията в себе си. Крачката ми е сигурна и бърза, а и изобщо не ми пука, че пея на висок глас (и може би фалшиво). И за един малък момент аз откривам, че гледам всяка една пукнатина по блоковете около мен, опитвам се да запомня откъде минавам да попия града в себе си. Защото го чувствам за момент като пътешественик, а не като жител, чувствам го свободен от материята, от грамадите бетон и стомана, от разкъртените градинки и паркиралите коли... Чувствам го дух и знам, че той ми говори с всички онези физически недостатъци, които притежава. И колкото и да искам не мога да предам това, което усещам с думи, то просто трябва да се осъзнае. Затова продължавам да пея и гледам всичко...

Подминавам един скитник, който прилича на Хемингуей, с брадата, зачервеното лице, едрото телосложение, загърнато в дебели дрехи. Държи пликчета от БИЛЛА, пълни с улова до момента, и пръчка, който му помага. Виждам го всяка сутрин и при несъзнателната асоциация с писателя ми става тъжно. Културата на боклука един вид. И въпреки това сега аз съм хала, сега това няма значение, а той е сложил смешна червена шапка. Защото е студено, но все пак е смешна. Прилича на дядо Коледа, който е запъхтян да краде подаръци от веригите. Смешно и абсурдно глупаво като мисъл, но тя се загнездва в съзнанието ми. Сбогувам се с него както се сбогувам и с мисълта за семейни празници, защото не си спомням какво е това. Това не е важно, миналото се променя, размива във времето, а настоящето се кове със студените чукове на действието. Пламъкът се ражда от мечтите, но може да бъде загасен от страховете.

Мисълта ми прескача в следващия завой, към кварталните пияници, които при минус пет пият вече бира. Насядали като бейове по изтърбушените фотьойли, а зимното слънце ги препича като статуи на гущери. Пушекът от цигарите се смесва с маранята на сутрешните мъгли и те обсъждат вчерашния мач като едни социалистически мойри. Чувам "Той трябваше да вкара!" от една полубеззъба уста и го приемам като знамение. Защото днес е важен ден. Ден, в който полагам основите на моя Рубикон...
А градът? Градът е моят легион...

Лирично отклонение 24

Пристан,
чук,
длето,
роза с ален цвят,
очи,
що нежен са капан,
благословения горещи,
подпалваща това,
което не гори.

И дори да люшкам се
в море на сиво ежедневие,
или пък скулптор без идея,
ваза със стъклен похлупак,
мазохистично да предлагам
тялото си сам,
вярвящо ще склоня глава пред теб,
защото огънят е това,
което дири моята душа...

Автобусна мисъл

Затварям очи, защото хората в автобуса са твърде много и между мен и лицето насреща ми няма и педя разстояние. За да не гледам зачервените, разкривени лица, които се блъскат, блъскат се и в мен като онези колички от детството - заради това затварям очи.